Езерото в края на града

Нямах представа колко път съм минала , пък и нямаше значение защото се трансформирах. Тя ме преследваше , не ми даваше минута почивка. Острите й зъби искаха да ме разкъсат и пратят в отвъдното. Или в ада... и в двата случая напусках този живот. Вятърът брулеше козината ми и не след дълго установих ,че съм някъде към края на града. Спрях се и се огледах. нямаше я . подуших въздуха. Липсваше злокобна миризма.
Бях в безопасност поне за сега. Въпреки това продължих да бъда във формата на вълк. Преди три месеца всичко беше много трудно. Едвам понасях това състояние , но сега противно на тогава го харесвах. Караше ме да се чувствам свободна , силна , а кой не обича това?
Изведнъж го забелязах. Тъмна фигура ,но не беше преследвача ми . Беше някой друг, зооморф може би. Застанах в позиция и изчаках непознатия да се приближи.

Не ме свърташе на едно място.Исках да се разходя някъде.Да подишам чист въздух.В онова училище направо лошо ми беше станало.Още с излизането си и стигането на гората придобих формата на пума и тръгнах сред дърветата.Разхождах се величествено,а от време на време тичах.Минах през един поток и си намокрих лапите,но това не ме интересуваше.Всъшност обичах водата въпреи,че формата ми на зооморф беше пума.Дори тогава обичах водата.
Вървях бавно когато подуших нечий страх и сравнително позната миризма във въздуха.Не бях сам.Обаче преди да се приближа напред нещо сякаш ме удари вътре в мен.Главата ми се размъти и се почувствах странно.Сякаш не бях тук.Сякаш мен ме нямаше и някой друг контролираше тялото ми.
Въвях напред към жената и изревах насреща и.Не бях аз този който контролираше тялото на пума,а не можех да стана отново човек.Нещо ме възпираше.Не можех да позная жената,а сега и миризмата и въобще не ми беше позната.Още повече се очудих от себе си когато тялото ми се стовари върхо нея и изревах в лицето и.

Всъщност се оказа животно. За жалост се доверих прекалено бързо и минахна човешка форма. Тогава ме връхлетя пумата. Беше зооморф както предполагах , но си няма идея ,че може да нападне.
- Хей спри , моля те , аз не съм враг - говорих леко накъсано. Сърцето ми биеше лудо подобно на подплашено зайче. Имах чувството ,че ще излезе от гърдите ми .Пумата не се махаше ,а напротив. Продължаваше да реве в лицето. Злокобният мирис се завърна. О Боже. Бях в капан. Безплътният ми мистериозен нападател използваше чуждо тяло ,за да ме убие.
- Не - изкрещях, а това вбеси животното. - слушай който и да си там вътре бори се. Умолявам те с цялото си сърце и душа. Не позволявай на злото да те надвие.
В този момент сякаш се връщах три месеца назад със случката с Арчър. Същият страх , но той поне ме спаси. Нападателят нямаше да го стори. Знаех го.

Иска ми се!
Казах си докато слушах какво говори жената,но тялото ми не ме слушаше.Беше оправлявано от нещо друго.Отново изревах в лицето и с ноктите на дясната си лапа я удрах по ръката от където потече алено червена течност - нейната кръв.
Това предизвика радост в този който използваше тялото ми,а в мен гняв.Опитвах се да се боря с онова нещо,но колкото пъти бях близо до това да си върна тялото сякаш някой ме удряще по главата с тежък предмет и ми се появяваха звезди посред бял ден.
Още веднъж ноктите ми се забиха в нея,но в другата и ръка и то доста по-дълбоко.Усещах,че скоро зъбите ми ще се включат в тази игра на живот и смърт,а не исках моето тяло да е отговорно за нечие убийство,но не можех да направя нищо.
Иска ми се да го спра!

Извиках от болка.
- Моля те - сълзи се стекоха по бузите ми. Бях безсилна отново. Или пък не. Размърдах се под масивното тяло на пумата. Езерото беше наблизо , а аз все още притежавах елемента вода. Размърдах по-малко разкървавената си ръка и повиках одата.
Масивна вълна заля пумата, а после използвах другата си дарба и замразих раздразненото животно с колкото се може по дебел лед. Недостатъка беше ,че сега животното беше по-тежко от всякога.
- Мамка му - изругах.Ледът запозна да се пропуква.
Мисли, мисли , мисли.... лесно беше да се каже ,но е доста трудно за изпълнение.. Вече изпитвах доста голяма слабост заради използването на силите и кръвозагубата. Не се предадох.
Щом очите на животните се освободиха от леда направих очен контакт и запознах да му говора с хипноза.
- Ти ще слезеш от мен, бъди добро момче и слез от мен. ..Да... ти си добро момче и ще ме освободиш. ще прибереш тези нокти и няма да ме закачаш - живтоното се беше втренчило в мен объркано. Аз междувременно се молих на всички всевъзможни сили и богове да се поддаде на хипнозата.

Жената се опита да въздейства на това което оправляваше тялото ми,но то беше по-силно.Дори не трепна.А когато водата се изсипа отгоре ми и после замръснах....тогава това нещо оправляващо тялото ми го беше разбило.
О Богиньо!
Почувствах се изгубен.Съвсем не в тялото си.Като затворен в черна стая.Ноктите пак се забива в ръката на жената правейки раната още по-дълбока.Кръвта и течеше и то на големи количества.Тя нямаше да издържи дълго.Бях сигурен в това.Искаше ми се да направя нещо.Да помогна,но не можех да мръдна дори.
Контрольора ми накаа зъбите ми да се стрелнат към рамото и.След малко жената извика при болезненото ухапване.
Не!
След малко ноктите минаха и през вратът на момичето.От там също щурна кръв.Наистина нямаше да отнеме много време да изтече цялата през такива рани.Като за финал - о молех се да е финал - ноктите се забиха още по-дълбоко в ръцете и и после в корема.Контрольора отдалечи тялото ми от нейното,а тя се гърчеше на земята от болка.Аз само можех да стоя и да гледам.Изведнъж това нещо напусна тялоото ми и аз станах човек като се сгромолясах на колене и се подпирах с ръце на земята.Чувствах се толкова изтощен.Вдигнах глава и някаква черна сянка с дълги нокри стоеще пред мен.Изведнъж просто ми стана мрак и всичко ми се изгуби пред очите.

Като всеки "нормален" човек бях решила да се разходя в гората.Реших да почна "обиколката" от началото на гората при училището на сестра ми.От там минах през една голяма слънчева полянка и после навлязох в някаква тъмна част на гората.Там беше мрачно и дсота гадно.Усещах мрака по себе си.Как ме докосва и се просмуква в мен.Тръпки ме побиха и побързах да се махна от това място.
Чух вода и се запътих натам.Мястото което стигнах ми беше познато.Въздъхнах и седнах на един от камъните на водопада и погледнах във водата.Постоях така известно време и после се изправих.Тръгнах по една пътека която пък ме отведе до една река която пък ме отведе до едно езерче.С една дума май обиколих всичко наоколо.
Малко се отчаях,че гората - май - е толкова малка.Огледах се.Намирах се до някакво доста старо дърво и имше четири пътечки по които можех да тръгна.По едната бях дошла,а в края на другата - която беше доста къса - виждах онази слънчева полянка.Обърнах се и тръгнах по онази която беше по-мрачна.Да си призная мислех,че тя ще ме отведе до гъстите дебри на гората с онзи гадне мрак и онази тъмнина...онова проклето място,но не.Озовах се до някакво голямо езеро.Тук не беше също особено приятно.Беше мрачно сякаш е привечер,а беше ден.Езерото беше мътно и някак злокобно.Въобще не исках да се потапям във водите му някога.Настръхнах и се огледах.Тръгнах напред и стигнах едно сравнително осветено място и тогава видях две тела лежащи на земята.Едното тяло ми беше познато - Талия.Вещицата която ме върна към живота и ми даде медальончето с което всъшност си пожелах и на порастна,а другото тяло беше на някакво момче.Момчето лежеше неподвижно,а талия леко се гърчеше.Изпищях и се затичах към тях.Първо коленичих до приятелката си която беше ранена.От всякъде и течеше кръв.
- Талия!Талия!Какво стана? - почнах да я зова по име.Сълзи напариха в очите ми,но премигнах няколко пъти за да ги пропъдя.Бързо се изправих и отидох до момчето.Той също кървеше,но дишаше и това беше важното.Леко го разтърсих,но нищо.А какво беше станало с тях?
Чух шумолете в храстите и бързо се изправих.Да си призная си умирах от шибан страх.Отварях очите си и ушите си на четири като се оглеждах.Пристъпих бързо до талия и пак клекнах на земята която беше пропита с кръвта и.
- Чуваш ли ме!Моля те.... - изрекох тихичко.Не можех да позволя тя да умре.Тя беше втория човек на който се бях явила в това училище.Първия беше Анна,но тя ме остави..никога повече не я видях,а Талия направи толкова много за мен. - Талия!
Отново чух шум в храстите,а страхът загнездил се в мен стана още по-голям.
Мамка му!

Пп:Нали тъй се бяхме разбрали ;д

Както си стоях у нас усетих нещо.Талия.Бързо се изправих и излезнах без да казвам нищо на Алисън.Не и трябваше да знае.После щеше да ме обезглави...Тръгнах към гората или по-точно към езерото което се намираше близо до гробищата които пък бяха в края на града.Навлязох в гората и подуших въздуха.Имаше още няколко миризми,но това не ме интересуваше.Придобих вълча форма и тръгнах бързо натам.Не след дълго стигнах и мястото.Изкочих от храстите и във въздуха придобих човешката си форма.
- Талия! - извиках и я погледнах.Тя кървеше,а до нея стоеше някаква блондинка която ме погледна сякаш съм паднал от Марс.Аз също я погледнах и това което видях ме учуди до такава степен,че почвах да мисля,че санувам - М-маги?
- Татко?! - тя изрече несигурно,а после се намуси. - Какво правиш ти тук по дяволите?
Не можех да си обесня нищо.Как беше възможно всичко това?Маги..моята Маги беше починала от болест когато беше на пет,а сега...сега беше на около осемнадесет.Тук беше намесена магия.
- Това не е важно.Какво се случи? - не можех да разкрия нищо на дъщеря си.На всичкото отгоре на дъщеря си която до преди известно време беше на пет!ПЕТ!А сега...мамка му!Защо не знаех,че е жива?Въобще някой знаеше ли? - А ти как?
Мисля,че тя ми беше разбрала въпроса.Но направо не беше истина.Талия умираше,а и сигурно онова момче намиращо се малко по-далеч,а ние си говорехме.

Пп:Ъм..да..уговорката.Дъще извини ме ,че те контролирах

Това беше краят. Всичките ми опити бяха разбити ,а гърлото ми прерязано. Чувствах вкуса на собствената си кръв , не.. давех се в нея. Бавно и мъчително светът се размазваше , въздухът не ми достигаше. иамх чувството че следващите две фигури бяха провидение.
Маги... ех как ми се искаше да я прегърна , да пия по кафе с нея . Беше използвала медальончето си и тов аме правеше повече от щастлива. Сълзи закапаха от очите ми ,което замъгли всичко допълнително. понечих да кажа нещо , но е можех. Чувах думи , но не ги различавах. Тогава се появи и той.
Нейтън... с всички сили надигнах ръката си към него и с устни исках да му кажа нещо , нещо ,което той трябваше да знае преди да загина.
От устата ми излезе само кръв кръв и пак кръв... ужасена и без дъх ръката ми се свлече на земята и всичко потъна в мрак.
Името си беше последното ,което чух.

Очите на Талия почнаха да се затварят.И аз и баща ми я зовяхме по име,но нищо.Тя отвори устни ,но от там излезна само кръв.
- Талия! - извиках,но ръката и - която държах и се беше вкопчила в мен - се отпусна.Сълзи напариха в очите ми отново и заплашваха да рукнат всеки момент.Това не можеше да е истин.Не исках да вярвам,че е истина. - Не!Талия!
Баща ми дойде до мен и ме хвана кето ме изправи,а аз се сгуших в него и почнах да плача.Тази жена беше един от малкото близки ми тук,а сега я нямаше.Беше мъртва....
- Хайде.Знам къде ще я заведем,а ти провери момчето. - каза баща ми,а аз се отделих от него и кимнах.Той вдигна Талия на ръце,а аз отидох до момчето на земята.Леко го подритнах за да проверя дали е жив,а той изстена.
- Извинявай. - изрекох и коленичих до него.Той се надигна и ме погледна.Беше красив макар и лицето му да беше изкривено от болка.Помогнах му да се изправи и го крепях докато ходише.Беше доста по-висок от мен и беше малко трудно,но накрая му хванахме цаката. - Къде отиваме?
Попитах,но баща ми не каза нищо и аз само го последвах.Искаше ми се да се прибера и да се свия в леглото и да остана така до края на живота си.За мой късмет бях обикновен човек и живота ми щеше да свърши...след няколко години,а може би и по-скоро.
Не исках да приема това,че Талия я няма.Не можех да го приема.Дали сега и тя е някъде наоколо?Все пак след като аз умрях бях станал дух...
- Ти направи всичко за да ме върнеш.Сега аз ще направя всичко за да върна теб. - казах тихичко и погледнах към небето.