Лечебницата

- Оо, бати - изсмях се леко - Ауч! Мамка му! Какво по-точно ми е счупено докторе? - запитах.
- Дясната ръка и две ребра. Отделно имаш доста контузии по цялото тяло, които с малко лекарства ще минат. Сега трябва да си почиваш. Както казах след няколко часа ще те вкараме в операционната. Ще приключим бързо - усмихна се и излезе, заедно със сестрите.
- Страхотно - промълвих - май ще остана доста дълго тук...
Погледнах към Тран и шеговито попитах:
- И сега какво трябва да правя бати?

Без да искам долових мислите му. Как може да вярва, че той е виновен за катастрофата?

- Не си ти виновен - промълвих - аз просто... - замълчах и го погледнах. Какво да кажа сега, че съм имала видение, в което той има дете от Бони? - аз просто... исках да се отделя от света около мен - излъгах го, но така бе най-добре. Надявам се да не разбере, че крия нещо от него...

- Виж, извинявам се. Не исках да ти чета мислите, те сами стигнаха до мен - усмихнах се подло - не си ти виновен! - погледнах го сериозно - Можех да намаля, но не, трябваше да ускорявам все повече и повече и ето до къде стигнах. Все ми е тая, но ти... ти не трябва да си тук. Аз ще се оправя и сама.

- Аз... аз... - започнах да заеквам - това е дълга история, която след няколко дни ще разбереш, надявам се - усмихнах се, но той изглеждаше толкова тъжен та усмивката ми се изпари от лицето веднага.
- Добре, както кажеш шефе - опитах се малко да го развеселя - Аз мисля да поспя малко, чувствам се така сякаш съм се блъснала в тир - изсмях се леко.
- Обичам те! - промълвих. Обърнах главата си на другата страна и се направих на заспала. От очите ми отново се стекоха сълзи. Не можех да спра да мисля за видението...

От острата болка, която нарастваше с всяка минута не можех да мигна, а и това видение... Обърнах глава към Тран, който все още седеше на стола, намиращ се до леглото ми. Беше се загледал през прозореца. Навън беше мрачно и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще завали.

- Хей! - промълвих - Още ли си тук! - усмихнах се леко - Мислех, че си ме оставил поне за през нощта.

Изглеждаше толкова уморен и все още тъжен. Но защо?

- Защо изглеждаш толкова тъжен? Да не би нещо да е станало? - попитах.

Отново се загледа през прозореца. Явно нещо го мъчеше. По стъклото започнаха да се удрят капчици дъжд. Заваля. Поглеждах ту към Тран, ту към прозореца.

- Колко бих искала сега да съм навън под дъжда - въздъхнах - Защо трябваше да ми се случи всичко това? - запитах се аз, като продължавах да гледам през прозореца.
Вратата на стаята се отвори и вътре влязоха няколко сестри и преглеждащия ме доктор.
- Готова ли си за операция? - усмихна се доктора.
- Все тая. - отговорих - Нека приключваме по-бързо и да се прибирам!
Леко отметнах завивката и забелязах, че някой е съблякъл дрехите ми.
- Къде са ми дрехите? - възкликнах - Тран, там са... - не довърших започнатото, защото се надявах Тран да се сети какво намеквах.

Тран излезе и в стаята останахме аз, доктора и сестрите.
- Подгответе я за операцията и я докарайте до операционната - каза доктора на помощниците си - Страхуваш ли се? - погледна към мен.
- Кой? Аз ли? Не! - отвърнах, макар че изпитвах малко страх... Доктора напусна стаята и останахме аз и сестрите. Помогнаха ми да се облека в някаква нощница на зелени точки. "Ужас!" Намръщих се леко.
- Извинявай! - каза едната сестра, която ми помагаше с обличането - Заболя ли те?
- Мъничко, но търпя на болка. Не се безпокой! - усмихнах се леко. След като ме облякоха ме настаниха на някаква носилка и напуснахме стаята.

Последното, което помня е, че щом ме вкараха в операционната ми сложиха някаква маска и ме накара да броя от 10 надолу. Не знам колко време съм прекарала там, но щом отворих очи забелязах, че се движа. Над мен бе доктора и две от сестрите. Всичко бе толкова размазано. Премигнах няколко пъти, за да ми се пооправи зрението, но уви - нищо не стана. Закараха ме в стаята ми, а там бе Тран. Въпреки размазания ми поглед успях да го позная. Сестрите и доктора ме оставиха и излязоха от стаята.

- Нещо интересно, докато ме нямаше? - запитах.

- Какво?! Но от къде знаят, че сме тук? По дяволите! - с доста усилия се надигнах от леглото - Подай ми дрехите - казах на Тран - Трябва да го намеря! Ако нещо се случи с амулета... - разтърсих глава.
Изобщо не ми се мислеше какво може да стане. Чрез този амулет могат да отнемат живота ми. Макар и да бях вампир пак мога да умра... Не съм като другите... Погледнах към Тран:

- Моля те, подай ми дрехите - този път бях по настоятелна.

Колкото и трудно да ми бе го казах:
- Прав си! Не мога да направя нищо в това състояние - легнах и се загледах в тавана. В стаята влезе една от сестрите. Носеше храна и лекарства. Изобщо не ми се пиеха хапчета. Като малко са ме тровили, а сега само от гледката ми призляваше.
- Благодаря! - казах на сестрата.
- Ще дойда малко по-късно, за да взема подноса. Нахрани се добре. Трябват ти сили - каза тя и излезе. Беше много мила, както и останалите, които се грижеха за мен.
- Ще ми помогнеш ли? - запитах Тран. Чувствах се като малко дете, но това бе нормално.

Поех пудинга и лъжицата.
- Благодаря! - погледнах към Тран и се усмихнах.
Не изпитвах особено голям апетит, но сестрата бе права - трябваха ми сили.
- Операцията... Ами и на мен нищо не ми казаха. Помня, че когато ме вкараха в онази стая ми сложиха някаква маска и ме накараха да броя от 10 надолу. Не знам колко време съм прекарала под упойка. По път за насам отворих очи. Погледа ми бе доста размазан, но сега съм по-добре - усмихах се - Ами ти? Какво прави докато ме нямаше? Всъщност колко време ме е нямало? - запитах.

- Да... Ще бъде интересно - усмихнах се - Но не мислиш ли, че трябва да посетиш Бони?
Отново се върнах на същата тема. Почти съм сигурна, че ако разбере, че тя е бременна няма да дойде с мен...
- Надявам се по-скоро да ме освободят. Ако не беше ти сега сигурно да съм се побъркала.
Приключих с храната и се опитах да докопам хапчетата, но не успях. Погледнах към Тран и леко се усмихнах.
- Ще може ли... - замлъкнах и неведох засрамено глава.

"Много си сладка, когато си безпомощна" като чух това леко се изчервих. Взех чашата с водата и хапчетата и на един дъх ги изгълтах.
- Вярно е, че нямам никой друг освен Морган, но това не означава, че трябва да останеш с мен - наведох глава - Чувствам се някак виновно. Ти си имаш приятелка, имаш свой собствен живот, а аз само ти се натрапвам - промърморих под носа си.
- Не искам да си отговорен за мен. Разбираш ли ме? - погледнах го с натъжен поглед - Не искам да преча на щастието ти...