Стаята на Теса Алварадо и Виктория Найтшейд

Масаж? Не можеше да откаже и веднага се върна обратно.
-Е,все пак не бързаме за никъде.-каза той и се засмя.Легна по корем и усети как тя застава над него. Започна да усеща движенията на ръцете и по тялото си. Не,това не можеше да бъде истина...такава наслада...
Изведнъж се сети за монетката.
-Каква е тази монета? Намерих я до леглото...
Ръцете и продължаваха да се движат....

-Монетата е много стара. Може би от римско време. Не е намирана такава монета от 50 години насам. Беше намерено цяло сандъче с тях,но бе изхвърлено в морето. Смяташе се,че това са последните монети от този тип. Изхвърлиха ги,защото мислеха че са прокълнати.
Устните и го парнаха като въгленче,когато докоснаха гърба му. Опита се да се стърпи,но не успя и изръмжа от наслада. Местата на белезите бяха безчувствени,затова той усещаше как ръцете и се губят,след това появяват отново.

-Ако е така,то ти си най-красивото проклятие,което ме е сполитало някога!-каза Том с насмешка в гласа и я целуна. Задържа я така само за миг,след което сякаш усещайки любопитството и се изправи.
-Хайде,да се подготвяме.
Том се запъти към съседната стая. Трябваше да се подготвят добре. Не знаеше какво ще ги чака там,но този път искаше да е готов да отвърне на удара подобаващо. Беше взел някои неща тайничко от Теса,защото мислеше че ще го скастри. Затова и прибра палтото снощи. Сега го разтвори,а в него имаше цял арсенал от оръжия. Том обаче взе само две. Малък пистолет и огромен блестящ меч. Може би щяха да се смеят на екипировката му,но той отлично знаеше на какво е способен меча.
Вместо палтото,той взе тениска,но отдолу беше със същия тъмен панталон. Реши да почака Теса в стаята,затова се върна там.

-Почакай!-каза Том с леко хрипнал глас.
-Теса,аз ... не исках да те изложа на опасност. Това беше единственият начин да те махна от там...Те...Те искат мен,Теса,не теб. Искам поне да се опиташ да ме рабереш...колкото и да те обичам,не мога да позволя доброволно да ме последваш отвър. Виж се,целият живот е пред теб. Нямаш си напредстава какво бих дал да изживея моя с теб...
Спря...трябваше да каже толкова неща,а думите бяха толкова малко...

Том гледаше как излиза от стаята. Медальона лежеше до него. Не бе светнал нито веднъж,докато тя изричаше тези думи. И все пак го болеше. Болеше го вътре,сякаш разкъсваха сърцето му. И едни и същи думи се повтаряха в главата му,кънтяха и се забиваха като остриета:
"Двамата с теб не можем да бъдем заедно .. нито сега , нито никога."
Изправи се. Беше забравил за болката,беше забравил за раните. Искаше му се да я настигне,но не знаеше какво да и каже. Вместо това взе медальона,но не го окачи на врата си. Държеше го в ръка. Тръгна към вратата. Вече не бе добре дошъл тук....

Очите на Том бяха кухи...празни,сякаш от тях бе изтръгнат всичкия живот. Движеше се бавно,вече нямаше за къде да бърза. Знаеше какво следва от тук натам. Безцелен живот...до колкото това можеше да се нарече така.
-По-добре мъртъв,отколкото далеч от теб.
Тонът му бе леден. Нямаше и малка прилика с топлия тембър,който и говореше и я успокояваше. Изглеждаше,сякаш е едно от онези същества,които искаха да ги убият. Приличаше на бойците от арената. Посегна към вратата....

Какво искаше от него? Щом не обяснение,тогава какво? Нали искаше да се махне? Ето,той точно това правеше.
-Пусни ме да мина. Не искам да те убивам,просто да се махна от живота ти. Нали сама го пожела? За да не те наранят,трябва да си отида. И го правя.
Хвана я за ръката и я издърпа от вратата. Внимаваше да не я нарани,но все пак май преувеличи и я дръпна по-силно. Посегна за вратата отново....

-Защо го правиш? - попита Том
-Не бяха ли достатъчни думите,които ми каза,за да ме мъчиш сега? Знаеш какво ми е,нали? Чувство за вина и разочарование едновременно...Искаш да знаеш къде ще отида ли? И аз не знам. Ще изляза и няма да се върна. Ще бъде сякаш не съм съществувал. Няма да ме видиш повече....никога.
Погледна я. Медальонът в ръцете му засия. Да,знаеше че е така. Тръгнеше ли сега,нямаше връщане назад.

Звуци заудряха в главата му,появи се странно чувство на самота. Въпреки това,Том не потрепна. За момент се зачуди,дали тя щеше да тъжи за него? Или просто това беше повода най-накрая да се отърве. Каквото и да беше,приключваше тук и сега.
-Сбогом Теса Алварадо! Желая ти щастие!
Направи няколко крачки и вече беше извън нейната стая. Нямаше да я види никога повече....