Таванът

Колкото и да беше голяма стаята ни с Исабел, на мен не ми се седеше вмежду тези четири стени като в кибритена кутийка.
Времето не беше подходящо за дълги разходки - валеше. Това не ми пречеше, но все пак. Реших да се поразходя из училището. Не го бях правила досега. Идеята ми беше да се разходя някъде по интересните стаи. Грабнах фотоапарата си и го оставих да виси на врата ми. Излязох, като оставих след себе си малък подреден хаос.
Минах през няколко кабинета и стаи с книги, дъски и чинове, и други училищни пособия. Те не ми бяха особено интересни, така че стъпка по стъпка до тавана.
Прашен и мръсен. С висящи паяжини в ъглите като обикновените училищни тавани - криещ много тайни, вероятно.
Чу се изщракването на фотоапарата. Светкавицата освети наоколо. Останах доволна от снимките.
Чу се шум. Обърнах се и се огледах - нищо.
- Ехо - провикнах се. - Има ли някой?...
Нищо. Никой не отговори. Вероятно ми се беше причуло.

Обичах да скитам по таванът денем и нощем.Но за едно дете тук нямаше какво толкова да се прави особено ако е призрак.Ходейки по тавана бутнах един кашон.
-Ехо.Има ли някой?...-чух глас.Приближих се към мястото от където идваше.Там стоеше една млажа жена.Тя можеше да ме вижда.Е стига да придобия формата за вижда.Така и направих.
-Здравейте госпожице.Позволете да ви се представя аз съм Маги..-казах с детско гласче и се усмихнах като помахах с ръчичка.Седнах на стария прашен диван и замахах с крачета.

Въпреки че като фотограф аз имах набито око, така и не забелязах детайлите околу себе си, за да забележа някаква промяна в обстановката след шума.
Явно се бях заблудила, че съм сама. Когато чух гласа и после видях малкото момиченце, лицето ми пребледня. Очите ми изпъкнаха и когатовидях момиченцето си отдъхнах.
- Здрасти!-казах и се приближих. - Сама ли си тук?
Вдигнах фотоапарата, за да я снимам, беше много сладка.
-Нали нямяш нищо против да те снимам? - Попитах я.

-Да сама съм.-усмихнах се.
-Винаги съм била сама тук.Нямам нищо против.-като дух знаех,че ще излезна на снимката.Бях в бяла рокличка и може би приличах на ангел.
-Как сте казвате?-попитах аз госпожицата която стоеше пред мен.Тя беше висока и хубава с черна коса.

Погледнах снимката на Маги и бях доволна. Проявявах малко нахалство - отдавна не ми се беше отдавала възможност да снимам истински хора. През цялото време от разговора ни, аз я снимах и направих голяма фотосесия. Беше много хубава.
Бялата `и рокличка, къдриците `и предаваха уникално сладък вид на снимките.
Горката, беше мъничка и сама.
- Не те ли е страх да си сама тук? - попитах я, докато бях наведена почти до земята за да направя снимка отдолу. - ...Аз иначе съм Анна.
Усмихнах се широко. Някои хор ас еплашеха от вечно усмихнатото ми лице, което си оставаше такова дори когато не трябва.

-Аз си нямам никого.-казах тижно.
-Мама и тате са в друг град,а аз дойдох тук да търся сестра си,но още не съм я открила.-разказах набързо моята исотрия.
-Приятно ми е.Може ли да те наричам Ани?А и съм доста по-малка от теб..нещо като госпожице или какво пред името да има ли?-попитах докато седнях на диванчето и размятах крачета.
-Това е училище за магически същества..ти какво си?

За малко останах в замръзнала стойка от изненада. От факта,че е сама, нямаше и следа. Нямаше я натъжената нотка в гласа `и. Доста бях изненадана, но когато чух отново името си.
- А, няма проблем да ме наричаш Ани - произнесок, като се наведох на една страна, за да я снимам. - А, колкото до нещо пред името ми... няма нужда. Просто Ани.
Не исках да я питам за семейството `и, нито за това, което е приживяла. Беше гадно да разпитвам за миналото `и. Аз не обичах да говоря за миналото си с кого да е. Беше ужасно да те притискат да говориш на тежка тема.
Въпросът `и ме върна към реалноста, далеч от мислите ми.
- Аз съм вещица - казах само. - Ти, или не си се записала?

След като тя ме снима станах от дивана и направих няколко танцови стъпчици.
-Не съм записана тъйкато съм дете,но съм дух...май е нещо магическо.-усмихнах се.
-Какви дарби имаш?-попитах искрено Ани и с усмивка се загледах в лицето и.Бях застанала точно пред нея като дете пред майка си.
-Ще те разбера ако не искаш за компания едно пет годишно детенце..-казах тъжно.Рядко общувах с други хора.

Не ми пречише това, че тя е доста по - малка от мен. Не обръщах внимание на това.
- Мисля, че фотосесията приключи? - попотах съвсем тихо, когато чух въпроса й.
Оставих фотоапарата настрана и седнах на дивана. Необичайно беше да говоря за себе си. За това, което съм и за останалите неща покрай мен.
Започнах да увъртам, но накрая реших да кажа:
- Аз съм вещица..следователно използвам вещерскиъе си умения.
Направих едно много странно движение с ръце и се засмях.

-Аха..-казах все едно разбирам.Е наистина разбирах,но някои тук имаха и някакви допълнителни страни дарби..и аз бях от тях.
-Имаш ли братя или сестри?-попитах аз и отново замахах с крачето докато седях на дивана.Стъпих на него и скочих като полетях.Засмях се и се завъртях във въздха.Ето една привилегия да си дух-можеш да летиш.

Станах и й погледнах отдолу. Тя летеше високо, а аз я гледах и се усмихвах.
Обикновените хора се страхуват от духове, но как да се страхуваш от нея? Беше малко момиче като всички мънички момиченца.
- Сигурно е много забавно? - попитах, като вдигнах ръка и я закачих по крачето.
Докато вървеше напред, т.е. аз вървях, тя летеше. Аз я следвах тихо като кученце с каишка.
Стигахме все по - далеч към дъното на тавана. Сякаш нямаше край този таван. Тъмен и прашен. Наоколу имаше предмети по - големи от други, завити с чершафи, други - не. Като цяло криеше, най - вероятно, много тайни и приключения.
- Откога си тук?
Спокойният ми и сравнително тих глас прокънтя из гробната тиштна. Сякаш крещяхме докато говорихме. Това ме караше да сниша още гласа си, за да се върне тишината и да не бъде обеспокоена като някоя важна особа в своя дворец.
П.П. извинявай, че не писах дълго. Имах малко работа.

Летях си,но накрая реших да стъпя на твърда земя.Крачетата ми докоснаха пода.
-От кога си тук?-попита ме Ани.От кога бях тук?От както умрхя..от както се помня..което обаче не беше много одавна...едва преди месеци.
-От няколко месеца..-казах тъжно.Мама и тате ми липсваха,а аз исках да открия сестра си,но нямах никакви насоки освен,че е вампир и ,че е на двадесет.Въздъхнах и видгнах главичка за да погледна Ани.
-Да познаваш някоя вампирка на двадесет?Руса,висока и хубава?-попитах я аз.Сигорно познаваше много такива или беше чувала за тях,но аз наистина исках да открия кака...или по-точно едната.На скоро бях чула слух който много ме разтрои.Че баща ми е изнверявал на майка ми и имам още една сестра..която също исках да открия..умрях едва на пет,а живота ми е толкова объркан.Как едно дете може да живее така?
-Или друга на деветнадесет?По мойте изчисления и по всичко което съм чула трябва да учат тук.По-точно едната дето е на деветнадесет,а другата сигорно е учител..-повдигнах рамене.Сега вече не се усмихвах,а бях тъжна.

Изслушах я мълчаливо и не казах нищо след това. Замислих се за момент.
Откакто бях тук не се бях срещала с никой, освен Исабел и нея. "Колко съм необщителна" премина през мен и предизвика едно смутено усмихнато въртене на главата като на изкъпано куче. Беше много смешно,но...
- Не, не познавам такива момичета - отговорих тихо. - Съжелявам, трябва да говориш с някой друг по този въпрос.
Вдигнах рамене и продължих:
-Все някой ще знае за тях.
Окуражих я още повече, вероятно,:
- Тъкмо ще се разходиш наоколо.

-Добре.Благодаря все пак.-усмихнах се на Ани.Може би наистина трябваше да се поразходя наоколо и да се разкрия пред повече хора.Можеше да открия сестрите ми.
-Може и с малко късмет да ги открия ако се разходя нагоре,надоло..-размишлявах на глас.Огледах прашния таван.Намирахме се в най-тъмната част.Не беше много приятно тук.Вв предната част беше по-хубаво.Приближих се до един прозорец и почнах да гледма през него.Имаше ученици които забързано минаваха по двора на училището.Имаше и учители наблюдаващи за реда,но те бяха малко-двама,трима.Котките се разхождаха свободно из училището.Тук почти всички които искаха можеха да имат домашен любимец,но котките бяха най-важни.Те си избираха стопанин.Никой не можеше да ги избере точно тях.Винаги се сктираха без да им пука дали наоколо има куче..просто се разхождаха сякаш това тук е тяхно.Обичах сякакви животни.
-Обичаш ли животни?-попитах Ани и се обърнах към нея.

Проследявах всяко нейно движение - не я изпусках от поглед. Беше наистина жалко да стои тук сама. Тъжно,беше време да се разходи другаде.
- Обичам много животните - отговорих кратко и ясно без да проточвам. - Ами ти?
Приближих се до нея на прозореца и огледах минаващите.
Изслушах отговора й.
- Хайде другаде - предложих. - Да се разходиш.
Според мен, предложението ми не беше лошо. Защо да седи тук?

Усмихнах се.Аз не познавах много училището.Не обичах да се показвам на видни места и обичах да си стоя тук..,но и не познавах никого с когото да ходя на видни места.
-Наистина ли?-попитах въодошевено.Нямах търпение да се разходя из училището.
-Супер!-надигнха се и колкот омобах прегърнах Ани,а след това се усмихнах.Полетях и направих едно завъртане във въздуха и слезнах на земята.Погледнах Ани мило.
-И да обичам животните.Много.

Реших да обикаля училището. Нямаше много интересни неща тук. Поне не и за мен. Имаше хиляди стай с най различни неща в тях. Нямаше ли една стая тъмна...хубава, изоставена и никой да не ме намери там. Започнах да оглеждам и видях в дъното на един коридор една стълба въврвяща нагоре. Огледах се и се качих бавно. Влязох в една малка стаичка. " Бре! Имали сме таван" Огледах се наоколо. Тук имаше само един диван и няколко прашасали котии с нещо. По ъглите имаше пайжини и сигурно и паяци. Май никой не се бе качвал тук отдавна. Започнах да разглеждам нещата и да се ровя.

Обърнах се рязко към шума който сигурно обикновен човек няма да го чуе. На тавана влезе някакво момче и то беше върколак. Усмихнах се хитро и го погледнах от глава до пети.
- Здрасти. - отговорих му в същия дух и го погледнах. Седях втренчено и следях всяко негово движение. Сякаш имах чуството,че ще ми скочи. Което не е за изключване. Бях предпазлива...точно както са ме учили. Малко бях скиптично настроена към върколаците,но от къде да знам този може да се окаже дружелюбен.

Не мислех да ми казвам всичко с подробности. Пък и защо му е на някой да знае нещо повече от името ми и това какво правя тук за мен.
- Търси усъмотение. - обърнах се за миг,за да го погледна какво прави и отново се обърнах към купищата от стари неща. Да, това беше малък намек да се разкара и да ме остави сама,но сигурно той няма да го разбере.
Погледнах в един от кашоните една книга и я отворих. Оказа се че книгата била фотоалбум и започнах да го разглеждам.

Въздъхнах и поклатих глава.Явно се опитваше да ме изгони.Ееее нямаше да и се отвори късмета.Приближих се към нея.Тя гледаше някакъв фото албум.Имаше най-различни снимки на деца,семейства и какво ли още не.

- Няма да се махна от тук хлапе...колкото и да ти се иска.. - поясних и се загледах в албума който разглеждаше.Някои от снимките ми бяха познати,но тя ги прелисти бързичко.А аз мислех,че на снимките човек трябва да се наслаждава.Една фотография привлече вниманието ми.Протегнах ръка през рамото и за да не прелисти страницата.

- Това са родителите ми... - изрекох тихо и се загледах в снимката.

Той си приближи към мен и се загледа в албума в който имаше само някакви стари снимки.
- Не съм си и помисляла да се отървам от теб. - излъгах и се загледах отново в снимките. Спрях се на една страница и се загледах в една снимка. Той ме спря да не прелистя и се загледа в снимката.
- Това са родителите ми... - каза тихо той а аз се засмях.
- Да бе...ссигурно. - засмях се силно. На снимката много хубаво се виждаха родителите ми. Същите тези същества коитоо вдигнаха ръце от мен и ми казаха да правя каквото си искам.

Не схванах много думите и.Тя не можеше да говори така защото не познаваше родителите ми.

- Какво имаш предвид?Много добре познавам родителите си.Такаде...колкото може да е възможно.Бях с тях няколко години докато не се появи сестра ми и... - замълчах като поклатих глава.Бяха ме забравили съвсем край бебето,а после като избягах дори не ме потърсиха.Каква майчина и бащинска обич.Добрече намерих хоа които да ме отгледат....добре,че те ме намериха.