Лечебницата

"Щастлив с мен? Ами Бони? Да не би да я е забравил?"

- Ами Бони? Не си ли щастлив и с нея? - запитах.
Извъртях глава към прозореца. Навън продължаваше да вали, а мен ме обгръщаше депресия. Исках да се разходя под дъжда, за да се успокоя малко.
Сестрата влезе.
- Как си? - попита тя и взе чашата, която все още бе в ръката ми.
- Благодаря, добре! - отвърнах.
- Изпи ли хапчетата? - погледнах ме малко недоверчиво.
- Да, ако не ми вярваш можеш да попиташ него - обърнах глава към Тран и кимнах.

- Хей! - извиках - Да не би да съм някоя вещ, та ще ме връщате на него - леко се нацупих.
Сестрата ме погледна и се засмя:
- Това бе в кръга на шегата. Не се цупи
Чувствах се малко гадно, все пак бях на легло, а те се ебават...
- Ще се видим по-късно! - каза сестрата и излезе. Продължавах да седя нацупена, след малко казах:

- Не ми отговори на един въпрос! - погледнах Тран и зададох въпроса си наново - Ами Бони? Не си ли щастлив и с нея?

След чутото се позамислих. Обърнах глава към прозореца и започнах да се взирам в брезата, намираща се точно до прозореца ми. Не знам защо, но тези дървета ми действаха много успокояващо. Мога по цял ден да ги гледам и да им се наслаждавам. Обичам природата страшно много. Обърнах се към Тран и го погледнах. След няколко секунди промълвих:

- Да или не? Това са възможните отговори! Да или не? - повторих.

Така и предполагах...

- Няма значение! - казах без дори да се замислям. Обърнах се с гръб към него и се замислих за пътуването ни до Вегас. "Ако Бони му каже, че чака дете от него той ще се премисли и ще трябва да тръгна сама. Мамка му! Да бях умряла! Сега нямаше да лежа тук и да мисля за това!" Стиснах очи и две сълзици се търкулнаха и паднаха на възглавницата.

- Просто питах... Лошо ли е? - погледнах към него. Сега той бе с гръб към мен. Дъждът бе поспрял, но продължаваше да бъде мрачно навън. "Дали се е досетил, че крия нещо от него?" Очите ми отново се изпълниха със сълзи. С малко усилия придърпах завивката, свих се на кълбо, завих се презглава и започнах отново да хлипам като малко дете. Чувствах се странно. Дали беше от хапчетата или може би беше от болката, която чувствах в сърцето си, когато човек - в моя случай вампир изгуби нещо, което обича страшно много - не знам.

Надникнах изпод завивките, сякаш бях малко дете - той продължаваше да гледа през прозореца.

- Не, не крия нищо от теб. Просто нещо ми влезе в окото - знаех, че с този изтъркан лаф нямаше да постигна нищо, но от опит глава не боли. Останах си под завивката и се молех да не дойде до мен, да ме отвие и да поиска обяснение за всичко. Стиснах здраво одеалцето и повече не казах и думичка.

"Ами сега? Какво да му отговоря?"

- Аз... аз - започнах да се тепкам - Нищо не крия от теб... Добре де, прав си - крия нещо от теб, но не мога да ти кажа. Ще разбереш сам. Моля те не ме разпитвай повече за това.
Бавно се отвих и изтрих сълзите от лицето си.
- Може ли да отвориш прозореца, искам да усетя дъжда... Моля те - промълвих...

- Благодаря! - загледах се навън. Валеше като изведро. Усещах как студа преминава през тялото ми и леко настръхнах. Беше толкова приятно. Тран ми изглеждаше доста уморен. Не бе спал от ден-два сигурно...
- Ела до мен - посместих се и потупах с ръка по леглото - Няма да те изям - леко се усмихнах. Тайничко се надявах да дойде, щеше да ми бъде много приятно да споделя леглото си с него.

"Чудесно! Първо отказа да легне до мен, а сега ме оставя сама... Явно Бони му липсва... Разбирам... Мамка му! Искам да се махна от тук!!!"

- По дяволите! Някой да ме измъкне от тази проклета стая - разкрещях се - Ехоо!! Никой ли няма тук!!

Две сестри влязоха с гръм и трясък в стаята ми и ме хванаха за лявата ръка, с която удрях по шкафа, намиращ се до мен.

- Успокой се! - каза едната - Погледни си ръката - кърви!
- Оставете ме на мира! Писна ми вече! Искам да умра! - изкрещях - Искам да умра!

Двете сестри се спогледаха и леко се отдалечиха от леглото ми. Явно бяха разбрали, че с мен на глава няма да се излезе.

- Искам да умра! - продължавах да викам - Не издържам повече... - започнах да плача на глас.
След малко те излязоха от стаята ми. Ударих още веднъж в металния шкаф и леко се изправих. Изобщо не ми пукаше, че съм оперирана исках да се махна от тук. Прозореца все още бе отворен и покрай него беше мокро. Спуснах единия си крак, а след него и другия. Изправих се и за миг изгубих равновесие.

- Проклети лекарства! - казах. Пристъпих бавно до прозореца и погледнах навън. Видях как хората опитват да се скрият от дъжда.
- Защо тичат като луди, та това е само дъжд - засмях се леко и изтрих сълзите от лицето си. Една капка кръв падна на пода. Погледнах си ръката "Не е кой знае какво!" - казах си и отново забих поглед навън...

Продължавах да чакам и да гледам през прозореца. "Тран явно ме забрави..."
Отправих се към стола с дрехите ми и бавно се облякох.

- Оуф! Така и не взех ризата на Джейсън... Нищо ще остана с нощницата. Едва ли ще имат нещо против - говорех на глас, а това никак не бе добре. Откачах...

Приближих се до шкафа и отворих чекмеджето. За мой късмет там имаше лист хартия и химикалка. Малко ми бе трудно да пиша с лявата ръка, но важното бе да се разбира. След като приключих препрочетох написаното, което гласеше:

Тран, не знам дали ще се връщаш отново тук, но вече няма значение. Не издържах да седя затворена в тази шибана стая и реших да се махна. Предполагам си при Бони и се радваш на новината... Честито! Ам, относно Вегас - мисля сама да отида. Не искам да рискуваш живота си заради мен още веднъж.

С много обич: Ейми

Сгънах листчето и го прибрах в джоба си. Бавно отворих вратата и подадох глава навън. Огледах се. Нямаше никой!
- Такам, сега е момента Ейми - продължих да говоря на глас. Пристъпих напред и бавно се отдалечих от стаята. Слязох внимателно по стълбите и стигнах до информацията.

- Ако случайно дойде едно момче с черна коса и сини очи, предайте му това - подадох бележката и бавно се отдалечих. Стигнах до вратата и страшно много ме заболя раната от операцията. Една сестра се затича към мен и ме хвана.
- Добре ли сте госпожице? - запита разтревожено тя.
- Да... да - промълвих, но болката ставаше все по-голяма и по-голяма. Отблъснах сестрата и излязох навън.
- Най-сетне свободна! - изкрещях и всички, които бяха покрай мен се обърнаха, за да ме видят.
- Какво зяпате?! - попитах, а те се обърнаха и продължиха по пътя си. Все още валеше. Чувството бе прекрасно.. Да усещаш как студените капки нежно галят кожата ти. Погледнах напред и се зачудих дали да си хвана такси или да ходя под дъжда. "Хм... Ако си хвана такси, най-много да убия шофьора, тъй като съм много нервна... Май ще е по-добре да се разходя!" Реших да отида при пейките около фонтана, където се срещнах с Тран. Огледах се наоколо и потеглих...

Вече бяхме в стаята ми Тран ми помогна да легна, след което отиде да потърси някоя сестра.

- Няма никой, но ми се стори, че навън има някой - каза той. Станах от леглото и опитах да съблека тези мокри дрехи от тялото си, но с една ръка и болки по цялото тяло хич не беше лесно.
- Ще ми помогнеш ли да сваля дрехите си? - погледнах към Тран - С една ръка няма да успея - направих някаква смотана физиономия, след което леко се усмихнах.

- Благодаря ти! - усмихнах се леко. Вратата се отвори, а аз потръпнах. Беше сестрата. Тран изглеждаше много изплашен. Леко се засмях.

- Само да си беше зърнал изражението отстрани. Какво си видял та си се наплашил така? - запитах, след което се приближих до него и нежно го целунах по устните. Сестрата влезе и донесе лекарствата ми. Остави подноса на шкафа и излезе. Останахме с Тран сами... Бавно се отправих към леглото и легнах. Придърпах завивката си и се завих, макар не толкова добре.

Само при разказа на Тран настръхнах. Той ми подаде чашата с вода и хапчетата.

- Мразя лекарства! - измрънках. Взех чашата и хапчетата и изгълтах лекарствата наведнъж. Погледнах към Тран, след което последва прозявка, а след нея още една и още една. Настаних се удобно в леглото. Опитах да се завия по-добре, но не успях и реших да оставя всичко така.
- Мисля малко да подремна. - казах - Благодаря ти за всичко! Лека нощ! Обичам те, Тран! - погледнах го и се усмихнах.