Сидни, 3 години по-рано

Graduates Брой мнения : 318

Не направо беше железен, щом дори не трепна от кървавия ми пръст, тогава не знам какво би могло да го трогне. Но какво ме интересуваше, аз за себе си, той - за него.
Нямаше как да ме накара да моля или да падна на колене, освен ако не ми въздейства, тогава нямаше да съм аз, а неговата марионетка в моето тяло.
- Обичам да гледам облаците, а не ги виждам от тиквата ти... - отвърнах саркастично. - А, така е по-добре.
Отмести се и май отиде до дървото, с което преди малко се бях "целунала". Не ми пречеше, беше нещо като почивка - лежа си и гледам небето. Това ми напомняше за един отминал живот, за сладки спомени и коали. Изкикотих се радостно, докато гледах лекия полет на птиците и се чудех дали някоя няма да падне върху мен.
- Хей, сърдитко... - тъкмо започнах да казвам нещо, но той ме прекъсна с тирадата си, че ме пускал да си ходя и така нататък. Дали можеше да му се вярва, не знаех, но в момента така се чувствах доста добре. Въпреки че бих се чувствала къде-къде по-добре далеч от него, но нямаше дори да мръдна.
- Не, така ми е добре... ако искаш ти си ходи, аз оставам.
Скръстих краката си и отново повдигнах леко глава за да видя изражението му. Може би се опитваше да ме въвлече в поредната си игричка и аз нямах нищо против.

Graduates Брой мнения : 61

Хм, не знам да ли се хвана на номера, но и да не бе не искаше да мръдне от тук. Хубаво, добре тогава продължавах с блъфовете. Можех и да си намеря някой друг да тормозя, но така и така в момента имах с кой да се заяждам или ако исках да разигравам. Щом си седеше тук по-добре бе да се занимавам с нещо, защото ако млъкна нямаше да е хубаво, но и мълчане и аз не се връзваха. Все говорех и то много и каквото ми падне. Та сега не бе по различно от едно дърдорене на празни приказки. Поне от говорене нямаше да ми омръзне, но така и така чаках да чуя нещо, което да ме издразни, че пак да направя нещо откачено.
- Добре, стой си щом искаш. Но и аз няма да си тръгна. - продължавах с този тъп блуф, който ме дразнеше, защото не обичах да правя така, но не ми дремеше ни най малко. - О, колко красиво небе... да бе как пък не...глупости на квадрати... - бръщолевех си едни изпод носа сам на себе си изведнъж.
Почвах май да полудявам, не че не бях вече изтрещял напълно де. Но мили боже бях забил, тотално забил. Исках да измисля нещо, но не можех. Мамка му как можеше така. Аз винаги имах налудничеви идеи, а сега нищо. Толкова ли се бях занемарил напоследък. Или пък нещо м иставаше? Не трябва да се стегна и да измисля нещо. Аз и стоене мирно и кратко не бе хубаво, а и не бе хубава комбинация ама ниак.
- Дали да не ти причиня още нещо. Явно така и така ще останеш тук като те гледам как си лежиш. - погледът ми се обърна към Кат, която продължаваше да лежи на земята все още.
Но така бях засиклил, че ми трябваше нещо, че да отцикля. Най-добре беше да взема да си блъсна главата в дървото и да ми дойде акъла в главата отново. Но какво да правя толкова години живот и вече изглупях.

Graduates Брой мнения : 318

Как ми се искаше да взема да го попитам отново нещо лично и да му кипне кръвчицата, направо езика ме засърбя, но нищо не продумах. Просто си лежах и гледах обърнатия му силует, беше напрегнат, трескаво се опитваше да измисли къде да ме накара да се забия или да видя и почувствам.
Скочих пъргаво на крака, сега може би беше мой ред да го поизмъча по някакъв начин, така щеше да се сети как да ми причини болка. Ама и аз сигурно си бях мазохист, да седя докато някакъв психопат ме налага до смърт... сигурно и аз не си бях наред с главата. Но ако си тръгнех, нима той нямаше да ме догони преди да съм направила и двеста крачки?
- Е, Макс май малко зацикли откъм идеи? - заастанах пред него с нагло изражение и ръце на кръста. - Значи ме пускаш да ги ходя... добре.
Обикалях около дървото, на което се бе подпрял, като тигър в клетка. Значи така а, ама че и никаква емоция на изразяваше.
- Да се позабавлявам ли аз с теб сега? - гледах го почти налудничаво, заставайки отново пред него. Искаше ми се да имам силата да му причиня някаква болка, но нямах, а и с какво щях да се различавам от него ако го направех. Не бях звяр!

Graduates Брой мнения : 61

И сега какво щеше да прави? Нима искаше да ми направи тя нещо. Само ме разсмиваше както по рано. Думите й просто бяха толквоа смешн иза мен самият. Нямапе начин да не се засмея насреща й. Все пак седеше точно пред мен в този момент. Скръстих ръцете си пред гърдите.
- Ти да се позабавлааш с мен? Не ме разсмивай. Какво ще ми направиш? А, дори да си имаш нещо на ум и да го пробваш няма да стане, нали се сещаш. Веднага ще те спра. - усмивката, която толквоа обичах си седеше на лицето ми, а това ме правеше да изглеждам още по като психопат, ама то си и бях.
А дали знаеше, че съм измислил нещо. Нямаше начи нда не съм измислил. Аз си бях такъв. Винаги измислях разни неща, с които да си "поиграя", с този който ми бе за забавление. Малко го бях зациклил, но сега имах нова идея в главата, но нямаше да се издавам ,че бах намислил нещо. Ако го покажех какво? Не че щеше да си тръгне като гледам все още си седеше тук вампирката. Но исках да си бъде изненада. Обича хда блъфирам понякога, а сега правех все още това.
- Да, зациклил съм. Не знам какво да теправя. Да имаш идеи? - ох, това накрая колко иронично бе.
Дали щях да го измисля друг път толкова добре. Може би не.

Graduates Брой мнения : 318

- Не ме занасяй... не съм толкова глупава, макар да ти позволявам да се забавляваш с болката ми.
Сто процента беше измислил някоя дивотия, след която щях да си намествам я някой крак, я ръка, така че просто не му вярвах. Само ме разиграваше, за да види какво ще кажа или направя, но този път нямаше да му играя по свирката.
- Много ясно знам, че не мога да ти направя нищо, а и нямам желанието.
Просто щях да си седя и да чакам да прояви това, което бе родило болния му мозък сега. Сигурно беше нещо с много кръв и вероятно щеше да боли, но го чаках с нетърпение.
Седнах отново на тревата, защото някак си не ми харесваше да седя около него, освен това от дървото вече имах спомен и не исках той да се повтаря, колкто и хубав да беше той.
- Зациклил си, супер... значи ще циклим тук и двамата. - отвърнах намръщено.
Нямаше да ме надиграе, щях да го победя в собствената му игра.

Graduates Брой мнения : 61

Разбира се, че знаех че не е толквоа глупава. Никой не бе толкова глупав, а особено ак оси вампир и то да си живял доста време. А тя не бе живяла малко. Има може би повече от половин хилядолетие на плещите си. Личеше си това. Дори не знам как го различавах това. Как различавах кой горе-долу на колко годими ноже да е. Но какво от това, не му бе времето нито мястото да го мисля това.
- Да, ще си циклим тук....цял ден, а може би и нощ. - лукавата усмивка седеше на лицето ми и не помръдваше ни най-малко.
Мина малко време така. Седяхме така като бяхме, а времето течеше. Правех се на зациклил, а тя знаеше, че със сигурност не е така и си седеше и може би чакаше да реша да направя следващото си откачено нещо. А, дали изобщо да има следващо такова? Дали да не отида да си намеря някой човек, да си поиграя и да ги убия зверски накрая, че да не го разпознаят? Не ми се занимаваше сега. Вечерта ставаше, но сега не исках. Погледа ми се обърна към Кат, която седеше на земята седнала точно сега. Май се бях изморил да правя откачени неща, но сега пак започвах.
Реших да й направя една илюзия в края на краищата. Щтракнах с пръсти. Беше нещо от сорта на това, че я измъчват жестоко и след това из разпокъсват тялото и много боли. След като преминеше излюзията щях счупя пак някоя част от ялото й, но че чудех коя. Дали да не е врата и да бъде в несвят известн овреме?

Graduates Брой мнения : 318

Усилено размишлявах над това какво може да е измислил, но както повечето хибриди и той беше непредвидим като времето. Постоянно менеше решенията и идеите си, нямаше как доловя нещо след като пазеше ревностно мислите си.
Знаех едно - каквото и да е намислил, ще е болезнено.
- Страхотно, тъкмо ще погледам и звездите. - отвърнах равнодушно.
Нямах намерение да отстъпя от думата си, ще остана, ако се налага, до живот. Седях си спокойно, поклащах леко скръстените си крака и през ума ми минаваха вяли и безмислени откъси от спомени и мисли, повечето не мой. Това слънце вече започваше да ме дразнеше, нямаше ли да залязва ?
В следващия момент не знаех нищо, празният ми поглед бе вперен в нищото, а ушите ми пищяха, някой пищеше... болката караше тялото ми за се извива в странна дъга, чувах пукане... вероятно кости.
Изведнъж разбрах, писъците бяха мой... и толкова пронизителни, че приличаха на жалния вой на някое банши, предващаващо смърт. Болката спря толкова внезапно, колкото и се бе появила, сякаш траяла само миг.
- Това ли ти беше скрития жокер? - попитах с изумен глас, все едно не бе мой.
Май жаждата за кръв започваше да му играе лоши шеги, не държеше много силно илюзията си, вероятно беше изтощително да си служиш с подобни неща.

» !0 години по-рано.
» Училището,три години по-рано
» 3 дена по рано
» Няколко дни по-рано
» Ел Ей 6 месеца по-рано