Лечебницата

Чувствах се самотна... В главата ми налетяха спомени от първия ми ден в новото училище. Тран седеше на една от пейките, намиращи се около фонтана. Беше замислен... Бавно се приближих и седнах на отделна пейка. Вятърът нежно подухваше и развяваше косите ми... Първият разговор, на който изглеждах като пълна глупачка отстрани, особено когато започнах да заеквам на името си... Красивите му сини очи... "О, колко ми липсват... Дали ще ги видя отново?" Толкова много искам той да е до мен сега и да чувам гласа му, зовящ името ми... Искам да усетя топлината на тялото му, устните му... Някой нахълта в стаята ми... "Дано не е някой от доверените кучета на Робърт" - казах си - "Поне, ако ще умирам, нека бъде от загубата на кръв, а не от някакъв си куршум в главата..."

"Но, но това бе Тран"... Усетих ръката му...

- Ейми... казаха ми, че все още чуваш и усещаш и за това искам... искам да ти кажа, че те обичам. - промълви той. Приближих се до мен и ме целуна.

"И аз те обичам, обичам те толкова много..." - исках да изкрещя, но не можех. Опитвах да се помръдна, но отново нищо. Сякаш бях зад стоманени решетки. За пореден път напариха сълзи в очите ми. Една нежно се търкулна и падна, а след нея още една и още една... "Помогни ми!" - крещях отвътре - "Моля те, помогни ми или ме убий... Не издържам повече!"

Той ме зовеше... Искаше да се върна... "Опитвам се, но не успявам!" - казах вътрешно. Нов спомен нахълта в главата ми. Аз и Тран бяхме в стаята му... Говорехме си... Толкова много исках да му кажа, че го обичам тогава, но той ме изпревари, като ми разказа за случилото се в Трансилвания... Превръщането ми във вампир и тънката линия, на коята съм била - линията между живота и смъртта... Той ме е спасил тогава, спаси ме и от Джейсън, спасява ме и сега... Не го заслужавам... Опитвах се да се държа настрана от него, за да не попадна в плен на любовта, но уви... Държах се като безчувствена кучка. Отблъсквах го, но ето, че се подхлъзнах и паднах, и продължавам да падам... Някой път ми се иска да стигна дъното и да се разбия на малки парченца... Толкова малки, че никой да не успее да ги залепи и да ме забравят, да ме забравят завинаги...

"Не, не си виновен ти! Аз сама съм си виновна! Можех да намаля, а не да карам с превишена скорост. Не се обвинявай, моля те!" - колкото и да се опитвах не можех да го изрека на глас...

Нещо започна да писка. Усещах, че се отдалечавам от Тран... Виждах светлина, а в нея беше братчето ми и Бари... Зовяха ме...

- Бързо, бързо! - извика някакъв глас - Ще я изпуснем! Трябва да й прелеем кръв спешно!

"Тран, не ме оставай, моля те!" - виках вътрешно, но нямаше да ме чуе... "Не ме оставай..." Лекарите се опитваха да ме стабилизират, чувах разтревожените им гласове.

- Бързо, донеси банките с кръв! - извика доктора, най-вероятно на някоя сестра - Бързо!

Усетих леко убождане в ръката. Явно това бе кръвта. Усещах как преминава през цялото ми тяло. Пискащото нещо най-сетне млъкна.
- Успяхме! - извика доктора - Но ще й трябва доста кръв. След като бъдем сигурни, че е по-добре ще й направим операция, за да наместим счупеното. Сега нека почива. - стъпките им оттекваха... чух вратата да се затваря, отново останах сама...

Дълго време се ослушвах. Надявах се Тран отново да дойде при мен. Чаках, но той не се появи. "Явно си е отишъл... За какво му е да остава при мен?" - казах си - "Няма смисъл..." От кръвта, която ми преливаха се чувствах по-силна, но болката си оставаше същата. Стенех наум и се надявах да спре... Мина доста време, никой не дойде вече при мен. Мъртва ли бях за тях? Усещах как леко се прехвърлям в страната на сънищата или може би беше ново видение, за което страшно много се съмнявах.

Някой натисна бравата на вратата и аз се събудих. Опитах да отворя очи, но не успях. "Мамка му! Защо не мога да помръдна!" - извиках наум. Заслушах се. Някой бавно се приближаваше до мен. "Дали е някоя от сестрите? Или може би е Тран? Господи! Какви ги говориш Ейми? Той е при бременната си приятелка, какво ще прави при теб?" Може би наистина е при нея и сега празнуват. Забравил ме е...

Някой отново хвана ръката ми, но не каза нито думичка. "Дали това е Тран?" - запитах се - Не, не е възможно... Опитах да помръдна, но отново не успях. Болката нарастваше все повече и повече. "Трябва да се боря! Все пак съм жена, а ние трябва да бъдем силни!" Опитах още веднъж и успях. Обвих пръсти в ръката на човека, който бе до мен. "Успях! Успях! Браво Ейми!" Отново сълзици се търкулнаха по лицето ми, но не знаех дали е от болката, която се увеличаваше все повече и повече или може би е от радост, че се връщам отново към живота, но какво значение имаше на никой не му пукаше за мен...

"Този глас... Тран?!?! Мислех, че е при нея, какво прави тук? Нима наистина ме обича и е тук за подкрепа?" С доста усилия обърнах глава към Тран и бавно отворих очи. "Изглеждаше изплашен, но защо, какво бе станало?" Зениците му бяха огромни и почти не се долавяше синия цвят на очите му. Премигнах веднъж и се усмихнах леко, но бързо се намръщих заради болката, която усещах навсякъде по тялото си.

- Д-добре с-съм! - промълвих почти недоловимо - Не викай... никой... - усмихнах се - Може ли... да ми подадеш чашата с водата... Умирам от жажда - погледнах към стъкления съд, който бе на шкафчето, което се намираше над главата ми. Извъртях поглед към Тран и прошепнах:

- Благодаря ти... за всичко... - изражението му все още изглеждаше изплашено - К-какво е с-станало? Много ли зле изглеждам? - сведох поглед надолу. Срамувах се от себе си.

- Благодаря! - прошепнах - Такова същество като мен не умира лесно - лека усмивка - да не би да си помисли, че ще измъкнеш толкова лесно от мен?
Гледах право в него и се зачудих дали знае, че Бони е бременна.
- А... - започнах, но спрях. Ако знаеше предполагам, че щеше да ми каже. - Как си? - смених бързо въпроса си. Продължавах да го гледам. Толкова съм щастлива, че е тук.

- Добре съм! Казах ти вече. - усмихнах се - Само дето ме боли всичко, но не е опасно, ще ми мине. Защо не си при Бони? Тя те чака.
Сведох поглед, след което допълних:

- Добре съм - повторих отново - Отиди при нея. Остави ме мен!

Започнах да милвам ръката му с пръсти. Погледнах сините му очи. Бяха прекрасни и някак тъжни. Ясно бе, че не можеше да ме гледа така. Усещах съжалението му.
- Не ме гледай така, моля те - промълвих.

- И аз те обичам! - казах - А и какво от това, че съм уязвима? Нека дойдат хората на Робърт, все ми е тая... И да ме убият не ми пука... Тъкмо няма да заставам между теб и Бони...
Обърнах глава и се загледах в тавана. Това видение ме измъчваше, а Тран не го и забелязваше, което бе доста добре. Вратата се отвори. Бяха няколко сестри и един доктор.
- Я виж ти, някой се е събудил - каза доктора - Как се чувстваш?
- Готова да се прибера вкъщи - отвърнах. Леко се изправих, но болката рязко се усили, изпищях и отново легнах. - Е, не напълно готова - казах през зъби.