Болница "Mercy West"

Бързо се движех по коридорите за да стигна на време пред кабинета на шефа при другите специализанти.Още с пристигането си повечето момчета подсвирнаха и ми метнаха поглед който плъзнаха по тялото ми.
Идиоти!
Повечето мъже смятаха,че тази професия не е за жени зареди кръвта и всичко останало,но аз не бях на това мнение,а и не ми пукаше какво ще кажат.
Огледах се с надежда на познато лице,но нямаше и следа от такова.Молех се просто по-бързо дани разпределят и да почваме,но също ми се искаше да се запозная с някой.
Имаше няколко момичета,но естествено мъжете бяха повече.Няколко от тях се бяха излегнали на столовете пред кабинета,а аз извъртях очи.Бяха точно като първобидни човеци...само дето преди е нямало чак такива екстри.

Възможно ли е да закъсняваш още за първия ден, Лекси? Толкова ли много ти се спи сутрин, че не можеш да станеш на време?
- Здравейте д-р Грей. - поздрави ме учтиво портиера отпред, а аз само му кимнах, понеже наистина бях закъсняла.Всъщност, все още не бях лекар, само стажант, обаче явно тук на всички им казваха доктори.
Тичах по коридорите, в търсене на кабинета, в който щяхме да се съберем. Токчетата ми издаваха звука, който издаваха попринцип, но двойно по-силен.
101, 102, 103. О, да ето го.
Пооправих престилката си и подхванах папките внимателно с едната, докато отварях вратата с другата ръка. Всички бяха вече насядали и ме погледнаха с весели очи. Сигурно ме мислеха за идиот. Огледах се и за щастие намаше и помен от шефа, нямаше да разбере за закъснението ми. Седнах на един от празните столове и поставих документите на масата пред мен. От лявата ми страна имаше някакво момче, на моите години предполагам, а от дясната - русо момиче.
Е, път на дамите.
Протегнах ръка и прошепнах:
- Ъм. Аз съм Лекси Грей. Приятно ми е. - гласът ми прозвуча неубедително, но не можех да направя нищо по въпроса.

Точно в последните минути влезна едно момиче което се настани до мен,а после се представи като Лекси Грей.Поех ръката и като се усмихнах.
- Изи Стивънс. - представих се.Момичето изглеждаше мило,но май беше притеснена.Не,че аз не бях.Първите дни винаги бяха така,а когато почнеха да съкращават - защото се стигаше и до там - беше ужасно защото не се знаеше кой ще си тръгне,а стажантите се надпреварваха за повече точки и всичко останало.
Познато лице влезна в стаята.Отидох бързо до него и го прегърнах.
- О Господи Джордж!Какво правиш тук? - попитах го рядостно.Няколко погледи се извърнаха към нас.Мъжете които бяха изполягали само въздъхнаха и продължиха да се излежават,а някои почнаха да дремят.
Джордж О’Мали беше мой приятел с който се бях запознала докато учех.Той беше една година по-голям и естествено завърши и по-рано.Не очаквах да се паднем в една болница или нещо такова.
- Ми..дълга история. - въздъхна той,а аз просто кимнах.После щях да го разпитвам.Хванах го за ръката и го завлякох при Лекси.Сигурно ако тя се запознаеше с него ще и е по-добре...да има двама познати вместо един. - Лекси това е Джордж О’Мали.Джордж това е Лекси Грей.
Усмихнах се.Мъжът до който седях преди това отвори едното си око и ме погледна,а след това погледна и Лекси.
- Грей ли?Имаш ли някаква роднинска връзка с д-р.Меридит Грей?

П.п:Аууу ;хх мазалооо

Момичето се представи като Изи Стивънс. След малко на вратата се появи някакъв мъж и тя се хвърли да го прегръща. Кой ли бе той?
- Лекси това е Джордж О’Мали. Джордж това е Лекси Грей. - представи ни тя и аз стиснах ръката му.
- Грей ли? Имаш ли някаква роднинска връзка с д-р Меридит Грей? - попита един мъж, който седеше до Изи и ме погледна изпитателно.
Мразех да ме питат нещо такова. Чуеха фамилията ми, винаги ме свързваха с нея.. Но все пак..
- Меридит. Да, тя е моя сестра. - прошепнах и погледнах надолу. Сега каквото и да правех щяха да ме сравяват с нея. - А аз съм Лекси, така че, да не говорим за нея, става ли? - попитах и се надявах да се получи.
Откакто реших да работя нещо в нейната професия, където и да отидех знаеха името й. Моето нямаше да го научат никога. Винаги щеше да е Меридит. А Лекси, тя щеше да бъде в нейната сянка. Знаех си, но все пак реших да опитам. Е, не се получаваше особено много. Отново тя беше първа.
- А вие сте? - попитах мъжа, който попита за сестра ми. Надявах се и аз да знаех нещо за фамилията му, щом я познаваше, но не таях огромни надежди..


П.п. да бе , виж моето.. ;хх ;д

Бях чувала за Меридит и за майка и,но не предполагах,че Лекси е сестра наМеридит.Да...двете имаха еднакви фамили,но не можеше всички с еднакви фамили да са роднини нали?
Още няколко души влезнаха в стаята и се настаниха в другия край.
- Алекс Карев. - измрънка мъжът.Ако стане на въпрос неговата фамилия никак не ми беше позната,но все пак не можеше всички да сме някви известни.
В стаята влезнаха трима души -двама мъже и една жена.Чернокожия мъж се прокашля и всичко заехме местата си.Всички погледнахме тримата лекари застанали пред нас.
Мъжът който се беше прокашлям беше чернокож и висок облечен с бяла престилка.Жената до него също беше чернокожа,но по-ниска с къса кафява коса.Другия мъж обаче беше бял и доста хубав ако трябва да сме честни.
- Здравейте.Аз съм д-р. Ричард Уебер.Отговарям за всичко в Мърси Уест.Това е д-р.Миранда Бейли,а това е д-р.Марк Слоун. - представи се той,а след това представи и другите които бяха с него. - Ще бъдете разделени по петима.Някои ще са в "отряда" на д-р.Бейли,други с д-р.Слоун и трети с д-р.Шепърд който ще се появи след малко.
Прехапах долната си устна.Щяха да ни разделят петима.С кой ли щях да съм аз?
Мислите ми бяха прекъснали от връхлитането на друг мъж който влезна в стаята.Той прикова погледа си в другия край на стаята,а после се приближи към д-р.Уебър и му каза нещо.
- Това е д-р.Дерек Шепърд.Мозъчен хирург. - представи го.След това взе някаква папка и я отвори. - Сега ще ви разделим.След като се случи това всеки който не е получил екип ще го получи и ще се преоблечете...после ще трябва да правите това което казва вашия наблюдател.
Той ни огледа един по един.Погледнах Лекси за миг и само помръднах устните си казвайки "Късмет".Искаше ми се да я разпределят с мен.И много,много не ми се искаше да съм с Алекс Карев.Държеше се доста...гадно.Мислеше се за център на вселената...поне по първо впечатление.
Той почна със стажантите на д-р.Шепърд.Нито аз,нито Лекси,нито Джордж бяхме от тях.Нито Алекс.
- Стажантите на д-р.Бейли - Меридит Грей,Кристина Янг,Изабел Стивънс,Джордж О’Мали и Алекс Карев. - потръпнах когато чух името Меридит Грей.Сестрта на Лекси беше в стаята..точно там където се беше взрял д-р.Шепърд на влизане.Лошото беше,че аз и Лекси не бяхме заедно,а аз бях с тоя Алекс,но слава на Бого бях и с Джордж.Погледнах Лекси и после отново шефа.Той каза и стажантите на д-р.Слоун,а сред тях беше Лекси.Е то останалите щяха да са неговите.Беше логично.
Д-р.Шепърд мина покрай нас и ни даде дрехи.Каза ни на къде е съблекалнята - всички бяхме в една - и аз тръгнах на там.По пътя бях до Лекси.
- Със сестра ти сте в една болница... - прошепнах и.Мисля,че тя го беше разбрала.Влезнах в съблекалнята и бързо се облякох.Мъжете доста гледаха жените тук,но това не ме интересуваше.Какво толкова...няма лошо да си мечтаят.
Джордж се облегнан а шкафчето до мен,а аз седнха на пейката до Лекси.
- Д-р.Бейли е добра,но строга...д-р.Слоун е известен кто д-р.Страст.Шепърд е доста добър лекар и тези които са с него са големи късметли.

Алекс Карев. Не, съвсем непознато. Оглеждах всяка гънка по тялото му, не, нямаше как да се влюбя в него. Не ми допадаше, особено щом говореше за Меридит. След малко в стаята влезнаха лекари. Да, определено бяха лекари. Един от тях, представи се като д-р Уебър каза имената и на другите. Д-р Бейли, тъмнокожа жена и д-р Слоун, който сравнително много привлече вниманието ми.
Не чух много от думите на Ричард, защото бях прекалено заета да оглеждам от всички страни Марк. Беше висок и изглеждаше възрастен, по-възрастен от мен, но това не ми пречеше да си помечтая, нали така? След малко в кабинета влезна още един доктор. Мъчително познат. Д-р Шепърд. Гледаше към ъгъла, затова проследих погледа му. Сепнах се. Това бе Меридит. Той гледаше към нея. Извърнах поглед и се заслушах. Надявах се да ме разпределят с Изи, но не таях особени надежди. Когато казаха името й, малко след това на сестра ми се замолих да не ме сложат там. И за мое щастие така и стана. Бях разпределена в "отряда" на Слоун. Сърцето ми започна да тупти, нямах представа защо, но бях невероятно щастлива. Той ни раздаде дрехите, без да среща погледа ми и ни изпрати в съблекалнията. Всички заедно.
Изи вървеше до мен, но аз не говорех, мислех за него.
Глупачка, та той е..
Всъщност не знаех какво ми е той, нещо като ментор може би.
- Ти, да, ще си със сестра ми. - промълвих тихо, докато седях на пейката до нея. - А аз ще съм при Слоун. - прошепнах, но съжалих. Тя не знаеше за това какво чувствам към него, дори аз не знаех, но все пак трябваше да говоря с някой за това, а тук, сред всички, Изи ми се струваше най-перфектната за това.

Повдигнах вежда.Какво и ставаше на Лекси?Преди малко не беше такава.
- Хей успокой се. - казах и като седнах до нея.Огледах съблекалнията.Всички се бяха облякли и някои ис говореха,а други мълчаха.Скоро трябваше да започнем работа.Щяхме да сме разпръснати из болницата.Да сме с нашите...ментори или надзиратели каквито са там и да гледаме какво правят...Щяхме да се обучаваме,да се състезаваме един с друг...и накрая само един от нас ще стне щатен...ако въобще станем лекари.
Хайде Изи.Запознай се с някой от свойте!
Казах на Лекси,че след малко се връщам.Изправих се и отидох до Меридит която си говорише с Кристина.
- Хей здравейте.Аз съм Изабел Стивънс,но всички ми казват Изи. - поздравих ги.Те ми се усмихнаха.Представиха ми се,стиснахме си ръцете.Джордж се присъедини към нас,а след малко и Алекс си довлече задника.Да си призная бяха добри поне като първо впечатление.Като изключим Карев естествено.
Върнах се при Лекси и тогава в помещението влезнаха лекарите.Д-р.Шепърд,д-р.Бейли и д-р.Слоун който май Джордж беше нарекал Страст.Той беше тук най-дълго от всички ни...сигурно знаеше как ще мине първия ден и всичко.
Обърнах глава към лекарите които ни гледаха.

Тя тръгна нанякъде. Не я винях, никой не издържаше с мен повече от пет минути. Захванах се с обличането първо на панталоните, после на блузата и накрая вързах косата си на висока опашка, бях чула, че така правят лекарите. Прихванах някои стърчащи кичури с фиби, мразех нещо да виси отнякъде, и седнах на пейката, за да сменя чорапите и обувките си.
Повдигнах леко главата си и се заоглеждах за д-р Слоун, но не го мернах, затова пък видях Меридит да говори с Изи. Отново завидях на сестра ми за чара, с който омайваше хората и те започваха да движат с нея, не с мен. Сведох поглед надолу и се захванах да навивам топлите пухени чорапки, които бях купила специално за днес. Не беше нещо особено важно, но можеха да бъдат важен детайл от работата ми тук.
След малко чух стъпки да се приближават към мен, погледнах нагоре. Меридит. Не исках да говоря с нея точно сега, не днес, не утре. Направо, не исках да говоря с нея въобще.
- Успех днес, Лекси. - кимна ми тя и седна до мен. Винаги правеше повече от нужното, за да можем да се понасяме, но и двете знаехме, че е невъзможно.
- Да, и на теб. - промълвих и поставих крака си в обувката. - Чух, че ще си заедно с Изи. Тя е.. Ще си паснете, предполагам. Теб всички те харесват. - казах и обух и другата обувка.
Тя въздъхна и стана, остави ме сама. Винаги така свършваха разговорите ни. Нямаше смисъл да я гоня, пак щяхме да си кажем нещо, все някога.

Мер отиде да говори с Лекси,но май неще не се получи тъйкато двете бързо приключиха разговора си,но и нямаше ка кда говорят докато тримата лекари бяха тук.
Присламчих се към Лекси която се беше преоблякла и я сръгах с лакът в ребрата лекичко за да осъзнае,че д-р.Шепъдр,д-р.Бейли и д-р.Слоун бяха тук.
- Е стажанти готови ли сте? - попита ни Шепърд и се усмихна. - Няма нищо страшно.Отначало просто ще правите леки неща,а ако има операция ще гледате какво се случва.После ще почнете да влизате по операци и да помагате на менторите си.Нищо чудно някой да влезне в операционна още първия ден.Е късмет!
Казах той,а топлата усмивка все още беше на лицето му.Забелязах,че Меридит го гледа доста странно.Искаше ми се да знам какво става тук.
- Хайде размърдайте се! - скастри ни д-р.Бейли нацупено.Слоун се засмя и се усмихна като скръсти ръце пред гърдите си.Ясо само Бейли не се усмихваше.
Тримата лекари излезнаха от стата и ние тръгнахме след тях.Пожелах на Лекси късмет.

- Успех и на теб, Изи. - прошепнах и тръгнах след д-р Слоун. Забързах малко след него и когато бях на един дъх разстояние от врата му, промърморих: - Със сигурност няма да ни вкарате в операция веднага. Права съм, нали? - той леко настръхна, но после се обърна, а на лицето му грееше усмивка.
Погледна към табелката с името ми и после върна погледа си върху мен.
- Г-це Грей, вие искате ли да влезнете в операция веднага? - попита и бях поразена от мекия му тон.
- Не е задължително. Като за пръв ден предпочитам нещо по-леко. Рана? Или две? Нещо елементарно, за да може мозъкът ми да забие в лекарската посока. - усмихнах се на опита си за шега, но не се получи особено много.
- Е, тогава това ще правите, Лекси Грей. - каза и ме побутна леко към една стая. Вътре лежеше човек на системи и имаше сериозни наранявания по краката и ръцете. - Този господин е претърпял катастрофа с кола. Не са особено страшни, поне за мен. Предполагам ще се справиш. Плюс това, след малко ще дойдат още двама от стажантите и един лекар, с които ще си помагате. Когато сте готови, попитай на регистратурата къде съм и ела да ми помагаш с моите пациенти. Успех днес, Грей. - каза той и докосна леко ръката ми. Кълна се, че беше нарочно!
- И на вас, д-р Слоун. - казах и се обърнах към пациента си. Намерих папките с всичко описано вътре и пристъпих бавно към явно наричащия се, Андрю Еванс. - Здравейте. - прошепнах. Не знаех какво да говоря, затова просто се заех да промивам раните и да ги възвръщам към нормално състояние.
След пет минути вече дойдоха и колегите ми. Започнахме да си помагаме взаимно, но така и не бях повдигнала поглед да ги гледам. Мислех само, че Слоун ме покани да му помагам. Не е нещо особено, но за мен явно беше...

Тичахме след д-р Бейли като куче след заек или вълк след плячка.Тя взе някакви картони и бързо ни ги раздаде.
- Счупен крак - поемаш го Грей.Счупена ръка - Ти си О'Мали.Болки в стомаха - твой е Стивънс. - пробута ни тя картоните.Другите които не получиха задача тръгнаха след нея,а аз се запътих към стаята на пациента с болките в стомаха.
Когато влезнах вътре на леглото лежеше жена на средна възраст.Усмихнах и се.
- Здравейте. - поздравих я.На идване насам бях прочела картона и. - Храните ли се редовно?От кога горе-долу са болките?И къде точно ви боли?
Зададох на жената един куп въпроси,но трябваше да знам нали...Тя ми каза,че не се храни много редовно защото няма време от работа и ,че болките са от около година.Показа ми също и къде я боли.Въздъхнах и кимнах.
- Добре.Качете се на третия етаж при д-р Алисън Шепърд за един ултразвук. - казах и като написах нещо на едно листче и и го дадох. - Ако все пак пита нещо...кажете,че ви праща д-р.Изи Стивънс.
Тя кимна и излезе,а аз тръгнах да потърся д-р Бейли.Видях Алекс Карев и тръгнах след него.Той ми каза,че тези които са си свършил иработата трябва да отидат в операционната.Разбрах,че и Бейли му е дала човек с изгаряния...
Когато стигнахме операционната видяхме д-р Бейли и д-р Шепърд и д-р Слоун..Влезнахме вътре.Не мислех,че още от първия ден ще ни вкарат в операционна.Бейли обесни какво му е...Нещо с дробовете.
Стояхме до пациента и гледахме и им давахме инстроментите от които имаха нужда.Изведнъж шумът на движеща се - твърде бързо - кръв стигна до ушите ми и изпълни главата ми като болка сякаш някой те удря с чук.
- Той кърви... - заявих,а те ме изгледаха сякаш съм луда.
- Стивънс!Не си измисляй.Какво виждаш той не кърви... - Ръцете на д-р Бейли бяха в тялото на мъжът преди секунда,а сега бяха на вън целите в кръв,а от мъжът буквално като фонтат шуртеше кръв.
- Бързо марля! - извика тя и нареди на Алекс да и даде други неща за да спрът кървенето.Дори не бях забелязала кои други са в залата,а само тримата лекари,мъжът и Алекс с когото влезнахме.

Промиване на рани. Това правехме сигурно половин час. Боже, колкото и лесно да изглеждаше, не беше така. Първо, че със двамата стажанти бутахме ръцете си неволно и така не си помагаме; второ, този Андрю Еванс подскачаше в леглото при всяко докосване на рана и се наложи те двамата да го държат, а аз да промивам раните; трето, тези двама стажанти постоянно си подмятаха разни шегички, които ги разбираха само те и на мен хич не ми беше забавно.
И ето, вече промих и последната рана. Стиснах ръцете на двамата ми "помощника" и се запътих към тоалетната. Измих старателно ръцете си там, след което и лицето. Замислих се отново за предложението на д-р Слоун, което не беше предложение, а едва ли не заповед. Усмихнах се на отражението си в огледалото и тръгнах към регистратурата. Там една млада дама ме опъти към петия етаж, докторът имал пациент със два счупени крайника и натъртени ребра. Чувствах се странно, да помагам за нещо, което бях виждала само по телевизията.. Е, той щеше да върши всичко, а аз само да подавам инструменти, предполагам.
- Д-р Слоун? - Провикнах се, когато влезнах в посочената стая. Огледах се. Него го нямаше, а пациентът лежеше упоен на леглото в очакване да започнат да го лекуват.
- Грей, ето те и теб. - Чух гласа му зад мен, а след това усетих ръката му на кръста си за секунда. - Трябва да ми помогнеш да наместим костите, за да зарастнат правилно. Слушай внимателно. Ти ще държиш ръката му ето тук, а аз ще я наместя. Ако започне да се гърчи с другата си ръка притисни гърдите му и не му позволявай да се движи, докато не ти кажа. Ясно? - Нищо не ми беше пределно ясно, но кимнах и хванах ръката на пациента.
Не помня какво се случи после, губи ми се. Или аз съм припаднала, или пациентът ме е бутнал силно, но се събудих седнала на фотьойла в стаята, а д-р Слоун ме гледаше с усмивка на лице.
- Успяхме ли поне да я наместим? - Попитах, като искрено се надявах да е така. Марк удължи усмивката си и поклати глава. - Мамка му. - Изругах и той вече започна да се смее по-силно. Колкото и да опитах да се сдържа се засмях с него. - Моля ви, кажете, че никой няма да разбере за това? - Замолих се след около минута, усетила, че ако някой разбере - изгарям.
- Няма проблеми, Грей, само аз и ти ще знаем за това. - Каза тихо и ми намигна. - Хайде, помогни ми, без да припадаш този път. - Протегна ръка и ме издърпа, след което отново се заехме за работа. - И моля те, наричай ме Марк и ми говори на ти..

- Бързо! - чувах гласът на доктор Бейли. В стаята влезна и още един лекар - възрастен мъж.На баджа му пишеше "д-р Майкъл О'Нийл" .Той почна а помага на доктор Бейли която раздаваше команди.При едно от нарежданията 'и и аз и Алекс се пресегнахме за това което и трябваше и се сблъскахме.
- Внимавай! - изръмжа той.Озъбих му се и взех това което трябваше за да го дам на докторката.Известно време отне спирането на кръвта,но в крайна сметка овладяхме положението..или по-скоро Бейли и О'Нийл го овладяха..ние другите стояхме и гледахме отстрани.Ааа да и се пречкахме...
- Свободни сте. - каза Бейли и ние напуснахме залата.
Тази операция беше наистина тежка...господи не очаквах това от първия ден.И въобще нямаше нищо общо от това с лекциите и работата в университета.Когато минах край рецепцията една медицинска сестра ми каза да отива в стая 576 и да помогна на доктор Слоун .
К'во?
Въздъхнах.Значи нямаше да има и почивка...е надявах се там да е по-лека задачата...нямах повече информация от това къде да отида и при кой.Затова и просто тръгнах натам.Стигнах стаята и влезнах вътре.Единственото което открих беше - Марк Слоун в цялата си прелест.Лекси Грей и лежащ на масата пациент.Прокашлях се леко.
- Пратиха ме да помогна...

Бяхме успяли да наместим една кост, което ми костваше много. Беше ужасно, пациентът не се оказа корав, крещеше много, а Марк му викаше да се успокои. В крайна сметка само аз мълчах и почти не правех нищо. Явно пациентът не се усети, че вместо да вика, може да се движи, затова не се наложи да го притискам особено много. Изведнъж чухме някой да се прокашля зад нас и след това гласа на Изи ни извести, че е тук да помогне. Чудесно, да ме види в цялата ми прелест, просто прекрасно. А и нямаше да съм с Марк на саме, уникално.
- Ами, наместваме му костите. Застани от тази страна - каза Слоун и посочи дясната част на гърдите на пациента - и притискай тялото му за леглото, вече се усети, че трябва да се гърчи, а не само да вика. - Явно и той го беше забелязал, защото хвърли на клетия човечец затъпяващ поглед, а той просто го изгледа уморено.
Изи кимна, отиде от другата страна на леглото и сложи ръцете си на гърдите на мъжа.
- На три. Едно... - Поех си въздух. - Две - издишах. - Три! - Поех си въздух и мигновено притиснах тялото на пациента към леглото. Усещах съпротивлението му този път, но не беше голямо, все пак Изи помагаше. Марк правеше сложни движения с ръцете си и наместваше костите му, не знаех как го прави, но не ме интересуваше, важното беше той. Самия той. Приличаше на Бог в действие. А и бездейсващ пак беше неописуем. - Грей, дръж по-здраво! - Усетих, че съм отхлабила хватката си и отново притиснах тялото под мен силно. Въздъхнах, излагах се, и то пред чужд. Така де, Марк нямаше да ме издаде, но не бях сигурна за Изи. Колкото и свястна да ми изглеждаше си нямах и на представа каква е отвътре. И тези мисли ме преследваха до края на така наречената "операция".

Алдур бе придружил подкрепяйки я Урика до болницата /двамата се бяха запознали по пътя и/ сега чакаше отвън докато нея я преглеждаха.
- Здравей - влязлата лекарка бе симпатична жена в началото на 40-те. Аз съм д-р Раянти Значи си паднала докато тичаш?
Момичето потвэрди. Оказа се, че не е нищо сериозно и лекарката просто проми раните с риваннол. Освен това й даде болкоуспокояващо и за всеки случай й постави инджекция против тетанус. Младата вещица благодари й излезе. Приближи до Алдур.
- Благодаря - усмихна му се
- За нищо - усмихна се той в отговор. Помълча малко и изведнъж запита:
- Искаш ли да се разходим?
„Не бъди много доверчива, едва го познаваш“ - обади се един глас в главата на момичето.
„Ако беше лош нямаше да ми помогне" - конрира мислено тя. А на глас
- С удоволствие