Бална зала

Вцепених се.Какво?Или недочух правилно или онзи там каза...Поледнах първо Ферис, след това и онзи който каза онова...Незнаех какво да кажа.Дори неможех да повярвам на това което чух.А можеби не дочух правилно.Точно на това се надявах, но знаех че чувам отлично.Пак погледнах Ферис без да кажа нито думичка.Просто го гледах, а погледът ми не изразяваше нищо, освен тъга...Не можех да повярвам, но и осъзнавах че е истина.

Той беше прав щом искаше да е тук никой не можеше да го разкара. Никой! Не можех да напряв нищо. А не исках да си изпатя. Сведох примирено глава. И се върнах на мястото си като изпих виното на екс и си взех ново.
- Не знаех че ще идва - казах на Али със тъга в гласа. - Наистина не знаех.
Клатех глава. Ако всички си помислеха че аз имам нещо общо. Аз не знаех и нямах нищо общо, но Али щеше да ме защити. Нали?

След като се отделечихме малко от Луцифер със Силвия. Погледнах я и наистина бях сериозен. Както я гледах беше доста тъжна. Ох... хубавата ни вечер стана ужасна. Не знаех какво да и кажа. Не исках да ми се расърди. Та това беше нищо!! Поне за мен. Искаше ми се този Луцифер да не беше тук. Щеше да бъде добре ако не се беше появявал тази вечер или ние да не се бяхме появявали.Всичко щеше да си остане тайна. Така както беше най добре.

- Бони, за какво говори той? - попита Тран и се обърна бавно към мен.Не исках да го поглеждам,но трябваше.Трябваше да му кажа всичко...Погледнах с периферното си зрение Ферис и Силвия.Двамата се гледаха тъжно.
- Аз...мога да обесня..всъщност не мога точно...,но...за бога ти не се върна сумати време..не знам какво стана,но се заклевам,че обичах само теб... - казах тихо,а в погледна ми имаше тъга.Знаех си,че нещо няма да е наред тази вечер.Покрай нас мина кленер с някакъв алкохол предполагам вино.Взех една чаша и я изпих на един дъх.Имах нужда от нещо силно за да не се разтреперя и да не се строполя на земята.

Обърнах се към Ерс. Почнах успокоително да я галя по гърба.
- Спокойно никой не казал нищо. Знам че не си знаела никой не е знаел спокойно.
Щеше наестана да ужасно, ако някой си помислеше че тя е замесена. Всъщност не знаех какви са взаимоотношениета й с Луцифер. Всъщност само знаех че й е чичо мо майчина линия. Майка й е негова сестра. Но едвали има нещо общо. Луцифер беше много подъл и гаден. хубаво че ериса не е такава. Е през повечето време де.

Играчка?Това пък как му хрумна?Обичах го повече от всичко на този свят.Погледнах го с тъжен поглед.
- Тран аз...ти не си моя играчка.Аз те обичам!Това което се случи с Ферис е нищо...нямам чувства към него. - заоправдах се,но знаех,че няма да ми се размине.Майната му на този Луцифер.Нестига,че каза това,а и намеси Адам и каза онова за родителите ми...което дори не го разбрах и нарече бебето ми изчадие.Искаше ми се да го убия,но нямаше как...по-скоро той ще убие мен.

- Твое естествено!Не съм спала с никой друг! - признах си.Не мога да повярвам,че може да мисли,че бебето е от Ферис или от някой друг та по дяволите наистина обичах Тран,а с Ферис бяха просто няколко целувки...нямах чувства към него.
- Казах ти вече!Обичам само и единствено теб!Моля те... - замолих му се.Аз не го обинявах,че има чувства към Ейми нали...,а тук говорехме просто за целувки защото аз нямах чувств към Ферис.

Думите му се забиваха в сърцето ми като нож.Болеше ме само да го слушам.Но по дяволите какво можех да му кажа "Натисках се с ментора си без да искам" ? Определено не.Той стана и си тръгна.
- Тран... - изрекох тихо,но той вече беше излязал.Станах от масата и с едно завъртане бях в дънки и блуза.Тичайки тръгнах след него.Излезнах от залата,но не го видях.
- Мамка му!Майната ти Луцифер! - изсумтях тихо,а в главата ми прохтя злобния смях на Луцифер.

Пред нас се появи Луцифер който започна да дрънка всякакви глупости и дори спомена родителите ми.Това ме ядоса,но той беше насочил повече вниманието си към другите.Стоях мълчалив на масата и най-накрая всичко свърши и той изчезна вземайки Елинор.Елинор,Елинор,Елинор...Елинор!Станах от мястото си и изхвърчах през вратата на балната зала.Къде по дявоите да ги търся?О мамка му!Минах през тунелите и бързо се преоблякох.Единственото място за което се сетих в момента бяха тъмните улички.Запътих се на там.

Спряхме се.
-Това което каза ози там...вярно ли е?- казах тихо и бавно.Знаех че е пълната истина, но много се надявах да не е.В главата ми всичко викаше "Защо, по дяволите!?!"Опитах се да си отскубна ръката от на Ферис, но не успях- много силно ми държеше ръката.Непреставах да го гледам в очите, а погледът ми от тъжен започна бавно да се сменя на ядосан.

Не обичах лъжите. Не обичах да лъжа и да бъда излъган за нещо. Преглътнах тежко и я погледнах в очите. Беше ми много тежко да и го кажа. Сигурен бях,че ще ме намрази. Ще се ускубне от мен колкото и да не го искам и ще побягне както Тран направи преди малко.
- Да.- казах тъжно,но не сведох глава. - Но...аз те обичам. Кълна се вече нямам никакви чуства към нея. Забравих я. Беше ми толкова добре с теб и за това се опитах да я забравя и наистина успях. - казах на един дъх. Винаги ставаше така че те си тръгват преди да си казъл второто изречение в което казваш,че ги обичаш. И сякаш то вече няма значение след като си казал първото. Стисках здраво ръката й и не исках да я пускам. Не исках да се отдръпна и да избяга от мен. А после...да не ми говори със седмици а аз да се чудя как да я върна отново при себе си.
- Обичам те. Знаеш го! Не му позволявай да ни развали щастието. - повиших лек тон, колкото тя да ме чуе,но не и останалите в залата.

-Вярвам ти...-казах бавно, наистина му вярвах.-...но не го развали той.Щастието...развали го друг...-добавих , очите ми се насълзиха.Ненавиждах предателството, а стана точно това.Знаех че ме обича и аз го обичах, но не беше толкова лесно да му простя.Погледнах ръката си която Ферис я стискаше толкова силно че започна да ме боли.
-Боли ме.-казах като пак се опитах да си отскубна ръката.

Пуснах я веднага щом ми каза,че я боли. Сведох глава надолу а косата ми закри лицето ми.
- Аз...ли съм този който развали щастието ни? - попитах тихо,но не я погледах в очите. Сигурно вече ме мразеше и я разбирах и аз се мразех за това което бях направил.
- Ще те разбера ако не ме обичаш вече и ако си тръгнеш от тук ядосана. Дори и ако ми кажеш,че ме мразиш и не искаш да ме виждаш повече. Ще те разбера ако направиш тези неща. - казах тъжно и направих една крачка назад,за да и дам малко пространство.

Растърках ръката си за да не чуствам болката.Докато я търках чувах Ферис а по бузите ми започнаха да се стичат сълзи.Имах чуството че сърцето ми ще се разкъса, не беше ресно да простиш на онзи който те предаде дора ако много го обичаш.
-Не е вярно все още те обичам но...-казах тихо като започнах да отстъпвам назад.Обичах го и сега го обичам повече от всичко и наистина му бях много ядосана...

Косата все още скриваше лицето ми и по-добре беше,нямаше да ми се вижда тъжното и съсипано лице. Усетих я как отстъпва назад, знаех много добре какво означаваше това "но". Преглътнах тежко, отново усетих онзи болка, отно взагубих този който обичам. Това "обичам те" нямаше никакво значение щом след него последва и "но".
- Разбирам те. - казах накрая. Гласът ми беше някак си твърд и безразличен. Не исках да я виждам тъжна,не исках тя да ме вижда тъжен. Минах покрай нея и тръгнах ппрез тълпата. Бях твърдо решен да се махна от този бал. Исках да съм сам...

Ферис мина покрай мен и тръгна към изхода.Първо ми се прииска да го спра и да каже че ще успея да забравя всичко.Но в следващият момент осъзнах че неможех да му простя толкова лесно.Гледах го как се отдалечава и неможех да спра сълзите.Как изведнъж ми се прииска да изчезна или пък да изчезне всичко, така или иначе вече се чуствах самотна.Тръгнах бавно към изхода като си наведох главата.Сигурно изглеждах ужстно...

- О, не - закъсняла съм! - промърморих аз, като погледнах часовника си. Пред вратата стоеше мъж, който проверяваше имената на гостите в списъка.
- Ема Адамс - казах аз и побързах да вляза в балната зала.
Нямах кавалер и не познавах много хора, затова седнах сама на една маса. Може би щях да се запозная с някого и да завържа нови приятелства...
Покрай мен мина келнер и си взех чаша шампанско. "Тук е страхотно" - помислих си, но изведнъж забелязах, че повечето гости са с мрачни лица. Какво ли се беше случило?

Към мен се приближи едно момиче.

- Здравей! - каза тя. - Може ли да седна? - попита, като посочи празното място до мен.

- Може - усмихнах се аз и отпих от шампанското. - Аз съм Ема Адамс, за приятелите Ем Приятно ми е!

Влезнах в балната зала, огледах се Кристина не беше тук, което означаваше че не бях единственният който закъсня.Покрай мен мина един келнер с вино, взех си една чаша.Пак се огледах можеби Силвия щеше да е тук или пък някой друг от онези които познавам.Но не.А и повечето бяха с тъжни лица.А някои нещо си говориха.Какво беше станало?Изведнъж странно чуство почуствах някъде вътре в мен.Тъга смесена с гняв при това и доста объркано."Силвия" помислих си.Нямаше какво друго да е.Нещо беше станало...Но не чусвах че животът и е в опастност, така че това сигурно си бяха найни проблеми.Така че по добре беше да остана където съм.