Скалите и морето

Той ме прегърна.
-Зайо, не си безпомощна!-повтрои ми.
-Той..той..не разбираш какво е...Толкова много време..и всичко,а сега само като го видя и ..замръзвам на място..,а иначе мога да се бия.Добра съм в битките,но с него..как..кажи ми защо..немога да го направя..защо немога да му разбия физиономията?-изхленчих и едва сдържах сълзите си.Говорех пълни глупости,но бях тъжна...и ядосана.

-Но как да..накарам тялото си да се движи.Когато го видя..какво казах замръзвам,а мога да го изритам..или нещо подобно което рядко става,а да не говорим,че той е сигорно двапъти колкото мен..смисал..по-висок е и по-едър..сравнение с него съм..като муха.-заявих и го прегърнах като поставих глава на гърдите му и се загледах в морето.
-Не мога да живея в страх от някакъв... цял живот защото незнам дали си чул да...онова ново обсъждане за пазителите..,но ако си чул..е аз бих искала да съм пазител,но щом ме е стрха да се изправя срещо Едуард..срещо по-голяма опасност..-въздъхнах.Говорех твърде много,менях темите...съвсем обърках горкото момче.

Думите му ме уплашиха,но не защото ще го убие,а това,че ако беше тук..той да е тук..нямаше да издържа да го видя за пореден път.Ввъздъхнах.
-Искаш ли...да се прибираме?И после...ами не знам..да се разходим..някъде другаде..пие ми се алкохол...-измрънках.
-Знам един страхотен бар,но..ъх за лица над 18 е..ще те вкарам през проблем.-усмихнах се.

-Се пак вампирите трудно се напиваме..-намигнах му.
-Но попринцип държа...доста алкохол ще ми трябва за да се напия,но и ти без алкохол можеш да вкараш това в леглото.-посочих тялото си и се изкисках.Някои хора можеха да кажат,че съм самовлюбена,но наистина си имах хубаво тяло.Но не,че им пукаше кокво мислят за мен.Повечето си правеха заключение по външния вид и сигорно си викаха "Емо..с яко тяло..пъф",а аз по характера...макар моя да не допадаше на много хора..хванах го за ръката и двамата поехме към училището.

Със Силвия пристигнахме тук.През целия път до тук вървяхме и се чуствах като труп.Незнам за Силвия,но аз исках да се плюсна на някоя скала и да не помръдна. Бях прегърнал Силвия и може да се каже,че се влачехме като народна песен.
- Ето...пристигнахме. - казах едвам,едвам и избързах напред,за да седна на един от камъните близо до водата.

-Аха...-казах.Отидох на ръба на скалата.Така че внимавах да не падна.Погледнах надолу,беше горе-долу високо.Миришеше на море...Както поисакх на ум задуха лек вятър.Расперих ръцете си и гледах напред.Вятърът задуха още по силно а аз започнах да се смея.Толкова беше хубаво...Обърнах се и погледнах Ферис усмихнах му се.Дано не преличах преди малко на малко дете.Очевидно беше така...но какво...забавлявах се все пак.

След като задуха вятъра който със сигурност беше дело на Силвия аз упорито се опитвах да си опазя косата права и в нормален ред. Но тя постоянно хвърчеше на различни страни и закриваше всичко което виждах.
- Не виждам нищо!!!- викнах и махнах поредния кичур коса който се беше лепнал на очите ми. Съжелих,че нямам ластик в себе си.
- Имаше ли ластиииик !! - викнах отново,за да надвикам шума от вятъра.

Когато видях Ферис и хвърчащата му коса.Се засмях а когато започна да вика и че не вижда нищо, просто неможех да спра да се смея.Но все пак неможех да го гледам как се измъчва и се наложжи да спра вятъра.Вятърът ме послуша.Но аз все още се смеех и неможех да се спра.Приближих се към Ферис колкото се може най бързо, или поне доколкото ми дваше смехът.И през смяхях казах:
- Много си смешен...-Опитах се да укротя смеха и стана.След като успях, с една мила усмивчица казах:
-Мммм, вече не ти трябва ластик...-но само когато го произнесох пред мен исплува картинката, която видях преди малко.Пак се засмях.Неможех да се спра...

- Не е смешно. - казах тъжно,но просто не можех да се здържа и се засмях. Хванах я за ръката и я дръпнах към мен. Тя седна в мен и аз я прегърнах.
- Защо го направи? Знаеш,че косата ми обича да хвърчи. - засмях се силно и я целунах по бзата. Харесваше ми когато се смееше. Беше много сладка и винаги ме караше да се смея. А как не ми се искаше да свършва този момент...

-Еми незнам защо го направих.Не беше нарочно или...Не!Беше специално, само че не помислих за косата ти...-Казах като протегнах ръката си и навих на пръста си кичур от косата на Ферис.
-Следващият път, първо ще си спомня за косата ти, а след това можеби ще призова вятъра.-Засмях се леко и пуснах косата му.

-А така значи. Първо ще си помислиш пък тогава може би няма да призоваваш вятъра. Това е гадно!! - казах като малките деца. Оставаше ми само да тропна с крак и бях готов. След това което казах се засмях и прегърнах силно Силвия.
- Каквото и да правиш, пак ще те обичам! - усмихнах се чаровно и я целунах.

Засмях се леко и казах :-И аз теб...-Отпуснах се.Беше ми много приятно, толкова много че дори незнам как да го опиша...Не се усетих как започнах да рисувам завъртулки ,по потника на Ферис.Като се усетих си казах едно "опа" на ум, захапах долната си устна и продължих да си рисувам завъртулките като си следих пръста.Изведнъж ми стана смешно.Незнам защо, нямаше причина за смях.Само че на мен ми беше смешно и не можех да си сдържам смеха...

Усетих какво прави на потника ми и просто не можех да отдържа смега си.Накрая избухнах в смях,но като се заслушах не бях единствение който се смее.
- Защо се смееш? - попитах накрая.Чаак когато се успокоих и имах сили да изрека дори едно просто изречение. Изтрих сълзата от очите си и отново се засмях леко.

-Еми...-казах тихо.-И аз незнам...-вече по високо и пак се засмях.
-А ти защо се смееш?-попитах опитвайки се да си удържа смеха." Не бе, аз защо се смея?!?"питах себеси на ум.Но само като си го помислих ми стана още по смешно.Или се превръщах в ненормална, че се смеех без причина.Или... незнам...Е все пак това беше по добре отколкото да си мисля за странното нещо което ме дебне на всякъде.

- Защото почна несъзнателно да правиш кръкчета по мен.А после се спря и пак почна. - засмях се и се наведох да видя какво толкова прави. Усмихнах й се и я дръпнах по близо до себе си.Даже се чудех вече колко по близо от това може.Но все пак това бях аз...все щеше да се намери по близо от близото.След умната ми мисъл аз избухнах в смях. Който едвам успях да го отдържа.

-Защо си мислиш че беше несъзнателно?-погледнах го подозрително.-Можеби...-забавих се с това което щях да кажа, защото незнаех какво да кажа.След няколко секунди се сетих и продължих:
-...можеби, беше специално?!?-усмихнах се самодоволно.-За да не се смея сама и да те накарам да се смееш и ти.-казах сякаш открих нещо което до сега беше низвестно, на никой...

Замислих се и после се намръщих.
- Неее...беше по скоро несъзнателно- казах накрая и се засмях.Лек ветрец ниподухна леко и бутна леко косата ми на една страна. Аз затворих очи и се насладих на вятъра.Харесваше ми когато духа леко и не ми причинява ужасни щети на косата. Ах...само колко бях влюбен в тази моя коса...

Завея лек ветрец, ей вятър който не призовах аз, да не си хабя силите...Ферис си затвори очите а аз се въсползвах от момента, надигнах се и го целунах.След това пак се върнах на мястото си, като се отпуснах и също започнах да се наслаждавам на вятъра...Тук вятърът беше някак си особенен, с ъм мирис на сол.Можеби това е тъпо защото солта не мирише.Но аз като привързана към вятъра чуствах нещо солено в него.Звучи много странно нали?

Целувката ми дойде изневиделица,но вместо тава беше приятна изненада. Усмихнах се на Силвия и и отвърнах целувката.
- Вятъра тук е много приятен нали? - въпроса ми развали тишината настъпила между нас. Не беше точно пълна тишина...от време на време се чуваха и шумящите листа на дърветата, полюлявани от лекия ветрец.А и да не забравяме и шума на морето. Толкова е приятно.Само да се отпуснеш назад, да затвориш очи и да оставиш шума да те отведе...където си иска.

-Да...-казах тихо като все още се опитвах да разбера какво му има на вятъра.Така и не успях да разбера, е можеби това беше тайната му.Всеки може да си има тайна и вятърът не е изключение.Така че оставих верния си приятел и се замислих.Не си спомням точно как стигнах до гова че дори незнам каква е дарбата на Ферис, или не си спомнях?Около мен се случиха толкова неща че просто не е възможно да запомниш всяка подробност...
-Или не си спомням, или не си ми казвал каква ти е дарбата...-казах недоволно.И добавих като го погледнах любопитно:-Каква ти е дарбата?

- Мисля, че ти бях казал. - засмях се и се наведох,за да я погледна в очите. "целуни ме" казах й. Тя се надигна и ме целуна. Веднага след това й се усмихнах.
- Ето това е дарбата ми. - наведох се и я целунах. - Ам...не целувката...онова преди него. - засмях се. Сигурен бях че си беше помислила за тази целувак. А то беше за другата. Ох...самия аз се оплетох в мислите си и тази философия.До никаде нямаше да ме докарат тези мой завъртяни мисли, само до едно...голямо и невъзможно за отплитане оплитане. Ето пак, просто трябва да спра да си говоря сам а?