Преди няколко дена в двора - до вековния дъб.

Students Брой мнения : 47

Капките започнаха да падат от небето бавно, но после зачестиха и след малко бяха големи и... мокри. Не бяха много студени или може би това беше заради кипящата кръв във вените ми.
Погледа ми беше жизнен, на устните играеше усмивка, а по бузите ми червенината още не си беше отишла, но аз бях... Да, щастлив бях, нямаше защо да се колебая. Това беше точното определение. Никога устата ми не е била толкова много извита нагоре.
- Обичам дъжда... - Споделих с нея, но все пак хванах ръката й, а с другата свободна взех китарата и се затичахме към сградите, към кампуса и самото училище. Докато тичахме към подслона през ума ми мина една детска мечта.
- Винаги съм искал да целуна момиче под дъжда. - Романтик до гроб, даже може би малко повече...Дали щяхме да изпълним една от мечтите ми?

Students Брой мнения : 259

Спрях и дръпнах Адам да спре. След като той го направи се доближих до него като не му пусках ръката, втората си ръка поставих на рамото му и се надигнах на пръсти.
- Ще се радвам да ти помогна да ти изпълним мечтата. - Усмихнах се, гледайки го в очите. Дъждът се беше засилил доста от както си тръгнахме от мястото където го срещнах. Доближих устни до неговите и го целунах. Боже, колко исках да усетя езикът му, но, не. Беше ранно, нали се разбрахме да не се извинявам? Затворих си очите отдавайки се на момента, допира на устните му беше наистина невероятен. Дръпнах се бавно пак поглеждайки към лицето му по което се стичаше току що паднала капка от дъжда, махнах я нежно с пръсти с все същтата усмивка.
- Дъждът също те обича. Е, какво ще правим сега? - огледах се. Почуствах че дрехите ми се бяха намокрили и беше станало можеби и малко но по-хладно. Ако на Адам му харесваше това време.. По дяволите щях да остана и да си подгизна нямах против и да хвана някоя болест щом беше заради него. И от къде толкова самоотдаденост изведнъж? Понякога доста се учудвах от себеси.

Students Брой мнения : 47

Сега? Сега исках да го повторим, а после пак. Това с целувките беше наистина пристрастяващо, но и опасно ако останем тук Дрехите ни вече се бяха понамокрили. Но не успях да се сдържа, просто я целунах отново. Устните ми се размърдаха по някакъв инстинкт и обгърнаха отново долната й устна, а езика ми мина между нейните, докосвайки нейния за секунда. През цялото ми тяло сякаш премина електричество затова и се отдръпнах бавно. Беше странно и ме накара отново да се усмихна притеснено.
- Сега ще те изпратя до женските общежития, за да се преоблечеш, а аз ще направя същото и ще се чакаме след петнадесет минути пред столовата... Ако все още искаш да вечеряш с мен. - Очите ми не се откъсваха от нейните нито за миг, макар да ме беше срам да я гледам толкова дълго. Капките падаха и мокреха вече подгизналите ни дрехи, което не беше кой знае какво, и косите ни бяха мокри...

Students Брой мнения : 259

Дали исках? Ооо, да. Щом имах шанс да прекарам още някакво време с него нямаше да го изпусна. Протегнах една ръка към лицето му като все още стоях на пръсти. Целунах Адам, но този път не се сдържах да не плъзна езика си между устните му. Това усещане, беше невероятно и исках още и още. Най странното беше че не можех да го обясня. Тези петнадесет минути ми се струваха като вечност което съвсем не ми харесваше.
- Естественно, че искам. - усмихнах се не представайки да го гледам. Просто не можех да откъсна поглед от него. Това не беше нормално нали? Погледнах към дрехите си, цялата бях мокра. Хм, защо тогава се чуствах толкова добре?

Students Брой мнения : 47

Усмихнах се срамежливо, след като си разменихме една истинска целувка... Не знаех как да постъпя, а и цялото ми тяло сякаш беше изтръпнало от електричеството което бе преминало през него преди няколко секунди. Прехапах леко долната си устна и повдигнах вежди. Хванах ръката й и заедно тръгнахме към общежитията, за да я изпратя до стаята й. Вървяхме в мълчание, но не беше никак неловко, напротив, даже се наслаждавах на шума от капките падащи около нас и върху нас.
Спряхме се пред входа и отново се обърнах с лице към нея. Усмихнах и се мило и я прегърнах. Макар за петнадесет минути си беше раздяла и затова се наведох и я целунах нежно, както тя беше направила преди малко. Езиците ни се преплетоха за няколко секунди а после се отдръпнах, навеждайки се леко за да може лицата ни да са наравно едно с друго.
- След петнадесет минути пред стола, нали? Ще те чакам...

Students Брой мнения : 259

- Да.- отговорих на прегръдката му и се притиснах към него. Пуснах го и влезнах в общежитието с огромна усмивка, повтаряйки си че имам 15 минути...

След точно 15 минути вървях към столовата. Бях облечена с рокля, изсуших си костата и и придадох форма. Тези петнадесет минути минаваха като вечност а пък и едвам си избрах дрехи, макар че и пак не се харесвах как изглеждам. За пръв път да съм се загрижила как изглеждам, чуствах се странно.. И макар че си придадох горе-долу по свестен вид имах чуството че изглеждам ужасно. Тръснах с глава, за да разкарам тези глупави мисли. Колко исках да видя Адам.. Добре, сериозно? Чуствах се като наркоман който не може без поредната си доза. Макар че каква доза? Запознах се с него преди няколко часа." Така, съвземи се. "Наредих си оглеждайки се, вече бях стигнала и сега се опитвах да намеря Адам.

Students Брой мнения : 47

Трябваше да побързам, защото не ми се искаше да ме чака. Изтичах до общежитието на момчетата и се зачудих, защо да се преобличам, като пак щях да се намокря до столовата. Без повече мисли просто свалих мокрите си дрехи, оставяйки ги на купчинка на пода и влязох да си направя пет минутен душ. Ама точно след пет минути бършех мокрото си тяло за да не попие водата в вече сухите ми дрехи. Това беше среща нали? Как да се облека за среща, часовника тиктакаше след седем минути трябваше да бъда пред столовата, затова взех някакви дрехи и ги облякох върху тялото си. докато слизах по стълбите изрекох няколко думи и стъпвайки под дъжда, той изобщо не ме докосваше. Това му беше хубавото да си магьосник ползваш го за собствени облаги.
Спрях пред стола, но тук имаше ужасно много хора и все пак я видях в мига в който се приближаваше всичко беше сякаш забавено, като по филмите като се срещаха тези които бяха един за друг.
Авери се оглеждаше наоколо затова лесно минах зад нея и я потупах лека, а когато се обърна просто я целунах сладко по бузата.
- Знам, че няма да е като в пет звезден ресторант, но се радвам, че дойде... - Казах с широка весела усмивка, която не можех да скрия.

Students Брой мнения : 259

Подскочих усещайки че някой ме докосва. Обърнах се, но когато видях Адам се успокоих.
- Не е нужен пет звезден ресторант. - Поклатих с глава и се усмихнах и без това беше ужасно хубаво. Пък и какво толкова има в тези ресторанти освен петте звездички, е храната. Но аз нали не дойдох тук заради нея. Значи това нямаше смисъл.
- Казват че ако се усмихваш много ще живееш повече. Така както сме тръгнали ще живеем вечно. - Казах гордо когато видях усмивката на лицето му. Пък и като си спомня колко се усмихвах последните няколко часа, та усмивката просто не слизаше от лицето ми. Усмихвах се повече от колкото през последните няколко години, интересно нали? А и то не е възможно да здържиш усмивката като гледаш Адам.
- Добре да влизаме? - казах, усещайки се че стояхме от няколко минути навън през които се бях отвеяла някъде. Взех Адам за ръката и се обърнах към входа в столовата.

Students Брой мнения : 47

Преплетох пръстите си с нейните, когато пристъпвахме навътре. Беше хубаво да си аутсайдер, така никой не вперваше поглед в теб. Не си шушукаха или поне не ги забелязвах и се надявах да е така. Просто бях твърде весел за да им обръщам каквото и да е внимание. Сега бях себе си и можех да продължа така с усмивка. Може би щях да живея повече, както беше казала Авери.
Взехме си таблите със свободната ръка и се наредихме на опашката за да може да си вземем каквото си изберем. Поне храната тук беше хубава, а не като по филмите с училищата. Твърдяха, че там е гадна.
- Ти ще избереш масата, ако не искаш ще трябва да седнем на моята, в ей онзи ъгъл, далече от погледите на всички. - Кимнах към най - отдалеченото място в столовата, където дори не беше осветено подобаващо. Просто светлината от лампите не стигаше до там и беше по - мрачно.

Students Брой мнения : 259

Докато се предвижвахме малко по млако се огледах. Никога не бях идвала тук, не беше зле местенцето си беше добро ако се изключи броя на хората и това че всеки се опитваше да навика събеседника си. Точно за това никога не съм идвала тук, все пак си предпочитах тихи места. Поне не ни обръщаха особенно внимание, колко интересно бях исползвала дарбата си да ставам невидима и след няколко месеца в часовете сякаш просто забравиха за мен. Е, и по-добре. Когато свършихме с избирането на храна погледнах какво бях взела. Някакъв сок и това което намерих за най вкусно из това което даваха, естественно.
- Избрах ни маса.. - казах посочвайки тази за която говореше Адам, там изглеждаше някак по спокойно. И макар че нямаше как да се скрием от шумотевицата тук си беше доста по добре от колкото да седнем някъде по средата.

Students Брой мнения : 47

Усмихнах се весело, защото решението й все пак да седнем на "моята" маса, някак ме зарадва. Може би за пръв път се радвах, че ще стоя далече от всички останали. Пък и приглушената светлина беше романтична, нали?
Отидохме до масата сядайки един до друг с гръб към всички останали и таблите с храната пред нас. Избутах своята малко по назад и оставих чиниите на масата пред себе си.
- Добре, как дойде тук, имам предвид в училището? - Попитах леко смутено, защото я карах да разказва за живота си, а тя може би не искаше това. Все пак въпросът ми беше вече зададен и нямаше връщане назад. Както казват казана дума хвърлен камък, но не съжалявах, защото исках да разбера повече неща за нея - всичко.
Искаше ми се да не я накарам да се почувства зле, но не бях сигурен, какво щеше да стане сега. Оставих се на течението, на случките наречени минало.

Students Брой мнения : 259

Как дойдох тук? Усмихнах се, все още си сомнях как се бях хванала за онзи лъч светлинка и колко бях щастлива тогава..
- Ами, живеех в сироиталище всички ме смятаха за странна и никой от децата не говореше с мен пък и аз не исках да говоря с никой. Естественно не знаех коя съм, а когато разбрах че мога да правя неща които немогат другите мислех че съм луда, бях се затворила в себе си. Преди три години разбрах че не съм такава единственна "луда" оказа се че има цяло такова училище. Бях разучила доста неща за това място и нямах търпение поне някак да успея поне да видя за какво става въпрос. Знаех че нямаше да ме пуснат преди да навърша 18 за това избягах, имах прекалено много въпроси за да чакам. Мислех чу тук ще открия хора с които ще мога да поговоря, които няма да ме подминават. Но не се оказах права, за тези две години така и не намерих отговори на доста от въпросите си. Аутсайдърът си е аутсайдър където и да е.. - Подсмихнах се на последното което казах. И все пак не съжелявах за това че дойдох тук поне знаех че съм сред хора като мен. Направих това което можах.
- Ама живота още не е свършил нали? Има време. - Усмихнах се весело, нямаше да си развалям настроението заради миналото, макар то и да ме преследваще постоянно. Чуствах се прекрасно и нищо неможеше да го промени.
- Хм, а ти как се озова тук? - История за история, иначе нямаше да е чесно. Отпих от сокчето си, не ми се ядеше исках да чуя какво щеше да раскаже Адам.

Students Брой мнения : 47

Историята й беше натъжаваща и вече стана леко неловко, а още не бях започнал да говоря аз. Предполагам нямаше да излезе нищо ако премълчавах истината затова когато попита как аз съм се озовал тук реших просто да и кажа всичко.
- Ами не помня много от живота си преди да дойда в училището... - Започнах тихо и отместих погледа си от нейния заглеждайки се в чинията си, сякаш в нея щях да видя нещо наистина интересно. - Спомените ми започват в нещо като хамбар, беше тъмно и имаше хора които говореха, че вече не съм им бил необходим и могат да ме убият. Тогава и разбрах за силите си. Когато се изплаших всички около мен избухнаха в пламъци...
Прекъснах разказа си и се обърнах към нея, за да отчета промяната в настроението й. Не ми се искаше да я стряскам.
- После срещнах един човек на улицата, който ме закара в болницата, бях изгубил много кръв и се наложи да ми шият главата, защото са ме удари с нещо. Не помнех нищо, не си спомням и сега. - Повдигнах леко раменете си продължавайки. Няколко дена след това ме изписаха, но нямаше къде да ида, щяха да ме изпратят в дом, но на мен не ми се нравеше затова избягах и краката ми сами дойдоха до тук.
Усмихнах се безрадостно без да спирам да я наблюдавам. Не ми се искаше да казвам следващото, но вече бях започнал да говоря.
- Свих се пред портала, когато излязоха ученици и решиха да си "поиграят" с мен, но бяха объркали човека. Последваха примера на другите ми нападатели. Даже не знаех как го правя... Затова съм винаги сам, из училището се носят легенди за мен. Затова и никой не ме закача. Страх ги е от мен, но вече контролирам черната си магия и не я използвам...
Усмихнах се завършвайки разказа си.
- Така се озовах тук, висшата жрица ме приюти... Как се реши да се запишеш на курсовете по стрелба с лък?

Students Брой мнения : 259

Мда, доста си спести като избяга, наистина доста. Погледнах го с усмивка, та аз вобще не я свалях! Бешесилен но не и страшен.
- Ами.. - измънках на следващия му въпрос, не бях се записвала таза история си беше доста дълга така че реших да му го спестя и да я намаля малко. Без излишни подробности да се каже. - Тръгнах да търся родителите ми,тъй като почти нищо не знаех за тях. Само че са изчезнали, ако не тях исках да намеря поне нещо тяхно да си имам.. - Усмихнах се тъжно а ръката ми се стрелна към врата ми стиснах камъчето което висеше на една верижка. - Освен това намерих стари вестници, оказа се че баща ми бил доста добър в стрелянето с лък в една статия имаше снимка и доста хубаво описание. Прерових всичко и в крайна сметка направих същъя лък и стрели като неговите. Този е, който видя днес, естественно в продължение на години се бе подпроменил малко по моя вкус и все пак. А на курсове не съм се записвала, моите стрели са с острие от камък не като обикновенните и ако някой щеше да разбере каква съм всички щяха да мислят че си ги управлявам. А на мен лоша слава ми е достатъчна. - повдигнах рамене. Естественно че по-лесно ми беше да си ги управлявам, но ако беше толкова просто нямаше да е интересно.
- А ти свириш прекрасно! Къде се научи? - имах чуството че нямаше да ядем скоро. Та и кой беше гладен щом ставаше дума за интересни истории?

Students Брой мнения : 47

Тази история беше пленителна. Харесваше ми да чувам гласа и особено когато обясняваше толкова дълго. Беше превъзбуден и изглеждаше сладко като го правеше, всичко това с говоренето. Докато тя разказваше историята с лъка започнах да се храня. Бавно и без да отделям погледа си от нея. Понякога не улучвах чинията си, но ми беше трудно да откъсна очите си от нея.
- Ами за свиренето... - Започнах когато тя зададе своя въпрос след като приключи с обяснението. - Сам се научих. Намерих стара китара в един от складовете докато почиствах. Преди се намирах на работа. Помагах на госпожите с някой неща, защото нямаше какво да правя по цял ден. Трябваше да почистя склада със старите музикални инструменти, когато намерих китарата. Беше доста запазена, затова я отделих и след като свърших с чистенето просто седнах и започнах да я разучавам. Тоновете, кое как става, какъв звук издава. Тогава госпожата ме видя и изяви желание да ми подари една от китарите която не е толкова стара и има всички струни върху себе си. Така започнах да се занимавам с това. Свиря вече скоро пет години, а когато човек няма какво друго да прави освен това започва да му се получава. - Усмихнах се широко след като разказах цялата история около китарата си и музиката която излизаше от струните й. Сега беше мой ред да задам въпрос, ако се редувахме...
- Би ли искала да те науча да свириш, някъде между уроците по стрелба ако желаеш да се заемеш с ученик? - Засмях се забивайки вилицата си отново в чинията.

Students Брой мнения : 259

Закимах оживено.
- Би било доста хубаво! - усмихнах се. Идеята му беше наистина доста добра щеше само да ми доставя удоволствие да го уча да стреля с лък, макар че незнам колко ставах за учител. Не се смятах за велика и никога не съм участвала в състезания, така че незнам дали щеше много-много да се учи у правилния човек. А колкото до свиренето, щеше наистина да е прекрасно. Винаги ми е харесвало а пък и да се науча.. Наистина щеше да е невероятно. Продължавахме да си задаваме въпроси един след друг без да откъсваме погледите си той от мен, аз от него. Като през това време някак успявахме и да ядем.
Вече не се чуваха говоренето и виковете на учениците, стана доста по тихо. Да не би шумните тръгнаха да се изнасят. Обърнах се на страни за да видя какво става и да се обърна пак към Адам за да си продължаваме диалога. Но се задържах да се оглеждам по-дълго от колкото очаквах. Всичките лампи бяха изключени а през огромните прозорци луната осветяваше стаята. Така сякаш светлината не бе изключвана. Нямаше нито една жива душа, освен нас с Адам.. Ръката ми се стрелна към него и го хванах за ръката, незнам от страх ли или за да се уверя че е тук и не ми се привижда.
- Да не са ни заключили? - казах леко несигурно. Сигурно вече беше минал часът за вечеря и всички си бяха тръгнали след което това място се заключваше, прекрасно а нас не ни забелязаха така ли?

Students Брой мнения : 47

Започнах да се оглеждам, чак когато тя го направи. Нямаше никого и беше загасено навсякъде. Дори не бях забелязал, но вероятно заради светлината която идваше от луната. Стиснах ръката й в отговор и се усмихнах леко.
- От тъмното ли те е страх? - Попитах меко и се вгледах в очите й, нямаше да е супер да я успокоявам преди да ми е отговорила. - Ако искаш може да проверим вратата...
Лично на мен не ми пречеше това да сме тук, двамата, но все някога трябваше да излезем, а сутринта на закуска не беше опция.
Обърнах свободната си ръка с дланта нагоре и я отдалечих малко от нас. Върху нея започна да гори малко топче огън, а по късно се възпламени повече, така че осветяваше доста добре всичко около нас.
- Знаеш ли, че си по - красива на лунната светлина много повече отколкото на тази от огъня. Той ти предава някакви червени оттенъци, а луната сребристи...
Това беше констатация, с която не исках да я засрамя, но можеше така да се получи. Трябваше просто да си го кажа на ум, вместо да изказвам мислите си гласно.

Students Брой мнения : 259

- Страх е.. но не от тъмното. - казах поглеждайки към Адам. Постоянно бях сама, а сега се чуствах някак по-добре. Беше странно и неможех да го опиша. Страх ме беше но не от тъмното, а от това че ще изчезне че ще остана отново сама, сякаш това всичко беше сън и ей така изведнъж всичко се сменяше. Но ако беше наистина сън не исках да се събуждам, истината определено щеше да е много по-гадна отново сама, а така поне знаех че дори и няколко часа е имало някой до мен. Адам ме попита дали исках да проверим ратата, дали беше отворена? Незнам дали исках, сякаш две борещи се половинки едната е здравият разум който казваше че трябваше ранно или късно да излезнем от тук макар че не му пречеше да си седи тук. Другото пък по лудо поемаше по две пътечки, ако беше сън ако я отворим тази врата можех да се събудя, а и тук с лунната светлина беше красиво.
- Ти кое би избрал? - отговорих му с въпрос. Проследих втората ръка на Адам от която пламна огънче. Усмихнах се възхитено - Колко е сладко.. - наистина, беше като живо. Всичкото което правеше беше красиво. Когато нещата които правех аз бяха хладни, мъртви.. А другите две дарби които имах бяха перфектни само колкото за криене. А това негово огънче само като го видиш те стопля. Погледнах към лицето на Адам когато той заговори, не знаех какво точно има впредвид под това "че си по" и за това се засмях.
- Че съм по? По.. ненормална, странна, може би страхлива? - всичкото го казвах на шега макар че го мислех за себе си наистина. Неможех за го разбера какво имаше предвид под това "по" и най-вероятно щеше да остане загадка за мен. - Знаеш ли, и ти си по.. всичкото което се сетиш в добрия смисъл на думата. - казах гледайки го в очите. Проетгнах ръка към него и го погалих по бузата след което нежно се усмихнах.

Students Брой мнения : 47

Не ми разбра комплимента много, което ме накара да се усмихна още по широко на нейния.
- Благодаря, това е едно от най милите неща, което си ми казвала. - Познавахме се от броени часове, а вече си бяхме направили толкова много комплименти един на друг, че не ги помнех всичките.
Наведох се напред и я целунах леко, като докосване на крилата на пеперуда. Стиснах леко и ръката й за да я уверя, че съм до нея.
- Усещаш ли, тук съм и няма да те оставя, окей? Сега искаш ли да си довършим вечерята или предпочиташ да измислим нещо друго за правене... Ако са ни заключили, може да останем тук до сутринта... Заедно, нали? - Усмихнах се и оставих още една лека целувка по бузата й. Беше сладка дори когато изглеждаше притеснена.
- Подай ми ръката си... - Взех я в своята й я обърнах с дланта нагоре, а след това поставих топката огън в шепата й. - Спокойно не пари, той излъчва само светлина.
Отдръпнах ръцете си от нейните и се загледах в лицето й, оставяйки я да разгледа от близо оранжевата топка приличаща на залязващо слънце.

Students Брой мнения : 259

Усмихнах се. Наистина, трябваше да разкарам тези глупави мисли. Беше тук до мен и каза че няма да ме остави, бе реалност чуствах допира на ръката му.
- До сутринта..Заедно.. - Повторих думите му гледайки някъде на страни. Мислите ми отново тръгнаха в друга посока .. ами устните му, о да определено всичко беше истинско по-реално няма на къде. Неволно захапах долната си устна, усетих как ми стана по-топло. Определено лицето ми беше червено като домат, добре че не грееше слънце може би нямаше да забележи?
- Мисля че трябва да си довършим вечерята, а след това ще измислим какво да правим, щом имаме цяла нощ на разположение.. - съвзех се най-накрая. Следващите действия на Адам ме накараха пак да се чуствам някак странно, някак си не както винаги. Тъкмо се канех да започна да протестирам, но когато нищо фатално не се случи се оставих да сложи огънчето в ръката ми. Как така свети но не пари? Човешкото ми аз го отхвърляше това, макар че в училището и покрайнините му всичко тук за хората беше нереално, неизвестно, чуждо.. Поднесох ръката си по близо към лицето, наистина беше много хубаво. И макар че всичко тук беше невероятно все още се чудих как ги прави тези неща.
- Толкова е .. Красиво, прекрасно, оранжево? незнам, нямам думи.. - казах оглеждайки пламъчето. Имах чуството че бях малко дете и словарният ми запас беше сведен до 5-6 думички които и тях нормално не можех да ги кажа. Погледнах към луната след това се обърнах към Адам. - Както и тази вечер толкова... нямам думи - едвам ли не прошепнах протягайки свободната си ръка към него и внимавайки да оставям ръката с огънчето в едно и също положение. Докоснах лицето му а погледа ми се плъзна към устните му красивите му и нежни устни и да, нямах думи. Просто затворих очите си и притиснах устни към неговите.

» Ню Йорк,САЩ преди няколко дена
» Стаята по Психология. Преди няколко дена.
» Многоизвестният бар "Night" преди няколко дена
» Една гореща вечер преди няколко дена
» Преди 2 дена