Тъмните улички

След като излезнах от хотела реших да се разходя малко из града. Разкарвах се на където ме завее вятъра. Влизах в магазини, барове и прочие. Обичах да се разхождам из природата. Първото място, което посетих след всички тези магазини и т.н., беше най-близкото кафене, поръчах си едно кафенце и когато го изпих, отпраших. Исках да се запозная с някое момиче. Търсех си още запознанства и прочие. И ето, че докато се разхождах из гората срещнах една красавица, която се бе облегнала на една стена и явно мислеше нещо. Тъкмо минавах от там. Исках да разбера коя е тя. Отидох при нея и я огледах. Наведох се, а тя си беше сгушена и все още размишляваше нещо. Мисля че се ослушваше. Казах й:
- Здравей! Как сме? - усмихнах й се и се огледах. Лампите премигаха постоянно.

Оказах се права за това че не бях сама на тази уличка. Вдигнах си очите към мъкият глас, който чух. " Дали нормално чустващ се човек би отишъл на тъмните уличики? Дори и случайно. "
- Прекрасно - усмихнах се. И се засмях на ум. - Ти? - повдигнах вежда и се подсмихнах.
Станах и огледах силуета на момчето в мрака.
- Ами ти миличко, какво правиш на тези страшни улички? - засмях се, но вече на глас.

Момичето ме погледна и се замисли нещо. Бях сигурен, защото все пак това ми е и от дарбите. След малко тя ми отговори на въпроса, а аз харесах гласът й. Попита ме и аз как съм. Е как да не отговоря:
- Добре съм. Не знам вече какво да правя. Винаги когато нямам работа се завирам тук. Не очаквах, че ще има някой тук. - Момичето се изправи и ме загледа. Какво ли ми имаше? Чудех се, затова се почесах зад ухото. След минута оглеждаме ме попита какво правя тук. Мисля, че преди няколко секунди й бях казал.
- Разкарвам се тук когато нямам работа. Опитвам се да си намеря занимание. Между другото. Не сме се запознавали. Аз съм Александер.

- И аз не очаквах да мине някой през тези улички. Живота понякога завива на доста странни страни. Нали? - повдигнах вежда. "Мда, определено." Мина ми през ума когато спомена че си търси занимание.
- Ммм, а кой ти каза че е задължително да се запознаем? Е, добре. Аз съм Изабел. - усмихнах се миличко и му протегнах ръка.
Щях да се правя на миличко момиченце? Или, хмм нее. Бяхме в тъмните улички какво "миличко"?
- Не си човек нали? - попитах, макар че знаех какъв ще е отговора. Усещах го че не е, макар че не знаех точно какво е.

- Yep. Не съм човек. Аз съм демон така да се каже. Малко са даже такива като мене с ангелски сърца. - подсмихнах се. Тя подаде ръка, аз естествено я хванах като джентълмен и я повдигнах. Тя искаше нещо. Искаше да направи нещо. Усещах го понеже можех да чета по мислите.
- Приятно ми е, Изабел. - усмихнах се. Все още я държах за ръката. Попитах я:
- Хайде да се разкарваме нанякъде, защото не ми се стои на едно място. Не ми е присъщо. - подсмихнах се и я завлачих с мен.

- Демон с ангелско сърчице? Интересно.. - Усмихнах се оглеждайки го за кой ли не път. И по моите вени течеше демонска кръв, макар че не беше много, да си хибрид беше ужасно странно. Нито едното нито другото, на нищо не преличаш и какво за мислили предците ми когато са решили да правят деца хибриди? Ох, тази любов най-странното нещо. Отхвърлих няколко кичура коса назад. Алекс изведнъж ме задърпа на някъде.
- Мога ли да разбера на къде отиваме? - повдигнах вежда едвам успявайки да ходя след него. Алекс мълчеше. Завихме на някъде и изведнъж се оказах притистана към една стена. Огледах се. Тази уличка беше наистина мрачна, тук за светлина не се е и чувало. Нито фенерчета нито нищо. Само голи хладни стени и тъмнина. Подсмихнах се и извъртях глава към демона.

- Е? - обърнах се към момичето. - Харесва ли ти това място? - подсмихнах се. Завлякох я тъй изведнъж. Какво си мислех, че правя не знам. Опитвах се да разбера, но не ми пречеше. Погледнах я малко по-мръснишки и реших да я разпитам малко.
- Между другото. Искам да знам каква зодия си и на колко си? Знам, че момиче не се пита на колко е, но аз не съм такъв тип мъже. - Извинявай. Аз бях с ангелско сърце. Как ставаше това. Дявол с ангелско сърце. Просто не е възможно. Но явно баша ми е ме е направил такъв. Все пак и майка ми беше ангел. Исках Изабел да ми отговори. Чаках я и се оглеждах. Наоколо бе наистина много тихо.