Парк"Ривърти"

Колкото и се опитвах да си спомня какво беше станало преди не успявах.Тази кръв по ръцете ми когато се събудих в хотела, беше ужасно.Нито си спомнях нито имах най-малка представа от къде е.Е естественно преди да излезна се измих.Но раните по ръцете останаха.И защо като се опитвах да си спомня нещо започваше да ме боли глава?И чуствах че нещо липсва.Неможех да го опиша но нещо...не беше както трябва.Вървях незнаех на къде вобще просто вървях загубила ориентация във времето...Различих доста позната фигура дори две.Една малка и една по висока.Спрях ей така изведнъж като опарена.Без да мърдам...
-Ферис...-казах тихо вглеждайки се във фигурата.

Вървяхме из парка а Настасия се любуваше на всичко което видеше било то птичка,листо паднало на земята,кученци водено от стопанина си. Отхапах част от кифлата си и погледнах Настасия,тя вече беше изяла нейната,както обикновено правеше и сега тичаше и се радваше на всичко. Но както си тичаше се затича още по бързо към няква определена фигура.
- Мама! - извика тя и се спусна към фигурата. Намръщих се и тръгнах към Настасия. Нещо в мен се надяваше пона мъничко това да е Силвия,но друга моя част просто не го вярваше и отказваше да приеме,че това може да е тя. Сигурно щеше да е наистина добре да я видя,да я прегърна и със сигурност да не я пускам повече. И точно когато се приближих видях,че това наистина е Силвия а в прегрътките и беше Настасия. Не можех да бъда по щастлив от това. Една широка усмивка се изписа на лицето ми и се спуснах към Силвия. Прегърнах я силно до колкото беше възможно,тъй като Настасия беше между нас а аз не исках да си смачкам детето.
- Боже, колко много ми липсваше! Никога,ама никога повече няма да те пусна да си идеш. - казах го и я притиснах по-близо до себе си. Наистина имах нужна точно от това,да я притисна към себе си и да не я пусна повече.

Убедих се че беше той когато след няколко минути до мен дотича Настасия, след което дойде и той.
-Боже, нямаш си представа колко ми липсваше.-пуснах Настасия и прегърнах Ферис.Момичето малко се отдръпна и застана на страни гледайки ни.Притиснах се повече към Ферис.Имах толкова много да му кажа.И особенно най-важното...Но ме беше страх как ще реагира.След всичко случило се, незнаех в какво да вярвам...Наистина незнаех.Но, трябваше да му кажа.Трябваше...

Настасия вече не беще в ръцете на Силвия и спокойно можех да я притисна още повече. Толкова много ми липсваше,че направо не ме свърташе на едно място. Но сега когато е до мен няма да я пусна да се отдалечи дори и на сантиметър от мен.
- Напротив, имам! - казах в отговор на въпроса и я целунах нежно и продължително по устните. Тези устни не ги бях вкусвал от една седмица и наистина имах нужда да си взема наркотика. Бях забравил какво е да е в прегрътките ми и да я притискам по близо до себе си.

П.П - сори,че е толкова малко,но нещо няма много голямо действие в самото РП и незнам какво да пиша.

Обвих ръцете си около вратът му и отговорих на целувката му.Тези устни, колко ми липсваха.След тази не много дълга раздяла която за мен течеше като вечност неможех да повярвам че сега бях до Ферис.Пак се притиснах към него.Ох, трябваше да му щажа.Трябваше да знае.Вдигнах си главата и го погледнах в очите.Боже тези негови прекрасни очи...Захапах долната си устна гледайки го в очите.Трябваше, трябваше...
-Ферис...-казах тихо.-Тряябва да поговорим на саме.Много е важно.-добавих вече по високо.

п.п.Нп.

Погледнах я в очите и видях,че не е много добре и сякаш нещо я мъчеше,но сега тя беше в прегрътките ми и колкото исках да узная какво се върти в лавата й и защо е в такова настроение не ми се искаше да развалям този момент.
- Пак ли онова нешо което те преследва? - попитах я и я погледнах в очите. Не можех да и помогна,но поне можех да я успокоя.

-Не...-поклатих с глава.-По-важно.Наистина много по-важно.-казах сериозно.Майка ми сега нямаше никакво причастие към това и наистна беше по-важно.Това което щях да му кажа.
-Ама на саме...-погледнах ъм Настасия.Знам можеби беше странно.Но наистина трябваше да пооворим на саме.Само аз и той.Само ние двамата.

Повдигнах вежди въпросително и я погледнах в очите. Какво има толкова важно,че дори да е по важно от онова нещо което е преследваше. Погледнах към Настасия която си беше вдигнала главата и ни гледаше и двамата. Усмихнах и се и се наводох,така че да съм на нейната височина,почти.
- Ще идеш ли да си поиграеш малко на люлките там? - попитах я и и посочих детската площатка на която си играеха много деца. Тя погледна към площатката а след това мен.След малко размишляване кимна и се затича натам,махайки за довиждане. Махнаха и пак и се надигнах като кванах Силвия. Задършпха я към една пейка пред детската площатка и седнах,като я дръпнах да седне в скута ми. Боже,как ми липсваше да я прегръщам. Може и да беше една седмица,но беше ужасно много време за мен. Целунах я по устните и и се усмихнах.
- Кажи какво те мъчи,кажи какво е толкова спешно,че дори е по спешно от онова нещо? - попитах я и с усмивка на лицето я гледах в очите,чакайки да ми отговори.

Погледнах го в очите и за малко се загледах.Боже, наистина ме беше страх да го кажа.Макар и едва ли...ох, незнам вече.Облегнах главата си на рамото му.
-Трябва да ти кажа нещо, но преди...Искам да те питам...-казах тихо.Беше ми интересно, исках да знам...
-Ако Анна би се върнала, да, да знам можеби е невъзможно.Но...Ако би се върнала.Щеше да отидеш при нея или щеше да останеш с мен?-попитах и си вдигнах главата за да го погледна.
-Помисли добре преди да отговориш.Нали каза че ще казваш истината каквато и да е...-усмихнах се леко и пак облегнах главата си на рамото му.Каквото и щеше да каже нямаше да му се разсърдя.Просто исках да знам...

Намръщих се и когато тя се надигна я погледнах въпросително в очите. Какво имаше под предвит с това "ако Анна се върне". Беше невъзможно да се върне,но иначе ако се бешв върнала,може би щях да остана при Силвия. Все пак Анна е останала в миналото. Намръщих се отново. Беше ми трудно да се поставя в тази ситуация,но все пак казах:
- Ами,малко ми е трудно да вляза в тази ситуация.И Анна няма как да се върне. - размишлявах на глас,макар и вече да го бях сторил на ум. - Ами,щях да си остана с теб,защото Анна вече е в миналото ми. Макар и тя да е майка на Настасия,но тя просто няма как да се върне. Но...да,бих останал с теб. - казах накрая уверено,след дългото размишление.

Прегърнах го силно.Наистина такъв отговор не очаквах.
-Ферис...-прошепнах притискайки се в него.-Обичам те...много, много те обичам!-продължавах.Несках да го пускам никога.Никога!Винаги, винаги да сме заедно и да не се разделяме.Исах да съм с него и само с него.Никой друг не ми беше нужен.Никой.Само той...той беше...прекрасен...друг като него няма.Продължавах да го притискам в към мен.Дано не го убия така...

Едвам си поех въздух от прегрътките и,но това ми харесваш.Прегърнах я силно и аз,като не пропуснах да я целуна по устните.
- И аз те обичам,мило. - казах и тихичко в ухото,нашата малка тайна. Макар че исках да извикам високо и всички да разберат че я обичам. Но нещо не беше наред с нея,като че ли този въпрос който ми го беше задала не беше този за който искахме да поговорим насаме. Отдалечих се леко от нея,за да мога да я погледна в очите.
- Но все още не ми каза,за какво искаше да говорим насаме. - подсетих я и плъзнах ръка леко по лицето и.

-Ам...-казах тихо и наведох леко главата си на долу.Беше...странно...и някак си ме беше страх да му кажа.Незнаех как ще реагира.А ако няма да е положително, просто незнам какво щях да правя.Но, тряваше да му кажа.Неможех да крия а и нямаше как.Боже!Да крия ли?Не!Трябва да му кажа!Вдигнах си главата и го погледнах в очите захапах леко долната си устна.Пак погледнах на долу.
-Аз...Ферис...ъм...-боже, незнаех как да го кажа.Не, само две думи са.Трябваше да го направя, трябваше да се реша...Поех си выздух и пак го погледнах в очите.
-Ферис, бременна съм.-казах.Най-накрая.Успях...Гледах го в очите в очакване на реакцията му.

В първия момент не чух какво точно ми каза или просто го бях чул,но не можех да го усмисля. Трябваше ми малко време,да реагирам. Една усмивка се появи на лицето ми и погледнах Силвия. Оле ако се шегуваше,заслужаваше си да я хвърля в близото езеро.
- Наистина ли? - попитах я невярващо и повдигнах вежди.Със сяка измината минута в която си повтарях изречението което тя ми каза,усмивката ми сетаваше от голяма по-голяма. Не можех да повярвам на ушите си.
- Това е,чудесно! - усмихнах се широко и я притиснах силно към себе си.

Прегърнах го и аз.
-Боже...Ферис..обичам те!Ако щеше да реагираш малко по друг начин...просто незнам какво щях да правя.Притиснах се силно в него.Сега вече всичко беше наред.Бяхме заедно, казах му.Освен това че преди седмица умря онзи който за мен беше много скъп.Всичко беше наред.Дори отлично!

Незнам как искаше да реагирам на това. Но едва ли щях да реагирам по друг начин освен този,та товае моето дете. Колкото и страно да беше отва замен.Да се чувам как казвам "моето дете" дори и в мислите си.
- Не бих реагирал по друг начин дори и да исках. - казах с голяма усмивка на лицетоси. Усъзнах се че тази усмивка въобще не е слизала от лицето ми,откакто ми казаха новината и можеби няма и да слезе от там с дълго време.
- Толкова много те обичам! - Прошепнах и и продължих да я прегръщам. Имах чуството,че ако я гуша толкова силно и не я пускам дори и за миг,няма да и се случи нищо и няма да се отдалечи от мен.

Притиснах се в него по силно.
-Ферис...-прошепнах и си затворих очите.Толкова бях щастлива,сега в този момент.Преди няколко дена дори неможех да си помисля че слуд няколко дена ще съм щастива както никога до сега.Вдишах бавно ароматът който се излъчваше от тялото на Ферис.Отворих си очите и го погледнах.Протегнах ръка и докоснах устните му с пръст.
-Ти си ми единственното най-скъпо нещо на този свят...-усмихнах се леко и се надигнах да го целуна.

Усмихнах се когато го каза това. Нямаше просто как да не се усмихнеш когато чувеш тези думи да излизат от устата на любимия ти човек. Извъртях глава леко и я погледнах в очите. Ръката ми леко отиде на корема и се усмихнах.
- А това тук няма ли да е най-скъпото ти нещо на света? - попитах я и повдигнах вежди въпросително. Нямаше да се обидя ако кажеше че е ,дори и повече от мен и тотално го разбирах и подкрепях. Погалих я нежно по лицето като не свалях тъпата усмивка от лицето си. Трудно щеше да я сваля след това което се случи днес.

Прехапах долната си устна и кимнах.
-И то...-усмихнах се глупаво и облегнах главата си на рамото му.-Двете ми най скъпи същества на света...-добавих.Но май някой още лепсваше...Обърнах се към мястото където играеше Настасия.Макар и да не беше мое дете, но вече успях да се привържа към нея...
-И тя.-добавих и се усмихнах.Поех си дълбоко въздух и пак облегнах главата си на рамото му...
Изведнъж почуствах странна болка по ръцете си.Намръщих се леко.Отдръпнах се леко от Ферис за да видя какво има.Погледнах едната си ръка.Раната която се беше взела от незнам си къде и на която и беше останало съвсем малко за да заличи присъствието и на ръката ми започна да боли.Гледах я и не вярвах на очите си.Вместо да заздравява с всяка болка тя ставаше все по-голяма и по-голяма...Какво ставаше?

Кимнах одобрително и погледнах към Настсия което си играеше с децата. Тичаше около люлките и се гонеше с едно момченце и се смееше сладко. Усмихнах се и се насладих на момента в който Силвия беше толкова близо до мен че можех да усетя как сърцето и биеше заедно с моето. Както всичко беше спокойно забелязах как Силвия се напряга и не след дълго тя се изправи. От нея не можех да видя какво точно гледа,но след като я поместих малко я видях да си гледа ръцете. Хванах ги и я погледнах.
- Мило,какво има?Защо гледаш ръцете си така? - попитах я бързо и я погледнах в очите. На тях се беше изписъл ужас и до някъде неразбиране. Погледнах отнвоо ръцете и,но нищо не видях,нищо необичайно случващо се.

Погледнах го учудено.
-Не виждаш ли?-попитах и пак погледнах ръката си.Раната беше изчезнала напълно.Погледнах другата си ръка и там ни следа.Седнах на пейката гледайки като обезумяла ръцете си.
-Какво,какво стана...?- попитах по-скоро себеси от колкото Ферис.Докоснах челото си с ръка, не всичко беше наред.Не бях болна.Можеби полудявах?Какво ставаше с мен и с всичкото наоколо.Погледнах Ферис и се загледах в очите му.Сякаш търсех отговор там...Някъде от храстите зад мен се дочу шум обърнах се рязко.Но пак нищо...Можеби наистина полудявах?

Гледах ръцете и стреснато,може би даже по стреснато и от нейния поглед. Хванах я за ръцетеи я придърпах към себе си. Нямах представа какво се случи,защо е толкова стресирана или какво въобще и се превижда.
- Какво има мила? Какво видя? - попитах загрижено. Ужасното беше че нямах представа какво виждаше тя и не можех да и помогна. Отново се чуствах безпомощен. Докоснах челото й,но нямаше признаци за температура,но нещо не беше наред. Усещахх го.

Поклатих с глава.
-Незнам, нищо май...Всичко е наред.-казах, но самата не вярвах на казаното.Имаше нещо...или не?И полудявах?Боже...Огледах се, но не забелязвах нищо странно.Всичко беше наред.
-Да,всичко е наред.-добавих и погледнах към Ферис.Прегърнах го и се притиснах силно към него.Не защото ме беше страх, или нещо такова.Просто исках да го прегърна, нуждаех се от това.