Пещерата в гората

Той ми изкрещя да бягам и преди да се усетя вече тичах сякаш наистина ме гонеше самия дявол...В ума ми прелиташе мисълта за онази стрела която за малко не се заби точно в целта, а именно главата ми и за това как Боунс ме спаси точно навреме...дали трябваше да го зарязвам там?Когато се обърнах не беше след мен и спрях бързо, като се огледах задъхано и отново го потърсих с очи...нямаше нито него, нито неточния стрелец...
-Боунс?!-изкрещях и се завъртях на място няколко пъти, когато осъзнах че трябва да се върна...не знам дали бе най правилното решение, все пак той щеше да пази два живота ако бях там...но дали нямаше да успея да му помогна по някакъв начин...все пак онзи който стреля, стреля именно по мен, а не по него...
Той се опитваше да ме спаси и сега просто бе мой ред...
Хукнах от там откъдето идвах и когато спрях видях как Боунс бе легнал по гръб на капака на колата, а една голяма ръка го държеше за гърлото, като неговите бяха сключени на китката опитвайки се да я отдалечат.Нападателя не ме забеляза първоначално, но погледа на Боунс, който падна върху мен го насочи почти мигновенно към мен.
-Точно зад мен, а?!-креснах ядосано и се втурнах към този който го бе повалил на капака и когато стигнах до там усетих съшата онази ръка която до преди момент държеше Боунс, как сега стяга хватката си около ръката ми, с която се опитах да го ударя.
Не бе добра идея, признавам си, но...все пак сега Боунс не бе залепен за колата си, което май бе ирония, защото до преди момент притискаше мен в нея...

Познах убиеца.Райън.Изключително лоша комбинация.Добре поне,че Саманта избяга.Стиснах ръката му.
-Райън,радвам се пак да те видя друже.Как си?-продумах аз с усилие.-Не сме се виждали скоро,а сега май ще е за последно.Между другото от кога се занимаваш с дребни суми?
Той се ухили и точно тогава Саманта изскочи от мрака.По дволите!Какво й ставаше,защо се връщаше?Вбесих се.Казах й да бяга,а не да се връща.Сега вече положението щеше да стане сложно.Знаех на какво е способен Райън,а тя дори не подозираше.В момента в който тя се опита да замахне,той хвана ръката й.Без да си правя илюзии знаех какво ще стане.В следващия миг чух звука от чупене на кости и писъка на Сам...
Райън беше отхлабил леко хватката си,но за мен беше достатъчно.Претърколих се от капака и паднах на земята.Вдигнах глава и видях как Райън замахва и стоварва юмрука си в лицето на Саманта,превръщайки всичко под него в кървава пихтия.Той я пребиваше.Ръката на вампира се стелна към колана му и измъкна голям крив ятаган...
Главата на Саманта беше на секунда,но аз се нахвърлих върху Райън.

Май Боунс познаваше мъжа който да си призная имаше прекалено силни ръце...С едно движение счупи ръката която държеше а болката разнесла се по тялото ми ме накара да изпищя силно.Дори като дете не бях чупила никой крайник, а той така лесно натроши ръката ми...добре че вече не усещах болката в нея...сега вниманието ми се насочи към парещата болка в лицето ми, усещах как цялото бе обляно в кръв, а това въобще не трогна нападателя ми...
Не че нещо, но бе глупаво да мисля че ще ми се размине...може би сумата за главата ми не бе толкова много, но ако някой я искаше нямаше да се затрудни да я получи...пък и аз не бях кой знае какъв противник...
Погледа ми падна върху ръката на мъжа и острието носещо се към мен.За момент бих се заклела че не усещах нито една частица от тялото си...нито болката, нито пък онези тръпки когато обикновенно получаваш при страх...ледени спускащи се по цялото ти тяло...бяха изчезнали за един кратък миг.За точно този кратък миг съзнанието ми бе толкова чисто...нямаше нито една объркана мисъл, нямаше дори и подредени...просто едно празно пространство.Имах чувството че мога да се дръпна достатъчно бързо или пък да вдигна счупената си ръка, но просто грешах...
Изведнъж болката се върна с още по голяма сила, а когато отворих очите си видях как острието бе променило посоката си и Боунс бе виновен за това.Бе се нахвърлил върху нападателя ми, а аз продължавах да се боря с това коя болка бе по сила...на моменти усещах ръката си...сякаш ме болеше само при мисълта че костта бе счупена...а след това ме болеше лицето, сякаш кожта бе отлепена от него...не бе точно така, но определено не бе в най доброто си състояние....
Главата ми се завъртя и усетих как губя равновесие, а тялото ми пада на земята точно върху ръката която стисках толкова силно, сяках бих могла да оправя така...Един глух стон на болка се изплъзна от устните ми и стиснах силно клепачите си от настъпилата вълна от топлина разляла се по лицето ми...

Тъй като успях да изненадам Райън,останалото стана лесно.Първо избих ятагана от ръката му,а след това стиснах главата му и счупих врата му.За всеки случай,взех ятагана и му отрязах главата.
Саманта се беше свила на земята и виеше.Защо й трябваше да се връща...Вярно искала е да ми помогне,но все пак...Не ме беше послушала.Ето,че сега си понесе последствията.Дано поне беше разбрала реалността на заплахата.Клекнах до нея и повдигнах леко главата й.
-Добре ли си?-попитах аз,но въпроса ми беше излишен.Тя не можеше да ми отговори.-Мамка му!
Лицето й представляваше жалка картинка.Разбит,нос,размазани устни.Видях и 1-2 счупени зъба.Китката й беше смазана.Ако я оставех така можеше и да умре,а я болеше страхотно.Нямах друг избор,освен да я излекувам незабавно.Мислех,че ще ми се наложи да го правя след нашите тренировки,но се бях излъгал.Срязах дланта си и я притиснах към устата на Саманта.
-Ето,пий-казах аз.-Но не много,аз ще ти кажа кога да спреш.
Усетих как езика й ближе кръвта.Пиеше на малки глътки.След седмата я спрях и отдръпнах ръката си.Тя изскимтя и посегна към мен за още,но не биваше.Кръвта ми беше прекалено силна за нея.Наблюдавах я.Само след няколко секунди тялото й се изпъна като струна.Тя изкрещя и затрепера в конвулсии,сетне се отпусна.Пое дълбоко дъх и отвори очи.
-Сега вече по-добре ли си?-отново я попитах аз,но добре виждах,че белезите по лицето й бяха изчезнали и китката й не беше изкривена под неестествен ъгъл.

Не видях какво точно стана с мъжа срелял по мен преди малко, но след като Боунс клекна до мен осъзнах че от онзи мъж не бе останало много...А колкото до мен, май също нямаше да остане много...особено ако скоро не получех онази толкова важна за мен кръв.
Чух го как ме пита как съм, а скоро след това ми поднесе китката си, а кръвта която течеше от раната попадна бързо в устата ми и след като се дръпна вкусът й още стоеше по езика ми.Исках още...харесваше ми, а в момента чувствах че ми бе и нужна...Той ми отказа, а преди да успея да си поискам отново по по-груб начин, усетих как през всяка частица от мен преминава енергията която попадна в мен чрез кръвта му.Чувството ме напусна след само секунда, като бе възстановило достатъчно лицето и ръката ми, а след себе си бе оставило само едно приятно чувство, което дори не успяваше да опише вкуса на кръвта му...Беше толкова...сякаш бе нещо прекалено силно за мен, нещо с което не трябваше да прекалявам, но това бе първата ми мисъл...щях да получа още от кръвта му, рано или късно...
Успях да се изправя и чух доста ясно да ме пита дали сега съм по-добре.На лицето ми се появи някакво подобие на усмивка, сякаш исках да му покажа че въпроса му бе точно "на място" и по добре да не беше казвал нищо...Погледа ми се отклони от Боунс и погледнах към колата до нас...след кратка пауза проговорих...
-Закарай ме до града, искам още кръв.-казах някак заповеднически, но след секунда когато отново пръстите ми се разходиха по счупеното до преди момент място, тона ми напълно се промени-...моля те...-казах сякаш това бе единствената дума която можех да произнеса точно в момента, но сякаш ме бе страх или може би срам да си призная че го моля за това...просто сега наистина имах нужда от още кръв, а след това не исках да излизам в града сама...

Видях изненадата в очите на Саманта,когато опипа китката си.Всичките й рани ги нямаше.Погледна ме изненадано,но аз изпреварих въпроса й.
-Сладурче,кръвта ми може да те лекува.Предполагам и сама виждаш.Мислех,че ще се прояви при други обстоятелства.Но..,това вече няма значение.Хайде да вървим да се нахраниме подобаващо.
Повдигнах вежда и я прегърнах през раменете.Тя се усмихна.Това беше хубаво,напрежението отминаваше.И без това й дойде в повече.Отворих вратата на колата и тя се настани.Минах от другата страна и седнах зад волана.Ухилих се и я щипнах по бузата.
-Беше тежка вечер,сладурче,дано си си взела поука.
Потеглихме в ноща...

Разхождах се отегчено из двора на училището, когато стиганх гората. Тук изглеждаше празно, много празно и това ми допадна, предпочитах да съм далеч от хора в момента. Нямах желание да съм заобиколен от тълпата и какафонията на хлапетата в сградата. Навлизайки по навътре в гората се досетих, че на Роко тук щеше да му хареса, можеше да дере нови дървета, защото тези в градината ми вече му бяха омръзнали. Леопарда беше невероятно мрънкащ и на моменти не харесвах дарбата си, че мога да си говоря с него. Продължих по пътеката, докато видях нещо, подозрително приличащо на пещера, е ето това беше страхотно място. Тъмно, прохладно и изолирано. Седнах разсеяно на един камък и отпуснах глава назад. Тишината беше хубаво нещо и напоследък все по-рядко можех да и се насладя. За съжаление, явно нямаше да мога да остана на спокойствие, защото след няколко минути чух тихи стъпки да се приближават до мен.

Разходките из гората ми действаха отпускащо. Преди няколко дни се бях настанила в училището и днес бе моментът, когато щях да разгледах наоколо. Мразех да се чувствам неориентирана, затова исках да опозная околностите колкото се може по-скоро. И с напредването си в гората, накрая се оказах тук. Спрях на около 500 метра от нея, оглеждайки се. Имаше вероятност да с загубя на връщане, нямах достатъчно воля да си тръгна преди здрач от това място. Обожавах да съм сред природата, където мога да помисля на спокойствие и да се отпусна. Сред дърветата, където много малко хора дръзват да стъпят, бе вторият ми дом. Всъщност...и първият бе на подобно място, може би това обясняваше влечението ми. Въздъхнах, спомняйки си старата си къща. Там бе студено, диво и хора нямаше. Е...освен семейството ми, но те не се брояха. Това тук...наподобяваше домът ми, но със сигурност не бе толкова...неопитомено. Личеше си, че хората идват тук за разходки, може би не толкова навътре, ала имаше разлика. Усещах я с цялото си същество. Вдишах дълбоко, наслаждавайки се на чистият въздух, след което бавно продължих напред. Бях облечена точно като за разходка в гората: дълги дънки, ботуши до коляното и тениска. колкото и да ми бе топло, не можех да се разделя с ботушите, стар навик, отказващ да ме напусне. Ала доброто ми настроение не се задържа особено дълго, само след няколко стъпки усетих, че тук има някого. Спрях за миг, обмисляйки да заобиколя, така че да не ме види, но силно се съмнявах да постигна нещо. Затова просто продължих напред и само след миг забелязах сянката на човек. Пардон, вампир, седящ на един от камъните пред пещерата. Е, дотук с незабелязаното ми промъкване, със сигурност ме бе усетил. Намусих се вътрешно, ала се опитах да си придам лъчезарен вид(нещо почти непосилно за мен). Само след няколко стъпки вече бях на 10-ина метра от него и му кимнах за поздрав.
- Здрасти.- усмихнах се половинчато най-вече заради изражението му. Май и на него не му бе приятно да ме види. Явно той бе дошъл със същата цел, да остане сам. Е, поне не само аз бях разочарована...

Огледах момичето и се зачудих как не умира от жега. Аз бях без тениска и пак ми беше топло, но на мен винаги ми е топло, така че това май не беше критерий, по който да мога да преценявам реалната температура. След втори поглед забелязах две неща, тя изглеждаше малка, явно все още беше ученикчка, ако можех да преценя правилно - вещица, второто беше, че и тя не се радваше да завари някой тук, явно също търсеше тишина и спокойствие. Колкото и да се опитваше да се преструва трудно можеше да ме заблуди предпочиташе да не ме беше заварвала тук или поне да не я бях видял. Усмихнах се кратко.
-Здрасти. - Изглеждаше свястна и на не повече от осемнайсе. Зачудих се за кратко какво прави само момиче насред нищото, но после осъзнах, че едва ли тук имаше нещо, което можеше да се окаже опасно, освен аз разбира се.
-Какво прави само момиче тук?

`Какво прави само момиче тук? Опива се да остане само и да разгледа околностите на училището. Но явно първата мисия е невъзможна.`- отговорих му мислено, след което въздъхнах и направих още няколко крачки напред, сядайки на около 2 метра от него.
- Разхожда се. Търси си занимания.- отново го дарих с една половинчата усмивка и се загледах напред.
- Ами ти, страннико? Опитваш се да се отървеш от градския шум и търсиш спокойствието на гората?- погледнах го за миг, имаше тъмни очи. И изглеждаше така все едно мрази всичко, що мърда. Е, определено щяхме да си допаднем, току-виж накрая единия от нас си тръгне в носилка. А по размерите му имах предчувствието, че това щях да съм аз. Но при тази мисъл вените ми се изпълниха с адреналин, колкото и глупаво да бе, бих рискувала, за да разбера кой ще спечели.
Наложих си да се успокоя и да спра да си мисля за подобни глупости, вампирът просто ми бе казал `здрасти`, а аз преценявах дали имам шансове да го победя? Имаше нещо сбъркано в мен...
Зачаках отговора му, като през това време бях съсредоточила вниманието си в сухите листа под ботушите ми. Разглеждах ги, сякаш са най-интересното нещо на света, но колкото и да се опитвах не можех да съм на 100% концентрирана. Никога не се получаваше, всъщност бях почти убедена, че имам `Синдром на дефицит на вниманието`. Е, не бе доказано, но това щеше да обясни много неща. Като постоянният хаос в мислите ми, хиперактивността и проблемите с концентрацията. Отново отблъснах тези мисли, поглеждайки към вампира, май бе казал нещо...но не бях убедена какво е то...

Засмях се на обръщението и. Страник... Да може би момичето беше право, бях странен... Но тя явно бързо се досещаше.
-Всъщност да, бягам от шумотевицата на града. Горите винаги са ми допадали, тихо, спокойно, празно и тъмно. - Ухилих се. Поне компанията и не беше неприятна, личеше си, че си приличаме. Като изключим външния вид и особено факта че бях с една глава по висок от нея и двойно по широк. Боже това момиче изглеждаше сякаш е кожа и кости имах чувството, че може да се счупи всеки момент.
-Между другото аз съм Раян. - Не и подадох ръка, прекалено многото официалности ми бяха противни, но все пак реших да и се представя, все пак си говорехме вече пет минути, а и явно много си приличахме, исках да науча името на женската ми версия.

`Раян...`- повторих го мислено, сякаш се наслаждавах на звука. Погледнах го отново, срещайки погледа му. Беше около 22-23 годишен. И не можех да определя дали това е наистина добър слънчев загар, или просто е цветнокож. Естествено, това би бил абсолютно ретардиран въпрос, пак и едва ли щеше да ме харесва особено ако изтърся нещо подобно. Колкото и да мислех по въпроса, не ми хрумваше учтив начин, по който да попитам, затова накрая си замълчах. Той се обърна към мен и аз едва не подскочих. Бях се втренчила в него така, сякаш има нещо върху лицето си, затова сега рязко се дръпнах назад, почти падайки от камъка. Може би трябваше просто да си тръгна преди да ме е сметнал за умопобъркана. Срещнах погледа му още веднъж, когато установих, че е казал нещо.
` Мел, водиш разговор, поне слушай какво ти казват!`- отбелязах го мислено, говорейки си в трето лице. Намръщих се, опитвайки се да съсредоточа поне 10% от вниманието си върху него, така че да не изръся някоя глупост.
- Ъм...Хира. Името ми е Хира.- отново се загледах в земята, ала след минута добавих:
- Или Мел. Също и Ками.- разсмях се леко при изражението му.- Просто името ми е дълго.- вдигнах рамене, подритвайки леко листата с върха на ботушите си.

Наложи се да почакам известно време докато вниманието и отново се насочи към мен. Умирах от желание да се разровя в мислите и, но реших, че е глупаво. Тя беше просто непознато момиче, нямаше смисъл да ровя в главата и. Чух и трите имена, които ми каза и реших, че просто ми дава право да си избера как да я наричам, така че се спрях на това, което ми звучеше най-подходящо за нея.
-Добре Мел. - Не знаех защо това ми допадна най-много, просто ми се струваше, че и отива. - Предполагам учиш в училището? Изглеждаш прекалено малка, за да си завършила. - Не исках да се заяждам, просто обичах да се шегувам с хлапетата, които учат тук. Аз също бях минал през това, всеки е бил като тях, но когато веднъж завършиш вече нещата ти изглеждат различни.
-Предполагам си пети или шести курс? - Да, всъщност обичах да предполагам и харесвах и факта, че рядко грешах.

Погледнах го, недоумявайки как успява да прецени така добре хората.
- Ти какво? Да не си телепат?- подсмихнах се леко, след което станах сериозна. Боже, да не би наистина да бе телепат?! Отново се намръщих, но нямаше начин да ми рови из главата без да го усетя. И преди бяха чели мислите ми и знаех какво е усещането, имаше едно дразнещо жужене. А сега го нямаше. Значи просто бе добър в това...
- Пети курс и да, в академията.- кимнах леко като отново подритнах листата. Ами той? Дали бе завършил тук? Познаваше ли добре района? Можеше и да ми каже някое интересно място? А какво правеше тук? въпросите звучаха в съзнанието ми, но аз отказвах да питам. Накрая се прокашлях леко, поглеждайки го.
- А ти какво правиш тук...Раян?- погледът ми отново стана отнесен, когато произнесох името му. Не знам защо, но просто ми харесваше как звучи. Беше...мелодично и заплашително. Като ръмженето на някой леопард- заплашително, ала красотата на животното компенсираше.
- В града ли живееш?- попитах първото нещо, което ми хрумна, за да не проточвам още повече тишината, ала това бе глупав въпрос. `Не, на Луната. Браво, Мел.` Разтърках слепоочията си, какво ми ставаше днес? Бях по-отнесена от обикновено...
- Имах предвид близо ли е до...ох, забрави.- засмях се леко на себе си, ала вътрешно ми идеше след този разговор да си сменя името и да си присадя ново лице.

Засмях се леко, тя не предполагаше, колко беше близо до истината. Ама изобщо не предполагаше.
-Всъщност да, телепат съм. - Отново и се ухилих. - Но в момента не се ровя в главата ти, просто ти личи на колко си години, а и си нова, ако беше от града щях да съм те виждал, от скоро си тук и в училището не съм те виждал. - Въпреки, че бях завършил познавах поне по физиономии повечето от учениците тук, помнех перфектно лица.
-Както казах аз се разхождам тук, завършил съм преди две години, просто мястото ми харесва. След като завърших си купих къща в града и просто останах, а и на Роко и Джери им харесва тук и не искат да се местим. - Не можех да не си призная, че връзката на домашните ми любимици с това място и факта, че обожаваха къщата играеха важна роля. Все пак освен баща ми те бяха моето семейство.

Изслушах разказа му, при което нямаше как да не питам:
- Роко и Джери? Твоите...братя?- погледнах го въпросително, докато в ума ми се въртяха картини за това какво ще правя след завършването и дали и аз ще имам къща в града. След известен размисъл стигнах до заключението, че не бих искала да е в града. По-скоро в планината, където хората ходят много много рядко. Нямах нищо против това да си намеря приятели тук, ала шума и непрестанният стрес в града само ми влошаваха настроението и ми бъркаха в здравето, буквално.
- Ти си на 23, нали?- в момента налучквах много сериозно, ала поне на толкова ми изглеждаше. Е, случваше се да греша в преценката си за хората, било то за години, характер или предпочитания, ала не бе често явление.

Бях тотално изключил, че тя няма как да предполага кои са Роко и Джери. Преди да отговоря на този въпрос прехвърлих вниманието си на втория, който Мел ми зададе.
-Не съм на 23, на 21 съм. Често хората ме искарват по възрастен, а и знам, че не изглеждам на 21. Откакто се помня изглеждам по-голям, което идеално ме устройва. - Ухилих се. В тийнейджърските ми години това беше страхотно. Никога не бях имал проблеми, винаги ме смятаха за пълнолетен.
-А Роко и Джери не са ми братя, но са единствените същества, които могат да ме командват. Особено Роко, не съм срещал нещо по-мрънкащо и недоволно от него, Джери си е сладур, но също е доста капризен. - Видях озадачения и поглед и реших, че няма да е зле в крайна сметка да и обесня за какво иде реч. - Роко и Джери са домашните ми любимци. Имам дарбата да разбирам животните, мога да говоря с тях. Понякога се радвам, защото те са най-добрите ми приятели, но когато Роко се размрънка става непоносимо. Джери е котка, по скоро коте, събира се в шепата ми, но вечер успява да ме измести от собствената ми възглавница. А Роко... Роко е огромен леопард, той също спи в леглото ми, така че, когато той започна да расте ми се наложи да си купя огромно легло...

Когато ми каза, че си има леопард щях да припадна. `Леопард...Той си има леопард! А нашите така и не ми позволиха да си взема.`- измрънках мислено и положих всичките си усилия в това да не заподскачам около него, молейки го да го видя поне на снимка.
` Мел, той е непознат, не можеш просто да ходиш при хората, карайки ги да те заведат при леопардите си!`- продължавах да се убеждавам, че това, което искам е невъзможно, но сега със сигурност харесвах Раян повече от преди. Кръстосах крака, така че да ми е невъзможно да скоча на крака и хванах камъка на който седях с ръце, стискайки го. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от стискането и искрено се надявах той да не вижда това.
- Ти си късметлия! Голям късметлия...когато бях малка исках да си взема пума, но нашите не се навиха.- усмихнах се криво, но това бе тъжна усмивка.- Когато не се съгласиха на това, минах на леопард. После тигър. Рис.- засмях се леко, наблюдавах земята съсредоточено, докато говорех.
- Накрая отказаха дори котка, ала същата година избягах от вкъщи.- вдигнах леко рамене.- Сега си имам коте, голям е сладур, но е доста злобно към непознати.- усмихнах се при идеята за Луси, след което станах на крака. Не можех повече да стоя, изнервях се.
- Да се разходим?- тропах нервно с крак, хиперактивността ми бе взела връх.

Ухилих се. Май и хареса факта, че имах леопард. Нямаше как да не призная, че с нея наистина много си приличахме.
-Може да те запозная с Роко, някой път ако искаш. - Колкото и досаден да беше знаех, че няма да я нарани. Не би нападнал някой, който аз водя. - Аз винаги съм обичал животните, когато бях на 16 спасих Роко от бракониери и от тогава той не се отделя от мен. Баща ми не беше очарован, но прие да го задържа, видя че между нас се изгради връзка, може би заради факта, че мога да говоря с него. Преди няколко месеца доведе Джери и аз просто се влюбих в мъника. Сега поне знам, че когато ме няма на леопарда не му е самотно, преди мразех да го оставам сам, струваше ми се грубо, сега двамата си играят постоянно, макар че Джери се събира не само в шепата ми, а и в устата на леопарда. - Усмихнах се при спомена. Първия път, когато видях котенцето между зъбите на Роко ми призля, чак след това проумях, че просто си играят.
-Наистина, ако искаш мога да те запозная с тях, само кажи кога.

Той...той ми предложи да ме запознае с тях.
` Мел, това е просто поредният сън, приеми го, ти леопард докато си жива няма да видиш или да имаш!`- опитах се да мисля рационално, но не можех. Все още работех по идеята за това, че той ми предложи да ме запознае с тях. Не можеше да е истина, бе просто поредният жесток сън, където аз се будех вкисната, че подсъзнанието ми продължава да ми трови живота като ми напомня жестоката истина.
- С-с-с-сериозно ллли?- заекнах, когато се опитах да отговоря. Не можех да стоя мирна, отстъпих леко назад, облягайки се на най-близкото дърво. Гледах го така, сякаш виждам призрак. И внезапно установих, че той изобщо не се шегува. Вълната на радост ме заля толкова бързо, че против всякакви принципи и разбирания за живота и това, че не се доверявах лесно на хората и бла-бла-бла, се затичах и го прегърнах. Е, аз всъщност едва ли не скочих върху него, обвивайки с ръце врата му. Боже, наистина имаше широки рамене и изваяно тяло. Сега вече се чувствах малка и съмненията ми относно хипотетичната битка помежду ни се бяха изпарили- той щеше да победи, със сигурност.
- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!- не спирах да го повтарям, усмихвайки се широко. Със същата бързина, с която се бях хвърлила отгоре му, се дръпнах.
- О Боже!- обзе ме паника. Какво си мислех?! Аз не прегръщах спонтанно хората, това не бях аз. - Извинявай, аз...ъ...нали не съм те ударила?- отстъпих отново назад, вече се чувствах гузна. - Ъм...по принцип не правя това, но просто...ти си имаш леопард и...- опитвах се да обясня, жестикулирайки с ръце. На лицето ми бе някаква смесица между неловкост, вина и щастие. Емоциите просто се сменяха, борейки се за надмощие.
- Да, мисля, че току-що си изпуснах шанса да видя Роко.- млъкнах, прехапвайки устната си. Дали можех да кажа нещо от рода на `Извини ме, сега ще отида да скоча от някоя висока скала. Поздрави леопарда от мен.`? Въздъхнах, притваряйки очи, като все още се опитвах да дишам спокойно.

Успях да прикрия изненадата ти, когато тя скочи върху мен и ме прегърна. Беше по-малко отколкото изглеждаше, обвих леко с ръце кръста и, защото имах чувството, че ще падне заради резкия скок. Това май беше повече от съгласие да се запознае с Роко. Тя се отръпна рязко и аз направих същото. Аз не прегръщах хората и това беше повече от странно, май това момиче наистина ми допадаше. Не изпитвах привличане към нея, както към повече красиви момичета, харесвах характера и. Може би... Само може би с нея можеше да се сприятелим. `Хей, глупако какво подяволите си мислиш. Ти нямаше приятели, не си има и не си искал да имаш. Каквио си мислиш?` Поклатих леко глава и завъртях очи. Гласа беше прав, аз нямах приятели и не исках да имам. Но тя наистина изглеждаше свястна... Добре, ако Роко и Джери я одобряха и ако тя ги харесаше щях да се опитам да се сприятеля с нея. Всеки, който харесваше тях може би беше готин.
-Не си ме ударила, по-скоро се притеснявам ти да не се удари някъде по мен? И няма за какво да ми се извиняваш. - Ухилих и се.
-Защо да си си изпуснала шанса да се запознаеш с него? Всеки, който се радва толкова определено заслужава да го види. Само кажи кога и ще ви запозная, но ще се запознаеш и с Джери, те са в комплект. - Усмихнах и се, не можех да не я предупредя, че ще се запознае и с мъника, а той вероятно веднага щеше да се опита да се покатери по нея.

Боже, все още имах шанс! Явно той все пак не мразеше всичко, що мърда.
- Наистина?- стиснах устните си, за да не изкрещя и отново трябваше да полагам всячески усилия да стоя на едно място.
- Ами...сега?- опитах се да го погледна чаровно, но това никога не ми се получаваше, така че се отказах. Просто зачаках, опитвайки се да стоя мирна.
- И да, естествено, Джери също. Няма да пропусна да видя котето.- усмихнах се широко, прехапвайки долната си устна. Наистина трябваше да се успокоя, щеше да е грубо да го накарам да тичаме дотам или да го питам за адрес и да се телепортирам. това вече би било прекалено, щях да го изчакам и да вървя с него спокойно натам...Както нормалните хора биха сторили. Само, че имаше един проблем, аз не бях точно нормален човек. Затова и докато той вървеше аз почти подскачам до него, усмихвайки се широко през целият път.

Лукас и Максим вървяха из гората в продължение на десетина минути.На никой от тях не му се връщаше в скучния град и тук определено им беше по-интересно.
- Хей Пумчо виж какво открих. - провикна се Максим и мъжът отиде до нея.Имаше някаква пещера затрупана с камъни и дървета,а бодливи храсти допринасяха за малкия шанс за влизане. Лукас се намуси.Това не му вдъхваше никакво доверие,но искаше да разбере на къде води.Все пак знаете - любопитството убило котката.А той на практика беше голяма котка и това не беше особено успокояващо.Нали не е "убило пилето" значи щом е с Максим има малко шанс да оцелее?!А да!Тази мисъл го вдъхнови да премести няколко камъка и да направи по-голям отвор.
- След вас мадам...или преди вас?! - повдигна вежда той с не много голямо доверие към тъмнината вътре. - Имаш ли фенерче?Или да направим факла...,но факла само ако имаме огън.Сложна работа,ако нямаме огън...като първобидните ще сме да търкаме камъни.
Той повдигна рамене и се ухили като идиот какъвто всъщност си беше.От части.

Оказа се,че с мен ходеше жива факла така,че нямаше нужда да си хабя запалката която току що открих в джоба си.Фенерче нямах.Икономия на батериите и така.Сега си осветявахме пътя със син пламък,но това не беше особено достатъчно.Влизахме все по-навътре и по-навътре ,а аз си тананиках на ум една песничка "без страх към мрака дрън,дрън,дрън" нещо такова.И все пак тук наистина не си беше приятно.
- Спокойно ангелче.Ще те пазя. - смигнах и.Това обаче не бяха думи колкото да се опитам да я свалям,а наистина го мислех.Щях да я пазя дори,ако се наложи с цената на живота си.Все пак любопитството убило котката,а не мишката,кучето или патицата. - Ела насам.
Повиках я да дойде леко да освети пътя или по-скоро водата.Този коридор по който вървяхме сигурно двадесет минути ни отведе до някакво подземно езеро.Интересно.Бог знаеше какво има в тази вода.Не умирах от желание да разбера,но...единствения изход освен този зад нас беше напред.
- Ще поплуваме ли?Отново. - водите не изглеждаха кой знае колко мръсни.Може би,ако не беше така мрачно тук щяха и да са приятни.Кой знае.Надявах е обаче нищо да не плува под повърхността им.