Гъстите дебри на гората

За момент наистина завидях на Кристи...защо Крис се е държал така мило с нея, а мен мрази.Стана ми тъжно..винаги съм искала брат който да ме зкриля,а получих Крис.
-С теб наистина се е държал мило...явно мен просто не ме харсва.- smile.

Определено се зарадвах, когато Мел предложи да се разходим. Не само тя се беше схванала, аз вече почти не усещах гърба си. След кратък размисъл решихме да идем в гората и много скоро около нас вече нямаше пясък и шум на океански вълни, а гъсти зелени дървета, които крадяха светлината преди тя да е успяла да достигне до нас. Зелените листа скриха от погледа ми небето и аз за сетен път днес оцених красотата на природата. Всичко около нас в този ден бе невероятно - първо красивата пещера, а сега факта, че се бях оказала в част на гората, която не познавах - нещо нетипично за мен. Тук вече почти не се чуваха птици и единствения звук идваше от стъпките ни и оте време на време от някоя настъпена клонка. Мълчанието между нас се беше проточило, но въпреки това не се чувствах неловко, всяка бе потънала в мислите си и това беше напълно нормално. В крайна сметка обаче в един момент просто вече не издържах и исках да кажа нещо, не ме биваше много да стоя със затворена уста, особено когато харесвах събеседника си. Беше ми неудобно, че прекъсвам мислите и, явно гората и на нея действаше омагиосващо, но думите се изплъзнаха от устата ми преди да мога да ги спра.
-Е Мел, от кога си в града? Имам чувството, че никога преди не те бях виждала, а аз доста добре помня физиономии.

С Бел повървяхме малко докато стигнем до гората, но никоя от нас нямаше нищо против. Огромните дървета се бореха за слънчевите лъчи, извивайки се все по-високо и по-високо. Тъмнозелените им листа бяха разтворени и покрити с капки от дъжда. Гледката бе удивителната. Малките дъждовни следи блестяха на слънцето, отразявайки всички цветове на дъгата. Оглеждах се изумена от красотата на природата. Въпреки че вече бях идвала тук, никога нямаше да свикна с гледката. Сякаш с всяка следваща крачка навлизахме все по-надълбоко в магическата приказка.
Мислите ми отново запрепускаха назад във времето, водейки ме до една определена личност, с която трябваше да говоря. Настроението ми видимо помръкна, докато превъртах отново и отново станалото наум. Не исках да се стига до там, че да ми се налага да се карам с него. Или дори по-лошо. Свих устни докато те образуваха черта и продължих напред мълчаливо. Явно Ани също бе потънала в своя собствен свят, защото тя също не обелваше и дума.
-Е Мел, от кога си в града? Имам чувството, че никога преди не те бях виждала, а аз доста добре помня физиономии.- въпросът й прозвуча някак си смутено, сякаш не искаше да нарушава тишината. Отново положих усилие да избутам Раян дълбоко в съзнанието си без да мисля за това, съсредоточавайки вниманието си само върху Белс.
- От поне 2 месеца вече. Но не съм излизала много-много. Предимно ходех на училище и четях книги.- засмях се сковано заради асоциалността, която упорито доказвах, че развивам. - Не познавам много хора от града, един или двама човека, освен преподавателите. По принцип ми отнема повече време да свикна с хората на ново място, трудно се сближавам с непознати.- чак след миг осъзнах какво съм казала. - Ъм...не че ми е трудно да се опозная с теб. Напротив, не ме разбирай погрешно, дори ми е лесно.- обяснението ми никак не струваше, но се надявах да ме е разбрала. Препънах се за миг в някакъв клон и с късмет се приземих отново на крака. Беше израстък от паднал на земята дънер от бурята.
- Да седнем?- предложих на Ана, поглеждайки я с вдигната вежда.- А ти от колко време си тук? Не ми изглеждаш като човек, прекарал целия си живот в такова малко градче.- загатнах въпроса си, скривайки донякъде искреното любопитство, което ме глождеше.

Засмях се на обяснението и. Така или иначе не е бях разбрала погрешно, но тя явно се тревожеше. Когато предложи да седнем кимнах леко и се огледах, но освен дърветата и мократа земя не виждах почти нищо друго та камо ли нещо, върху което да е подходящо да седнем. Върнах вниманието си към въпроса на Мел и я погледнах.
-Ами всъщност съм израстнала в Ню Йорк. Баща ми вечно пътуваше, така че като едно много любопитно хлапе постоянно се измъквах от бавачките и обикалях сама града. Изправях косата на горкия човек всеки път щом му звъннеха и му кажеха "Ами... Дъщеря ви пак избяга." Беше ми доста забавно всъщност. - Засмях се леко сещайки се за онези безгрижни години, в който най-големия ми проблем беше как баща ми ще ми изчете поредното конско. Върнах мислите си на разговора. - Та... Когато пораснах малко повече постоянно се забърквах в каши, но това е дълга история. - Всъщност никак не ми се говореше за това, но ми се стори грубо да и го кажа в прав текст. - Когато дойдох в училище просто се влюбих в това градче и го убедих да ми вземе къща тук. - Усмихнах се, макар че бях сигурна, че съм и прозвучала като разглезена малка принцеса. Всъщност понякога бях точно такава, но не исках да си извади такова мнение за мен. - А ти Мел, къде си живяла преди да дойдеш тук?

Историята ми бе малко по-сложна и трудно можех да я дам в резюмиран вариант.
- Ами...израснала съм в къща насред планината. Едва ли не на средата на нищото.- усмихнах се леко, след което продължих. - Майка ми бе вещица, но тя почина преди да може да ми обясни какво точно се случва с мен. Баща ми и брат ми си нямаха и на идея, те бяха обикновени простосмъртни. Е, вече знаят, при един сериозен скандал им казах истината и почти си спечелих отлъчване от рода, но Дейвид често ме моли да покривам следите му като свърши някоя глупост. Той е окей с факта, че съм вещица, стига да му ходя по петите и да го измъквам от кашите, в които се забърква. Напоследък обаче и аз си имам проблеми заради него и в скоро време ще трябва да поговорим.- очите ми проблеснаха с плашещо пламъче при последните ми думи. Погледът ми блуждаеше из близката растителност, но при мисълта за Дейвид настроението ми със сигурност не се оправяше.
- Когато навърших 17 се преместих тук и в момента живея на общежитие в училището. Градчето ми харесва и може и да се установя тук след време, кой знае.- вдигнах безгрижно рамене, представяйки си се в голяма къща в покрайнините на градчето. Лу-лу щеше да се радва, вече бе свикнала с обстановката тук, а за нея повече място означаваше повече мебели за точене на нокти.
- А ти имаш ли планове за бъдещето? Тук ли смяташ да..."остарееш"?- засмях се леко, срещайки погледа й. Искаше ми се да видя как един вампир остарява, би било наистина...нетрадиционно.

Ухилих се при въпроса и дали смятам да остарея тук.
-Виж... За остаряването не знам, но определено смятам да поостана тук. Някак си този град ме привлича, сякаш има нещо тук, което казва, че трябва да остана. - Замислих се над собствениете си думи. Наистина имаше нещо тук, което ме караше да оставам. Не можех да кажа, че се чувствам на място, но определено беше по-добре от големия град.
-Не знам... Колкото и да е странно, големия град не ми липства. Баща ми смяташе, че няма да издържа тук, защото съм свикнала с големи градове, много хора... Но тук, тишината, всички тези скрити места, на които можеш да останеш на спокойствие... - Засмях се и добавих. - Или да срещнеш нов познат, всичко това ме привлича. - Не знаех какво повече да кажа и се замислих за нейните думи. - А какъв е проблема с брат ти? Винаги съм искала да имам брат, честно казано малко ти завиждам. - Това беше чистата истина. Като малка винаги бях искала да имам по-голям брат. Дори и на по-малък щях да съм съгласна, така поне щеше да има някой, който да ми прави компания за всички мероприятия на които баща ми настояваше да ме води.

Засмях се на свой ред след отговора й за града. Тези нейни думи ме хвърлила в размисли за това дали и аз бих искала да остана тук. Какво всъщност планирах да правя след гимназията? Да си купя къща и да работя в градчето до края на живота си? Не, това не бях аз. Аз пътувах, обичах да опознавам нови места и култури. Не можех да си се представя на едно място за повече от няколко години.
- А какъв е проблема с брат ти? Винаги съм искала да имам брат, честно казано малко ти завиждам.- Белс продължи мисълта си, изтръгвайки ме от мисленото ми бъдеще. Дейвид...това момче имаше мнооого да ми обяснява. И определено не беше тема, за която умирам да разказвам.
- Ами...сложно е. Но кратката версия е, че той непрестанно се забърква в каши и очаква от мен да ги оправям. Дължи някому пари или леееко пренебрегва закона...такъв е от години. А на мен ми е жал да го оставя да се пържи зад решетките. Съответно ми се налага да отида тук-таме и...да бъда вещица.- вдигнах рамене с крива усмивка. - Не го оправдавам, но след смъртта на мама, той се промени. В началото обвиняваше мен, задето тя е починала. После...явно спря да му пука. Стана бунтар и говори с мен само когато му трябва някаква услуга.- въздъхнах уморено при мисълта за семейните си отношения. - Повярвай ми, не е фантазията, която всички си представям при мисълта за по-голям брат.- засмях се унило, опитвайки се да разсея песимистичните мисли и емоции.
- Как реагира баща ти, когато му каза, че си вампир? И какви са дарбите ти?- реших, че ще е най-добре да сменя темата на нещо по-не-траурно.

Ухилих и се при обисанието на брат и. Винаги съм искала брат независимо какъв е като човек, щеше да е хубаво да не съм сама.
-Ъм баща ми също е вампир, така че нямаше с какво да го изненадам. - Замислих се, че трябва да му се обадя, все пак да чуе, че оцелявам в този град. - Дарбите ми... Ами Видения, Хипноза, Зоология, Телепатия, Контролира елемента Вода... Все забавни неща, но любимата ми си остава зоологията. Много съм готина като бял вълк. - Разсмях се. Това беше любимата ми трансвормация. - Макар, че котарака ми никак не ме харесва, но той рядко харесва нещо. - Усмихнах се при мисълта за Том. Вероятно щеше да ми омрънка света когато се приберях. - Той е... Малко по особен. Като малък го е намерила една вещица и... Ами имам си говорещ котарак. Досадно е.