Полянките в парка

От както бях станала сутринта все се чудех къде да се дяна от тази скука. Облякох се набързо и реших да се поскитам насам-натам. Дълго се разхождах из улиците и най-сетне се реших да отида при полянките в парка. Там е тихо и спокойно и може да обмислиш доста добре следващите крачки, които да направиш в живота. Най-сетне пристигнах и забелязах, че няма никой. "Е, тъкмо ще мога да помисля и да се радвам на природата около мен." - помислих си и седнах до едно дърво...

Разхождах се безцелно и мислех над случилото се с живота ми.Хъм...както пък толкова ми се беше случило.Нищо.Просто станах вампир.Някои хора на моята въраст претърпяваха тройно повече проблеми.Е както и да е.Стигнах до парка в училището и почнах да се разхождам с наведена глава.Наоколо нямаше никой или поне аз не виждах да има.Обикалях парка като муха без глава и накрая видях едно момиче на поляните.Беше се облегнала на едно дърво.Дали щях да и преча ако отида при нея?Все пак аз тук познавах само Ерик и Памела.Още един познат няма да ми навреди.Запътих се към нея и се усмихнах като дете.
- Здравей. - поздравих я.Надявах се да не и преча или нещо подобно.Исках да я попитам,но не знаех какво да кажа. "Може ли да се присъединя към теб" или "Искаш ли да се запознаем" и двете щяха да покажат колко съм общителна.

- Здравей! - поздравих момичето, което току-що дойде до мен и се изправих в знак на уважение. То бе доста симпатично и страшно бих се радвала, ако се поопознаем. След всичките тези неприятни неща които ми се случиха наскоро...

- Аз съм Ейми! - представих се и подадох ръка. Надявах се с тази моя постъпка да не съм й убила желанието за запознанство помежду ни...

Момичето се представи като Ейми и ми подаде ръка.Усмихнах се и подадох моята като хванах нейната.
- Аз съм Ванеса.Приятно ми е. - изрекох.Щях да се радвам да станем приятелки,а не само познати които само да си махват като се видят.Бях изгубила всичките си приятели след като ме белязаха,а пък и не бях явно от най-общителните щом познавах трима човкеа на кръвт.
- На колко си? - попита хя.Изглеждаше ми на моята възраст,но все пак реших да попитам.

- И на мен ми е приятно! - отвърнах. Изглеждаше много свестно момиче и се надявах да е такава.

- На 16 - изрекох и се усмихнах приятелски - Ти? - запитах на свой ред. Не ми изглеждаше на повече от 16-17 годишна, което беше добре. Можехме да станем доста добри приятелки, ако ми позволеше естествено.

Усмивката ми стана още по-голяма.Бяхме на една възраст.
- И аз на толкова... - засмях се.Усетих чувствата и.Бяха леко объркани.Вълни от емоций,но тези които бяха предназначени за мен ми харесваха.Тя също искаше да се сприятелим.
- Хъм..познаваш ли някой тук?Аз...съм едва от няколко дена...и почти никой не познавам... - леко се изчервих.Искаше ми се да познавам някого...да имам приятели,но да започнеш нов живот никак не е лесно.

Дали познавам някого... Да, можеше да се каже.. Тран, Бони, Морган и приятеля й...

- Ами, да. Е, за някой вече не съм толкова сигурна... - признах и погледнах тъжничко, след което последва малко фалшива усмивка. Не исках да остава с грешно впечатление за мен. Всъщност наистина не бях сигурна дали ги познавам... Тран ми липсваше толкова много и исках да го видя, но знаех, че той не го желае... А сестра ми.. Изобщо не съм чувала за нея откакто си тръгнах от сватбената церемония на Тран и Бони.. Въздъхнах дълбоко и я погледнах. Не очаквах да се запозная с още някой...

Тя май беше доста объркана.Усещах го и по чувствата и.Беше влюбена и тъжна.Нещо такова достигна до мен,но си бяха много и то объркани.

- Добре ли си?Всичко наред ли е? - попитах загрижено.Може и да не я познавах много,но бях мила почти с всички,а и исках да се сприятеля с нея.Пукаше ми.Беше ме грижа.Притеснявах се.Приближих се до нея и поставих ръка на рамото и с усмивка.

- Каквото и да е станало всичко ще бъде наред. - след тези думи можеше да ми се развика и щях да я разбера защото си врях носът където не ми е работа.

- Да, добре съм! Просто спомени - отвърнах и се усмихнах. Явно изражението ми издаваше прекалено много. Тя се приближи до мен и постави ръката си на рамото ми.

- Каквото и да е станало всичко ще бъде наред. - каза.
- Да, знам... - промълвих и леко се усмихнах...

- С удоволствие - кимнах. Познавахме се от скоро, но вече я чувствах като сестра. Беше толкова мила... Не издържах и я прегърнах силно, но това не продължи дълго...

- Съжалявам! - изрекох и се отдръпнах настрана. - Просто... вече те чувствам толкова близка, че не се стърпях - наведох глава някак виновно - Е, накъде искаш да отидем? - запитах без повече да споменавам за случилото се преди малко...

Тя ме прегърна,а аз малко се изненадах.Ейми се отдръпна бързо и се заоправда както и се извини.Засмях се и я пегърнах я свой ред.
- Спокойно. - усмихнах и се.Двете тръгнахме на някъде.Радвах се,че ме чувства близка.И аз я чувствах такава макар да се познавахме от няма и тридесет минути.Щеше да е хубаво да имам добря приятелка тук.Зачудих се дали тя си има съквартирантка.Ооо това ми напомни,че аз трябваше да погледна коя е моята.
- Имаш ли съквартирантка? - попитах я докато вървяхме.Аз бях леко гладно..можехме да отидем в столовата,но я оставих тя да води тъйкато аз щях да се изгубя...отново най-вероятно.Дано тя познаваше училището по-добре.

- Не - отвърнах и се замислих над въпроса й. Ако имах съквартирантка сигурно щеше да премина през това, което ме препъваше постоянно.

- Ти? - запитах на свой ред и се усмихнах. Надявах се да няма и да заживеем заедно, а може да станем и най-добри приятелки, което щеше да е много хубаво.
- Не съм запозната много със забележителностите тук. Да знаеш някое непретъпкано място? - запитах и зачаках отговорите и на двата въпроса.

- И аз си нямам... - отвърнах и.Двете се спряхме и Ейми каза,че не е запозната с забележителностите наоколо.Поклатих глава.И аз не познавах град.Е може да ни изгубя два-трипъти,но все ще намеря правелния път.
- Ами..не познавам много града,но ще ни изгубя няколко пъти и после ще ни изкарам на прав път...спокойно. - усмихнах се.Зачудих се къде може да отидем.По един от пътищата се стигаше до поляната в гората...на другата страна предполагам беше градът.
- А за това за съквартирантките...видях две момичета които четяха една книга..с упътвания за училището.В нея имаше кой с кого е разпределен и така.Нямам никаква идея обаче как да се сдобия с такава... - засмях се.Надали щеше да има павильонче на което да пише "Пътни карти на Шадоухуд и околноста" .

- Щом ще бъдем изгубени и двете, съгласна съм - засмях се - Искаш ли да бъдем съквартирантки? - запитах и я погледнах въпросително. Надявах се да ми отговори положително. Ходехме без посока напред. Много ми бе чудно до къде ще стигнем. Времето бе доста приятно за разходки, а и компанията си я биваше и то доста.

Бяхме излезнали от общежитието и тръгнахме по парка на някъде.Бела то тичаше на някъде ту се връщаше пак.Сякаш ни приканваше да потичаме с нея.Вървяхме по парка и незнам защо не казвахме нищо...Всеки потънал в своите мисли.Бяхме стигнали една полянка в парка.Бела продължаваше да бяга скоро откри една дебела пръчка която беше дори по голяма от самоото куче.Неможех да се сържа и се засмях.Бела дойде при мен и ме погледна жално държейки пръчката в зъбите си.
-Добре, дай.-казах като взех пръчката.Кучето пусна пръчката и не сваляше поглед от нея.Хвърлих пръчката колкото можех най-далече с командата "дръж" Бела се затича и скоро донесе пръчката.Когато се връщаше, ходеше бавно с надигната глава - май беше доволна от себеси .Бела пак дойде при мен.Погалих я като и казах "Браво"Взех пръчката и се обърнах към Ферис.
-Ти си на ред.-усмихнах му се и протегнах пръчката, огромната пръчка...

Отидохме в парка. Боже....точно там къде исках да съм. На чуст въздух,суньо небе ох и още 100 други причини. През цялото време мълчахме. Гледах към Бела която тичаше наоколо. Имаше голяма енергия, незнам как тя се побираше в това малко куче.
Зачудих се. Такива неща като толкова топло и хубаво време. Такива пейзажи. Вярно там горе си беше хубаво,но тук в тази част беше наистина хубаво .Тази част,защото другата беше прашна,мръсна и въздухът беше пропит с алкохол. На всеки ъгъл или затъмнена уличка можеше да видиш по някой пияница. И не само там а и в баровете и другите заведения. Винаги съм мразел земята именно за това и качество. Никога не съм и предполагал,че ще се озова точно тук.
Бела донесе една пръчка и Силвия я хвърли кучето се затича и я донесе. Чух,че Силвия говори нещо и се обърнах към нея. Беше ми подала пръчката. Поех я и я хвърлих...

Бела пак тръгна след пръчката.Взе я и тръгна към нас, но май си беше харесала нещо друго.Заряза пръчката и започна сама да си играе с една шишарка.
-Тук ли оставаме?-попитах Ферис и се огледах.Тук беше хубаво и чисто, като не смятаме някои пръчки.Стояхме на пътечка, но пък ако щяхме да останем тук , нямаше да стои на пътечката нали.Тръгнах по тревата.Спрях се и пак се огледах, след това пак и пак.Харесах си няколко дървета и всичкото зад тях.Вече знаех какво щях да правя...

Огледах се наоколо. Кучето отново се беше заиграло самичко и не му трябваше пръчка която да му се подмята на всеки три минути. Чух Силвия да ми задава въпрос и се обърнах към нея.
- Да. Тук е прекрасно. Нека останем тук,но аз казвам да седнем някъде и то по възможност на сянка. - казах бързо и я погледнах в очите. Без да искам или нарочно ръката ми хвана нйната и я дръпна към мен. Преди устните ми да се озовът на нейните,се усмихнах хитро.Знам че парка не беше място за натискане,но какво пък. Сякаш ми беше забранено да си целувам гаджето на публично място където има много малки деца.

П.П - извинявай,че не писах толкова дълго време,но просто нямах настроението за РП.

Не очаквах да ме дръпне за ръката.И ако щеше да ме дръпне малко по силно и двамата щяхме да се окажем на земята.Почуствах устните му върху моите и отговорих на целувката.Обвих ръсете си около вратът му.
- Добре, ще сме на сянка.-усмихнах се и потърках носът си в неговия, след което го целунах.
-За какво толкова мислеше до сега?-реших да проявя любопитство.
Изведнъж Бела започна да лае.Обърнах си главата и я погледнах.Проследих погледа и и видях катерица.Засмях се.Колко и завиждах на Бела, от къде взимаше толкова много енергия?

Вървяхме по пътеката докато не стигнахме до една сенчеста пейка. Отбихме се от пътеката и седнахме на пейката. Въздъхнах с облекчение,че най накрая съм на сянка и седнал.Това слънца наистина ми идваше в повече ако беше толкова силно колкото сега. Усетих се,че не бях отговорил на въпроса на Силвия. Обърнах се към нея, все още хванал ръката й.
- Ами...мислих си за това прекрасно време. И за това не чак толкова прекрасно слънце което ме кара да се чуствам все едно съм в сауна. - засмях се и погледнах нагоре. Уж км слънцето,но то беше скрито от клоните на дърветата. Само малки лъчове светлина пропускаха покривката от листа и осветяваха малка част от лицето ми.

И аз се засмях.
-Ахам...-казах и погледнах Бела.Тя все още си играеше с шишарката.Беше и кеф сигурно.Започнах да се оглеждам наоколо като се опитвах да измисля какво да правя, все пак неможех само да седя.Като погледнах едно от дърветата се сетих - дарбата.Трябваше да я развивам...
Погледнах тревата и се съсредоточих.Гледах тревата си казвах че искам да порастне цвете но нищо не ставаше.Всичкото което успявах е да направя така четревата да порастне малко повече и нищо друго."Хайде, де.."-молех се на ум но пак нищо не ставаше."Да порастне поне нещо...ама повечеее" Отказах се от това да порастне цвете.Сега исках да порастне поне нещо...Или пък тревата да стане ама повече от колкото я извисиха на няколко милиметри.
След още няколко дълги и мъчителни секунди, нервите ми започнаха да отказват.
-Оф!-казах ядосано.
Знаех добре че за това ще ми трябва търпение.Щях малко да се посърдя на дарбата си и след това пак щях да пробвам и след това пак, и пак...И така дълго докато не получа резултата който искам.Същото беше и с вятъра.Така че през това щях да го премина за 2-ри път...

Тръгнах към парка.Природата винаги ми се отразяваше добре все пак бях израснала в планинско градче.Вървейки безцелно наслаждавайки се на всяко зелено стръкче трева,всеки слънчев лъч и всяко едно листо неусетно стигнах към поляните.Пред имаше пейка с двама влюбено.Колко сладко!Но колкото повече се приближавах,толкова повее различавах двамата или по-точно мъжа.Гръм да ме удари.Това беше той.Абсолютно бях сигурна.Анна ми беше показала тяхна обща снимка преди да загине в онази катастрофа и не можех да повярвам ,че го виждам.
- Това си ти - извиках без да го осъзнавам.Сложих ръка върху устата си. - Не мога да повярвам.Анна ми е разказвала толкова много за теб.

Засмях се на Силвия която сигурно полагаше големи грижи към нещо в мислите си. Незнам какво правеше,но каквото и да бе то със сигурност не и е лесно.
Изведнъже едно момиче започна да говори нещо за мен. За това как Анна и е говорила много за мен. Сърцето ми се сви и погледнах непознатата или по скоро позната. Бях я виждал и преди. Сигурно от училището беше.
- Моля? - казах невярващо към нея. Това нещо не ми се връзваше.