Лечебницата

-Нейт!-каза тя вече доста по-силно и по на себе си.-Къде е тя?Добре ли е?Добре ли си?
Вече й дойдоха сили и отново почна да бръщолеви много.
-Шшшт!Добре е...някъде навън.-каза той и отново я погали.Не беше проявявал толкова грижовни жестове от както е бил супер бебе сигурно.Буу променяшеше се бързо с тази негова обич и чувства и всичко женско.А сега и бебе..скоро и в детегледачка щеше да се превърне и да сменя гнусни миризливи памперси на малкото човече.И ако почнеше да готви,чисти и да сложи една престилка само за снимка в готварско ЖЕНСКО списание.
-Искаш ли да я видиш?Ти как си,миличка?-попита той и й даде една банка кръв от докторите,които взеха че донесоха цяла банка,леле какво чудо-те направиха нещо.
-Ще се оправим..-той се обърна и направи гримаса на саркастично огромна усмивка и надигнати вежди.-Оставете ни!

Лекарите напуснаха стаята,а аз погледнах Нейт и се усмихнах леко.Колко ли време беше продължило всичко това...с бебето и кръвта.Не знаех,но и не исках много да знам.Не мисля,че бях губила толкова кръв за толкова кратко време през живота си.
Сетих се,че Нейт ме пита дали искам да видя бебето.Бях сигурна,че това бебе ще ме обвинява през целия си живот за нещо...първо,че е вампир,а после,че майка му е двадесет годишна кучка,а бащат му на осемнадесет...,че съм го родила преждевременно или там какво се казва...щеше да ме обвини за нещо....знаех го...Не знаех какво да отговоря на въпроса дали искам да я видя..не знаех все още.
- По-добре съм.... - усмихнах се.Понякога се дразнех когато ми викаше "миличка"....все пак не бях спортна кобила. - Обичам те Нейт...
Прошеонах тихичко и отново почнах да мисля по въпроса дали искам да видя бебето..Мамка му...то нямаше какво да се мисли.То беше мое дете.
Опитах леко да се надигна,но болка проби тялото ми.Измънках недоволно.Погледнах към вратата,а после пак към Нейт.Дали тя наистина беше добре?Чух я,че плаче,но дали след това е имало нещо?
- Искам да я видя... - казах му.Друга мисъл също мина през главата ми.Трябваше и име да и измислим.Но как ли щяхме да я кръстим?Не се бяхме спрали на нищо...,а не очаквахме да се роди толкова скоро.... - Как ще я кръстим?

-Искам да я видя..-това значеше че и Нейт щеше да види за пръв път дъщеря си.Неговата дъщеря,неговата.Не можех да си го представя-той и бебе,че и неговото.Но вече беше факт,черно на бяло и там всичко останало.
Той като я беше видял преди няколко минути/повече от няколко/беше такава малка,та тя нямаше да се вижда като я хванеше в големите си ръце.Ами ако я наранеше?Ако направеше нещо погрешно,ако я задуши прекалено много?Ако й направеше нещо каквото и да е.
-Тя..тя е толкова малка..-каза той невярващо.-Може ли?
Той се обърна назад и предполагаше,че са го чули защото скоро онази смотаната сестра донесе тяхното дете..тяхното.
-Mia Bella-каза Натаниел като я взе.Толкова красива и в същото време малка.Щеше да е секси като майка си и самовлюбена като баща си.Ех,каква комбинация.ЩЕше да е сУпер Мацка като порасне,Нейт трябваше да се пази някой приличащ на него мачо да не му я открадне.
-Взе ми я..аз..не мога..страх ме е-отново каза той и направи жест женския пингвин да я даде на Клеър,която я гледаше и тя с толкова много чувства.

Сестрата взе бебето от ръцете на Нейт и се приближи към мен.Никога ама никога не съм мислила,че точно аз ще стана майка....Гледах приближаващата се сестра и малкото бебе в ръцете и..
Не,не,не..не мога!Ако я нараня...ако направя нещо погрешно...не мога!
- Ето я и нея.Помислихте ли за име? - жената ми подаде бебчето,а аз го поех.Беше толкова малка и сладка....толкова невинна.Беше нашето бебе.Погледнах Нейт,а после малката.Бебето се прозя и се усмихна сладко.Тази сладка усмивка....Бебчето хвана единия ми пръст,а аз прехапах долната си устна.
Нашето бебе...
Сетих се за думите на Нейт...,че не може...,че го е страх...през мен мина вина...бях му провалила живота...като бях забременяла от него.
- Нейт... - почнах,но не знаех какво да кажа.Че съжалявам?Или ако иска да си живее живота,а аз ще се оправям с...това...бебе. - Обичам те...
Казах накрая.Да той ми беше казал,че ме обича и аз го обичам и да си призная вината ми изчезна...Чувствха се по-добре...незнайно защо...,а бебето ни беше толкова красиво.....
- Толкова е красива...как ще я кръстим? - погледнах го за хиляден път.Сетих се,че беше казал нещо...нещо май на френски или не знам... - Чакай..какво каза преди малко..това..на друг..език...

-Нейт обичам те!-произнесе Клеър и той се усмихна.-Толкова е красива..как ще я кръстим? Чакай..какво каза преди малко..това..на друг..език...
-Красива моя...Бела!-алилуя!Това име беше яко и й подхождаше идеално.На малката блондинка..хех с две блондинки нямаше да му е лесно,особено ако наистина приличаше на майка си.Но с неговия късмет 1оо процента щеше да прилича на майка си..
-Тя е добре,а г-жица Клеър вече и тя е по-добре..Можете да си тръгвате ако поискате,но Ви трябва доста кръв да се оправите ако..
-Да,да окей!Ще се оправим и без това вие вече направихте ТОЛКОВА много,че нямам думи..-каза Натаниел и се усмихна толкова фалшиво,че чак някой би се смразил от това изражение.
-Д-д-до-добре господине както кажете..Ами Честито тогава!-Нейт май го беше поуплашил с мятането в стената преди малко и изражението сега.Точно на каквото се надяваше.
-Клеър искаш ли да се махнеш оттук?Вие..няма ли да ви е по-добре другаде?И да вземем кръв?И..нещо за пиене-трябваше да се натряска за да възприеме ставащото иначе малко трудно,а и се предполагаше да се вдигне купон за бебето.Ето повод той да се натряска,макар че и без повод го правеше.Не можеше да се напие лесно,но обичаше да опитва.
-Знам страхотно място къде да отидем..-каза той й и смигна.-Може ли да я взема?
-Толкова си мъничка,сладуранке!Виж какво мислиш за..майка си..мхмм и ти си блондинка като нея.Мхмм и красавица,знаеш ли какво стая имаш?Не,знаеш,ама сега ще я видиш..голямо избиране беше ама ще ти хареса,а ако не ще я сменим. -той я държеше в ръцете си,а Клеър му оправи ръцете така че да не я изтърве.Тя стана от леглото леко залитайки,но Нейт я хвана и й помогна да се облече като държеше и бебе Бела,която беше увита с едно одеалце.Те излязоха от лечебницата и тръгнаха към колата.
-Ще ти покажа едно местенце!-Натаниел отвори вратата на момичетата и седна на шофьорското място като потегли с пълна скорост.

С Нейт бяхме на една от обичайните си разходки, когато не се почувствах добре. За миг дори изгубих и съзнание, за това бях доведена в лечебницата. Лежаща на едно от леглата внезапни болки обземаха тялото ми. Потреперих и усетих капчици пот по челото си, а след това отворих ококорих очи.
- Нейт - той скочи от мястото до мен и стиснах ръката му. - Водите ми, Нейт... Водите ми изтекоха.
Изохках и се заборих за въздух.
- Ще ти купим други - отговори ми с усмивка. Щях да се засмея, но пронизващата болката се завърна и отми всякаква наченка на усмивка. Вместо това сбръчих лице.
- Нейт..раждам, викни...сестрата... - казах едва едва и при тези думи лицето му се промени моментално. Можех да усетя как нещо в мен се бори да излезе. Не трябваше да раждам днес, имаше около месец преди определената дата. Съзнанието ми почна да се замъглява, а около мен настана суматоха.

Силует на жена се надвеси над мен, приканвайки ме да напъвам и да бъда силна. Послушах я и Бог ми е свидетел болката беше много силна. Капки пот капеха по челото ми, дишах тежко и изпълнявах инструкциите на сестрата. По някое време ръката ми беше уловена и щом насочих погледа си към притежателя й, зърнах лицето на обичния ми Нейт. Той беше там до мен - моята любов, подкрепа и вътрешно знаех, че щеше да остане до самия край.
Болката ме връхлетя като буря, а после сякаш отдалеч чух бебешки плач.
- Момче е - оповести сестрата докато увиваше новороденото. С усилие надигнах глава и с последни сили надигнах глава. Видях го - едно малко бебче и в сърцето ми се надигна такава радост и привързаност. Чувството, че съм дала живот на това създание, че аз и Нейт го бяхме сътворили, беше неописуемо. Същинско щастие. Погледнах към Нейт и се усмихнах.
- Мом..че.. е - повторих и сълзи се стекоха по бузите ми. Миг след това всичко потъна в мрак.

Сред тъмнината пред мен се появи една врата. Огледах се наляво, после надясно и с почуда установих, че това беше единственото нещо на това място. Погледнах и себе си и осъзнах, че съм с дрехите от болницата и кожата ми беше по-бледа от обичайното, а от вратата пред мен струеше лека светлина. Разбрала какво е всичко това се стъписах. Като бивша магьосница знаех какво е това място. Намирах се между двата свята, а пред мен беше входа за отвъдното. Миг след това вратата се отвори и отвътре обляно в светлина изплува лицето на родната ми майка.
- Мамо - прошепнах и огромна топка заседна в гърлото ми. Жената се усмихна и в в този момент бях започнала да пристъпвам напред, но тя протегна ръка и посочи пространството зад мен. Обърнах се и от далечината долових гласове, познати гласове и най-вече един..
- Нейтън - успях да изрека преди огромна сила да ме засмука далеч от светлинната врата и от майка ми...

Отворих очи рязко и поех дълбоко въздух сякаш бях новородено. Намирах се на болнично легло с някакви тръбички по ръцете. Трескаво погледът ми обходи стаята, където имаше една сестра. Щом забеляза будното ми състояние тя се усмихна мило. Каза нещо и след миг вратата се отвори и там стоеше той. Лицето му все така прекрасно, топлият му поглед, чаровната усмивка и силната връзка съществуваща помежду ни. Очите ми се напълниха със сълзи.
- Любов моя - изрекох, макар и да звучеше като в някой сапунен сериал тези две думи най-точно описваха това, което чувствах.