Преди година...

Голяма скука падна днес.Нямаше какво да правя през тези свободни дни.У нас нямаше жива душа.Всичките ми приятели се разодитха кой на къде.И нямаше какво да правя днес.Не ми се прибираше така че реших да се отбия в някое кафене.Да изчакам до отварянето на баровете и да ходя в някой.Никак не ми се прибираше днес...Влезнах в едно от любимие ми кафенета.Поръчах си къфе и седнах на една масичка по близо към прозореца.Когато ми донесоха поръчката отпих и се загледах навън...

Усетих че някой е гледа и се обърнах за да видя кой е.Видях едно момче да ме гледа.Не го познавах...Той ми с усмихна а аз извърях галава и пак погледнах през прозореца.Селд секунди пак чуствах погледът му върху мен.Доиспих кафето си, станах и отидох при него.Погледнах го въпросително.
-Не ме гледай така, че имам чуството че ще ме изядеш с поглед...-казах и се засмях леко.-Силвия...-добавих и протегнах ръка за да се здрависаме.

-И на мен.-усмихнах се.Седнах на столчето срещу Харпър.
-Ммм, добре...ти?-Не свалях усмивката от лицето си.На следващият му въпрос го погледнах доста учудено.
-В кафенето?-попитах с учуден глас.Че тук каво можеше да ми стане?При това тук почти няма хора?Данеби някой щеше да нападне това безобидно кафене?Както и безобидните хора в него.-Откога като в ходиш в кафене ти е нужен придружител?-засях се леко.-А и вече не съм сама.-отбелязах и го огледах...

Как само се исказваше без дори да си замисли.Смел,а...
-И, какво...Разбра ли?-погледнах го с загадъчна усмивка.Нататък просто го наблюдавах но не се сдържах и се засмях.
-Ами ако не ти позволя?-казах загадъчно и се доближих леко до него.Усмихнах се дяволито и се отдръпнах.Като не преставах да го гледам.

Ако не му позволя, а ако му позволя?хмм...
-Добре...-подсмихнах се леко на това което каза.Няколоко просто седях и го гледах, и беше настъпило мълчание.Поне при нас.На другите масички постоянно се чуваше да говори някой.Започнах да усещам че не е човек.Дали чуствата ми не ме лъжеха?Едва ли...
-На колко си?-прекъснах тишината.

Хм, загадъчен отговор...И сега трябваше да гадая ли?
-Колко достатъчно?- продължих да распитвам.Исках си отговора на въпроса.И меслех да го получа.Какво толкова има от това че питам на колко е.Нямаше да му отговоря докато не ми отговори нормално на мен.Така щеше да е чесно.Или ми отговоаря, или и той ще гадае...Нямаше така лесно да ми се отърве с един такъв отговор, на и на мен...

А, така...Да ми отговаря с пълни отговори а не заобиколени...Нямаше да ми се оттърве.Но да не ставам много дадна...
-Едно до девет...-казах.И го загледах мълчаливо.Ами незнаех какво да кажа или питам.Нямаше само аз да задавам въпроси все пак.Да каже нещо и той.Нали той исакше да ме сваля не аз него.Нещо не му се получаваше особенно сега...

п.п.Пълни глупости...А и си смени годините все па пишем перди година...

Погледнах я намръщено...нея май трудно щях да я сваля.НАведох се към нея и започнах:
-Е кажи ми от къде си,кой е любимият ти цвят?Или нека направим така...задавам ти въпрос ти отговаряш,после обратното.-нещо не ми се получаваше....Да ако ставаше въпрос да я награбя и да я целуна....да сигурно щеше да стане.Но разговорите...Не ми вървяха...преди години беше по-различно,а сега не...м,омичетата имаха претенций....носеха панталони...Беше странно,но всичко беше преходно..

П.П. е казах ти,на 21 съм починал,демек са ме превърнали....аз съм си постоянна възраст...отт 300 години насам

Намръщих се.На великото опознаване ли щяхме да го караме?Е, щом такава му е тактиката за свалки.Не беше много удачна, но щом искаше така нямах нищо против.
-Лондон.Жълто,лилаво,черно...-казах замислено.Нямах намерение да му изброявам останалите.Най искренно му казах цветовете които харесвам най-много.-Ти?-погледнах го въпросително.Не че много ме интересуваше какъв цвят харесва, но все пак да го питам...

През цялото време го наблюдавах...Той сатана от столът си постави го по близо към мен.Каза най любимият си цвят и...Това съвсем не го очаквах!Допря устните си до моите.Ъх!Поредният, който искаше да ме вкара в леголото.Такива ги имаше на всяка пряка.Но за тяхно и негово съжаление, не се потдавах никак лесно...Отдръпнах се назад и се намръщих.
-Не си ли позволяваш много?-погледнах го въпросително.Не му бях казал че му позволявам да флиртува с мен.Е, вярно беше че не му бях казала и не...

Погледнах го малко учудено.
-Ммм, хубаво...-казах бавно.Сякаш се опитвах да разбера онова което бе казал, макар и да го бях разбрала много добре.Е, добре де.Сгреших, оцених го грешно.Е, то аз и толкова го познавах...Сожих ръката си на масичката и ръката подпрях главата си "сякаш всеки момент ще падне" - както казваше баща ми.Загледах го мълчаливо.Просто незнаех какво да кажа, затова си мълчах.За да не изръся някоя глупост, по добре да замълчиш...

п.п.Пълни глупости...

Погледнах я отчаяно и казах:
-Няма ли да кажеш нещо или ще ме гледаш неодобрително...надали се целувам чак толкова зле-поклатих глава и се засмях неловко..не знаех какво да кажа...така де сиг вече ме мразеше...предполагах.Вратата на кафето се отвори и влязоха още хора...

П.П. мойте са още по-големи

Засмях се.
-Първо не те гледам неотобрително.Второ не, не се целуваш зле...-успокоих го.Или аз така си мислех че го успокоих.От къде пък му хрумна че го гледам неотобрително?Просто го гледам...Неможе ли?Просто да го нблюдавам какво ще прави или прави.
-Нещо!-казах онова което каза да му кажа...Настъпи тишина и затова реших малко да я поразведря.А и неможехме просто да седим и да се гледаме.Засмях се леко.Понякога бях ама голяма лигла...

Оплезих му се и се усмихнах.Гледах да не прекалявам, но понякога не се сдържах...Настъпи мълчание...Което просто не се сдържах и го прекъснах :
-Ще мълчим и ще се гледаме или?-казах и го погледнах въпросително.Беше скучно така.Просто да се гледаме.Без да правим друго, да си говорим например.Огледах се.
-Не си човек нали?- прошепнах.Защото започнаха да идват хора.Каенето скоро време щеше да е пълно...Чуствата ми никога не ме лъжеха знаех че не е човек...

-Не тук!-казах и го побутнах.След като той си показа зъбите и се промени.Ако някой го беше видял, просто не ми се мисли...Забавления, забваления.Но безопасноста първо.Когато ме пита какво съм аз се усмихнах загадъчно.
-Пзнай!-казах.Е щях да му дам подсказка естественно.Че иначе нямаше да му е лесно.Крилата ми се появиха и се усмихнах леко.Белите, пухкавите, като на лебедите криле само че по големи се появиха, на което се усмихнах..Нямаше проблем в това че бяха на показ.Хората не ги виждаха.Ето какво харесвах в тях.Ако поискам могат да ги видят.Ако не искам няма...