Скалите и морето

Както си стоях с гръб към всичко усетих познат до болка аромат. Възможно ли е? Едва ли. Огледах се и видях някакво момиче,стоеейки с гръб към мен на съседната скала. Сигурно се побърквам..Невъзможно беше да е тя. Станах и тръгнах към нея. Е,естествено взех и моя приятел Джак,който вече беше наполовина. Бях на няколко крачки от нея. Минаха две години..а сега е тук,пред мен,или поредното видение. Протегнах ръка към нея,но спрях. С трепкав глас казах:
-И..Изабел?-Гледах стъписано,от една страна се надявах да е тя,а от друга..не знаех какво щях да правя ако наистина стоеше пред мен.

Стоях си на ръба на скалата когато усетих познат мириз.Отоврих очи сякаш не можех да поварвам.А то не си беше и за вярване..нямаше как той да е тук.Просто нямаше как...
- И..Изабел? - чух познат глас зад себе си.Отдръпнах се от края на скалата.Имах чувство,че ако се обърна и видя това което мисля,че е зад мен по гласът и миризмата и съм на толкова близо до края...ще падна.Буквално.Обърнах се бавно и видях точно това което мислех,че ще видя.Направх крачка назад.А после още една...
- А-а-алек... - едва изрекох.Повечето хора му казваха Алекс,но аз харесвха да му казвам Алек и това си е!

Не можах да повярам на очите си. Това беше Изабел. Не можех да кажа нищо. Погледнах я,щеше да падне ако направи още една крачка назад. Какво? И тя ли си мисли,че не съм истински? Това си беше съдба. Не знаех какво да кажа и как да реагирам в тази ситуация. Аз..бях шокиран.
-Изи...-едвам изрекох,като я хванах за ръката и я придърпах рязко към мен. Прегърнах я силно. През тези две години бях осъзнал,че никога не е трябваво да я пускам.
-Съжалявам,не трябваше да те оставям.-Прекарах пръсти през косата и . О,колко много ми липсваше този така сладък аромат. Бях й простил и щях да я накарам ако трябва на сила да го разбере и приеме.
-Не знам какво чувстваш към мен,но мога да те уверя,че аз все още те обичам. Повече от всякога. Обичам те,малка Изи. -Погледнах я за първи път от две години насам в очите. Бавно се приближих към нея и надигнах брадичката й с ръка. Целунах я нежно,надявайки се да ми отвръне. О,как обичах тази сладка болка.

Щях да падна от скалата,но Алек ме хвана и ме придърпа към себе си.Почна да казва ,че не е трябвало да ме пуска.Че ме обича и какво ли още не.Устните му се допряха до мойте,а аз не знаех какво да правя.Преди две години го бях наранила...и то доста.Как можеше да ме обича още?Това просто не беше истина..нямаше как.Дори той да ми прости...да ми е простил както каза тогава аз не можех и нямаше да си простя.
Устните му бяхя топли и меки.Настоятелно,но и нежно докосваха мойте,а аз почнах да отвръщам на целувките му.Целувката се задълбочи,а ние не спирахме.Бяхме се притиснали един в друг и продължавахме...отдръпнах се чак когато вече нямах въздух.Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.Погледнах към вампира.
- А-а-алек....а-а-аз..... - почнах да заеквам.Не знаех какво да кажа.Не знаех какво да правя.А да не говорим,че път за бягство нямаше.Той го беше препречил,а надали щеше да ми позволи да скоча от склата.По-точно щеше да ме хване преди да скоча...,а може дори в въздуха да ме улови...Знам ли.

Прегърнах я още по-силно. Аз едвам говорех,какво очаквах от нея. Вятъра се удряше в нас и чувах как вълните се разбиват. Тя отвърна на целувката ми и аз изтръпнах. Никое момиче не ме бе карало да се чувствам така. Обичах я,нямаше съмнение в това.
-Не казвай нищо,ако мислиш да ми откажеш. Обичам те,малка Из.-Целунах я по челото,все още беше в прегръдките ми. Имахме да наваксваме за две години,независимо дали тя искаше или не. Сърцето ми биеше лудо,но можех да усетя и нейното. То препускаше,заедно с моето.
-Не ме оставяй никога повече...

Той ме обича..още ме обича.Как можеше да ме обича...след всичко...след всичко което му причиних?!Не можех да си го обесня....Да ме докосва без да иска да ме убие...да иска да остана с него и никога да не го оставям..защо?Защо го искаше...защо го правеше?Не можех да си го обесня...
Отдръпнах се от него и отстъпих назад.Назад колкото едва да не падна...
- Алек... - погледнах надоло към вълните които се разбиваха в скалите и после към него.Една неправилна стъпка и имало едно време Изи и нямало едно време Изи.
Въздъхнах и поклатих глава.Как можеше това да се случва...Бях му разбила сърцето...той се беше скарал с толкова много хора зареди мен...вярваше ми...,а аз...аз го използвах.Играех си с чувствата му доста време.
- Ти може и да ми простиш,но аз...аз няма да мога да си простя,че си играех с теб Алек!

Изглежда тя не разбираше. Как...как да живея без нея? Не осъзнаваше ли,че бях изкарал последните две години на ръба на пробаста. Тя пристъпи назад и аз изтръпнах,че мога да я загубя отново. Хванах ряско ръката й и отново я придърпах към себе си.
-Няма да ходиш никъде. Този път няма да те пусна-Аз трябваше да направя първата крачка,да спечеля доверието й отново. Исках да бъда сигурен,че когато е с мен ,тя не се притеснява за миналото. Бях изтрил всичко от съзнанието си много отдавна.
-Не искам да те загубя отново..разбери ме..-казах едвам. Имах чувство,че гърдите ми се свиват,а сърцето ми ще изкочи. Хапещия ватър се биеше в нас и косата й се развя. О,този познат аромат. Знаех си,тя си беше същата За мен малката ми Изи никога нямаше да се промени.

Той неспираше да го повтаря и отново ме придърпа към себе си...
- Алек!Спри!Моля те... - изрекох тихо и пак се дръпнах.Този път обаче едва не паднах.Ако не бях хванала ръката на Алек щях да падна.Сгуших се в него и погледнах надоло...вълнението беше станало по-силно...вятърът духаше по-силно...Ако бях паднала надали щях да оцелея...Сгуших се още повече в него.
- Не те разбирам...как може да ме обичаш след всичко.... - изрекох тихичко като вдъхвах аромата му...този така познат аромат.Беше толкова приятно....Не ми се искаше да го пускам колкото и странно да звучи.
Вяътрът задуха точно към нас и на мен ми стана студено.Размърдах се леко като малко което гушнато от стопанина си.
- Не ме пускай... - изрекох преди да се усетя.

Докато едва не падна,сърцето ми се сви. Направо ми изкара..ангелите,така да се каже. Тя се гушна в мен и аз се усмихнах. Липсваше ми тази близост,нейните устни,очи,ръце,тяло..всичко. Все още не можех да определя...дали още я обичам,или се чувствам така,сякаш..не,не мога да го обесня.
-Никога няма да те пусна..-Е,за да разбера дали още я обичам трябваше да пробвам отново с нея,дори ида значеше,че може да ме нарани отново. Почти бях сигурен,че тя няма да го направи,въпреки това,едно гласче дълбоко в мен крещеше да не й имам пълно доверие както преди.

Усмихнах се леко.Преди две години не му бях признала нещо,но не му го казах нарочно.Иначе щеше да иска да е с мен още и още...Не е истина колко ми липсваше през тези две години.
Сгуших се още повече в него и вдъхнах аромата му.Беше толкова приятно...
- Алек... - изрекох тихичко.Нямаше какво да кажа.Просто ми харесваше да произнасям името му...името му както само аз го наричах.
Подуха лек ветрец който ни обгърна.Усмихнах се още повече.Всичко изглеждаше прекрасно..аз,той...заедно...тук.Но преди две години на подобно място аз му разбих сърцето...не разбирам как може още да ме харесва...да ме обича...
- Искаш ли да се разходим?

Бях оставила синът си при сестра си . Най-накрая всичко и се бе изяснило.. или поне така мислеше. Мислеше че бях избягала преди толкова години защото съм била бременна,а след това съм се оженила. По-добре за нея. Нямаше как дай каже че съм вампир.. нямаше и смисъл.. Още малко оставаше докато завърша,а бе по-добре,поне за сега Райли да бъде при по-добри хора. Всеки знаеше че аз не бях от добрите..всеки странеше от мен,защото знаеше че не прощавам и най-малката грешка. На мен не ми бе простено. А пък и вече бях мъртва един вид.. умрях и то два пъти. какво по-лошо можеше да ми се случи? Излязох от академията и се запътих към плажа. Джей бе с мен.. той бе един от най-добрите ми приятели и постоянно бе с мен от както..от както Антъни почина. Когато стигнахме приближихме до едно момиче. Загледах се.. отзад ми изглеждаше позната.
- Валерия? - попитах с учуден глас. След това смехът ми се разнесе из плажа. Последният път когато се видяхме не завърши добре за двете.
- Не се надявах да те видя тук.. или някога отново. - промърморих кисело,но онази моя усмивка не слизаше от лицето ми.

- Жива? - разсмях се отново. Това момиче все някога трябваше да се научи че не можех да умра. Вече го бях правила,но не стана.
- Мила,аз не мога да умра.. опитах един два пъти,но не ми хареса. - смигнах и и започнах бавно да я обикалям. Като че ли се гледах в огледалото.. само че с по-ужасни дрехи. Не знаех защо Вал нямаше вкус.. явно само си приличахме външно. Нямах си на идея дори защо бяхме двойнички,но страшно много ме дразнеше. Извъртях очи и застанах от едната и страна нямаше нужда да я гледам.
- Спомняш ли си миналият път.. - казах набързо,а след това я спънах заставайки върху нея.
- Избяга прекалено бурзо преди да мога да те пребия. - извиках й ядосано,аз след това и ударих няколко шамари,които бе напълно заслужила.

Разсмях се.
- Ти,да убиеш мен? Кога ще се научиш че не можеш? - след това се опита да ми навреди по някакъв начин но това доведе само до неуспех. Като червен вампир бях много по силна и различна от нея. За части от секундата бях зад нея малко по измокрена. Ръката ми прониза гръбначният и стълб хващайки сърцето й.
- Един погрешен завой.. и си мъртва. Колко лесно беше скъпа? Твоя жалък елемент е нищо. Ако пожелая мога да изтръгна не само сърцето но и душата ти. - разсмях се отново и стиснах сърцето и по силно,така че едвам да бие.
- И малко сбърка на моя територия си. - говорех докато стисках със всичка злоба. - Научи се че аз съм по различна от твоя жалък вампирски вид и че не можеш да ме победиш с няколко просто елементчета. -

Когато се опитваше да ме изгори се смеех ,едвам можех да се спра.
- Не виждаш ли че ми няма нищо за бога? Май някой друг не си е научил урока. Аз скоро ще бъда хибрид,нещо много по силно от теб.благодарение на жалкият ни род. - усмихнах се,доста доволно.
- И ако не знаеш мила.. аз нямам чувства. Какво искаш да ти коленича да ти искам милост,просто ей така? - ироничният ми смях се разнесе из плажа. След това с доста ироничен тон започнах :
- О моля те,моля те пощади ме... толкова ме е страх от теб направо.. най-великата на света си. - едвам изричах думите,защото сдържах смехът си. Бях страшно по силна от нея,нейните елементчета не можеха да ми навредят.
- Не забравяй че преди да се докарам до тук векове наред бях демон. - смигнах й. - Огънят с които се опитваш да ме поразиш ми е до болка познат. Теб са те гледали със златна лъжица докато аз съм се учила да оцелявам и такива като теб да ми страшно смешни.

- Твоята рода ми даде името. - смигнах й. - Поне моето име са оцелили. Преди имах много по-хубаво. - след това извъртях очи.
- В огромна грешка си! Не си нито по голяма от мен нито по-малка. Слез от облаците мила. Не си по велика от мен. - изкрещях и изнервено. - Никога няма да разбереш какво е истинско мъчение.. поне защото на мен не ми се занимава да те мъча. Но си си си живяла охолно,докато аз водех най-различни войни през който са ме изтезавали с много по опасни неща от твоите елементи. - хванах чантата си и я огледах хубаво.
- Единственото за което съжалявам е че синът ми също има частица от родата ти. Надявам се когато порасне да те мрази,както и теб така и родата ти. Не заслужавате нищо друго. - нямах повече работа там
- Поне аз имам семейство.. докато ти.. ти си напълно сама. - усмихнах се. - Оревоар мил ми Вал. - помахах и разсеяно,а след това тръгнах към колата на Чарли.

Разхождах се разсеяно около училището и без да се усетя бах започнала да се отдалечавам. Познавах всяка кътче от околконостите и не бях притеснена от факта, че мога да се загубя, вече не бях дете, което обърква пътеките. Краката ми сами знаеха пъти и ме водеха към едно от любимите ми места - отдалечено, самотно, без шум и дандания. След още няколко метра около мен вече се чуваше само вятъра и разбиването на вълните в скалите под краката ми. Водата беше толкова красива, а може би аз имах слабост към нея, все пак тя бе мой елемент и някак бях свързана с нея. Шума и беше по-красив от всяка друга мелодия. Седнах точно на ръба на високите скали и уморено се загледах надолу. В главата ми се разбошуваха спомени колко много пъти бях идвала тук, за да избягам от шума и хората. Погледа ми се вдигна към хоризонта и за пореден път ахнах. Красотата на това място продължаваше да ме изумява всеки път.
Бях толкова отнесена в мислите си, че изобщо не усетих чуждото присътвие и не чух стъпките, докато не станаха доста силни и доста близо до мен.

Най-после бях приключила с разопаковането на вещите ми в новата къща. Това се оказа доста изтощително занимание особено, когато трябваше да подредя цялата къща сама, но нямаше за кога да го отлагам.
Времето беше хубаво затова реших, че мога да се поразходя исках да опозная това място. А и трябвае да направя това за което бях дошла, но първо щях да се насладя на града. Исках да опозная всяко кътче или поне повечето, новият град винига бе някак интересен и опознаването му ми се струваше доста примамливо. Надявах се също и да срещна нови хора все пак не познавах никого тук и трябваше да променя това иначе щеше да ми бъде малко самотно.
Разхождах се и неусетно се озовах близо до морето. Беше невероятно красиво кътче с всичките тези скали в различни форми, гледката можеше да те остави без дъх. Обичах водата и нямах търпение да поплувам. Изведнъж усетих, че не съм сама. Огледах се и видях, че недалече от мен се намира едно момиче, което сякаш също не бе усетило присъствието ми. Реших да се приближа иззглеждаше приятна.
- Здравей - казах точно когато тя ме забеляза и се обърна.

Зад мен стоеше красиво момиче, първото нещо, което се забелязваше в нея беше ярко червения цвят на косата. Изглеждаше мила и симпатична, но по принцип и аз изглеждах така. Живота ми е това място ме беше научил никога да не се доверявам на външния вид, той лъжеше и то много. Особено тук където по-голямата част от града беше изпълнена с бивши ученици. Момичето не ми приличаше да ученичка, изглеждаше зряла, но на не повече от двайсет. Може би току що беше завършила защото иначе щях да я познавам. Усмихнах и се леко.
-Здрасти. - Подадох и ръка все още с усмивка. - Аз съм Анабел. - Почувствах се глупаво и не знаех какво да кажа. Изглеждаше объркана и явно за пръв път попадеше на скалите. Винаги разпознавах погледа с който се вижда красосата на това място за първи път. Беше най-яркия от всички. Погледнах я отново.
- Защо не седнеш? Какво правиш в това затънтено кътче на природата?

Момичето гледаще странно косата ми и я разбирах донякъде червената ми коса често привличаше вниманието на хората, но това донякъде ми харесваше да се отличавам от другите малко или много. Обожавах цвета си.
Русокоската изглеждаше мила, но това беше само първо впечатление тъй че не можех да бъда сигурна дали найстина е такава или греша. Все пак едно ново запознанство нямаше да ми навреди не познавах никого тук.
- Разхождам се. Отскоро съм в града и исках да го опозная. И изведнъж попаднах на това красиво място. Невероятно е - отговорих й усмихвайки се.
Тук найстина бе много красиво чудех се дали има и други подобни места около града. Сетих се, че все още не се бях представила, но просто гледката ми пречеше да се съсредоточа в разговора все пак всичко беше ново и интересно.
- Аз съм Бо, забравих да се представя- казах сядайки до блондинката имаше хубаво име. - А ти какво правиш на това чудно местенце сама?
Впрерих поглед в нея, което може би изглеждаше малко откачено отстрани, но не ми пукаше особено.

Усмихнах се, радвах че има хора, които все още можеха да оценят красотата на природата, особено на това място, а не търсеха винаги лукс.
-Ами всъщност аз обожавам това място. Първия ми ден в училището се оказах тук и просто оцених магията. - Обърнах се и отново заеях поглед напред. Спомена беше невероятно ярък, излизането, дългата разходка, идването тук... И момента, в който бях осъзнала, че нямам представа къде съм и всъщност леко се бях загубила. Ухилих се.
-Всъщност първия път, когато дойдох се изгубих. От тогава това си стана моето място, невероятно красиво е, а и съм свързана с елемента вода и тук се чувствам обградена от топлина. - Погледнах отново Бо. Може би трябваше да спра да дрънкам за себе си преди да си е помислила, че има нещо много чалнато в мен. Замълчах, но все пак ми стана неловко, че бях надрънкала толкова много глупости за толкова кратко време.
-Бо, предполагам си нова в града? Не съм те виждала преди? Иии между другото имаш готина коса. - Ухилих се, надявах се комплимента да разчупи малко леда.