Преди няколко дена в двора - до вековния дъб.

Students Брой мнения : 47

Вън ръмеше много ситен и набиващ дъждец. Имаше едно отдалечено от всички сгради място, на което обичах да ходя, когато се чувствах сам. Аз винаги се чувствах сам, но понякога обичах това да е сред природата. Не ми пречеха капките които се събираха в листата и падаха долу, сякаш нарочно прицелвайки се в мен. Обичах и дъжда. Като се замисля обичах всичко, което беше свързано с природата. Това настроение ме караше да свиря все носталгични песни, а китарата ми както обикновено беше с мен, затова я извадих от калъфа й и седнах по удобно,така че ако някой гледаше отстрани, можеше да види колко отдаден бях на това което правя. Тази китара беше част от мен и независимо какво правех тя не се отделяше от мен. Бях се сраснал с нея.
Засвирих бавно, а мелодията излизаща от струните се разпростираше около мен. Беше започнало да се стъмва, но не обръщах особено внимание. Капките падащи от небето ми напомняха една много отдавнашна случка, която не искам да си спомням, затова не спирах да ги заглушавам с музиката си.
Чух някакъв звук на близо и предположих, че е някаква животинка. От доста време се надявах някое животно да ме избере, защото си мислех, че така ще се чувствам по малко самотен, но не беше животинка, а момиче... Това нямаше да свърши много добре.

Students Брой мнения : 259

Бавно вдишах въздуха, бе толкова свеж.. Затворих очи вдигайки главата си на горе. Разперих ръце и се засмях. Колко беше хубаво.. Чуствах как хладникавите капки дъжд падат по клепачите, бузите, челото и ръцете ми. Дъждът ми действаше някак си освежаващо. Прислушах се в шумоленето на листата и неспокойният вятър.. Различих звук който природата без нечия помощ неможе да сътвори, слушах се още малко и разбрах че звука идва от китара. Този, тази или това което го свиреше си го биваше, мелодията беше доста приятна. Размърдах се и тръгнах към мелодията на китарата. Видях момче, което седеше под едно голямо и определено не младо дърво. То държеше китара, ето от къде идваше хубавата мелодия. На лицето ми неусетно се показа лека усмивка, това как отдадено и с наслада свиреше на китарата си ме напомняше мен когато тренирам. Реших да отида по близо, за да се насладя на свиренето на момчето изцяло. Тръгнах към него, оставаше малко мислех да седна на другата страна под дървото и се усетих че не бях станала невидима. Изругах на ум и поненчих да го на правя но.. Късно, момчето обърна глава към мен и ме забеляза. Приковах се към мястото където стоях.
- Ъм, извинявай ако ти попречих.. - казах тихичко и виновно. " Ама, че съм тъпа. Имам прекрасна дарба за скриване и не я ползвам" помислих си. Идеше ми де си тресна главата в голямото дърво. - .. хареса ми как свириш и исках да се приближа повече за да чувам по добре музиката. Повярвай ми там - казах посочвайки храстите в които стоях. - никак не е удобно. Имаш ли нещо против? - посочих тревата под дървото до момчето.

Students Брой мнения : 47

Харесваше и музиката... Ами, предполагам това беше комплимент. Кимнах на момичето като посочих мястото, където искаше да седне. Беше ме срам да говоря с нея. Знаех, че ще започна да се запъвам и да заеквам. Не беше хубави да ме вижда в тази светлина. По добре да ме мисли за твърде надут, отколкото за сдухар.
Изобщо не ме биваше в разговорите, може би защото говорех само когато ме питаха нещо, а можем да си кажем, че мен никога, никой, нищо не ме питаше. Притеснявах се да не кажа нещо тъпо, което си беше напълно възможно, след като не знаех какво се говори в един обикновен диалог. Повечето хора ме мислеха за твърде странен, че да ме заговарят, а понякога като ме срещаха по коридорите ме сочеха с пръст и си шушукаха нещо. Никога не съм се опитвал да ги слушам. Просто свеждах глава и вървях напред.
Сложих китарата на отреденото й място върху краката ми и засвирих отново. В началото мелодията беше бавна и тъжна но после по развесели леко. Преди отново да стане същата като преди малко. След като свърших със свиренето се обърнах към момичето.
- Искаш ли... ами... - Ето знаех, че ще започна да пелтеча. Прочистих гърлото си и започнах отново. - Има ли песен която харесаш и искаш да ти изсвиря...
Попитах на един дъх и се опитах да се усмихна.

Музиката:

Spoiler:

Students Брой мнения : 259

Седнах до момчето, опрях глава на дървото и затворих очи. Така като слушах, честно ми се дотанцува, макар че никога не съм танцувала, странно нали? Мина някакво време в пълна тишина, чувах само звука на китарата и ето че момчето заговори, отворих очи и го погледнах учудено на това което каза. Да изсвири нещо, което ми харесва?
- Това досега също ми харесваше, но щом предлагаш хмм.. - замислих се. Имах много любими песни, но дали той можеше да ги изсвири? Замислих се за някоя известна балада.. - може би The Unforgiven на Metallica? Ако я знаеш.. - усмихнах се. Никой не ми е предлагал да изсвири нещо което ми харесва, странно чуствах се хубаво. Кой вобще някога е правил така че да ми е хубаво. Да си помисля, мм точно, никой?! Някой да се е замислял за мен някога, мне.. Дори когато избягах от детския дом, много им пукаше сякаш не отговаряха за скапаният ми живот. Ха! Тръснах с глава. Какви глупости мислех. Този случай беше просто проява на учтивост, а и отдавна си свикнах с този "непукизъм" така да го кажем. Въздъхнах.
- Как се казваш? - питах момчето поглеждайки към него.

Students Брой мнения : 47

Замислих се за момент. Май я знаех, просто трябваше да си я припомня. Металика бяха като: Елвис Пресли на Рок енд Рол - а или като Майкъл Джексън на попа. Честно казано се учех от техните инструментали и тези на Уайтснейк. Е, не знаех само техни парчета. Музиката беше най голямата част от живота ми. Така, че да. Знаех я. Изсвирих няколко ноти преди да ми зададе въпроса, който ме накара да спра и да забравя коя струна да докосна за да излезе "до".
Никой не се беше интересувал от мен и не бях свикнал някой да ме пита как е името ми. Е, срещаха се изключения като това момиче, но повечето след първата среща с мен след това ме сочеха по коридорите и се смееха. Въпреки това тя можеше да е различна от тях. Можеше и да не ме обсъжда с приятелките си. Пък и нямаше да и попречи и без да знае името ми, така че нямаше значение.
- Името ми е Адам... - Като на първия мъж на земята. Чувствах се като него честно казано. Сам!
Така й не я погледнах, а засвирих отново изведнъж спомняйки си всичко. Музиката направо струеше от струните, които докосвах с пръстите си. По едно време се сетих за нещо. Щеше да е много неучтиво след като тя ме мита за името ми аз да не попитам за нейното. Щеше да изглежда така сякаш не ме интересува, а не беше точно така.
- А ти как се казваш? - Беше започнало да ми става интересно, а и за момент се притесних. Ами ако беше вампирка. Не знам защо, но изпитвах чист страх вампирите. Може би беше тъпо, защото ме беше страх от това да не се обвържем... Не знаех точно как се казваше това с размяната на кръв. Не, че някоя би иска да се "обвърже" точно с мен. Нямаше значение, просто продължих да свиря гледайки към струните, сякаш наистина беше необходимо. Знаех песента на изуст и това беше напълно излишно, но просто не знаех на къде да насоча погледа си...

Students Брой мнения : 259

Беше спрял да свири, сякаш за да си спомни името си му трябваше да порамисли повечко. В крайна сметка разбрах как се казва : Адам. Интересно име, като Adam Gontier. Ох, той беше велик..
- Авери - Отговорих му, след като ме пита. Интересно защо му отнемаше толкова много време за размисли? Усмихнах се при мисълта че е от тази които ги е стах да кажат нещо неправилно. Поне премислят хубаво думите, а не казват направо при това пълни глупости. Погледнах Адам, беше се загледал в струните като малко момче което иска бонбон ама го е страх да попита. Засмях се, колко мило. Придърпах краката си към мен поставих ръцете върху коленете и си облегнах главата на тях така че да мога да гледам Адам.
- Какво си? - Попитах надвиквайки музиката произлизаща от струните на китарата му, така че да може да ме чуе хубаво. Интересно кой можеше да е толкова замислен? Вампир? Не, тук беше много светло а и за да е толкова замислен трябва да е живял доста векове за вампир. Върколак? Не, те по скоро бяха като торби с мускули. Да не е мъжка фея? Има ли такива вобще? Чувах че феите са доста тихички и мили, точно като него. Но да е мъжка фея много не ми се вярваше. Зооморф? Някой тихичка птичка която обича да пее? Възможно..

Students Брой мнения : 47

Радвах се, че ме слуша, караше ме да се чувствам странно. Хубавото е, че не отделях очи от струните и си представях че съм сам. Заради фобията си от много хора, не можех да се отпусна и да дам всичко от себе си знаейки, че някой ме слуша. Въпреки това си наложих да се държа като нормално момче и да си свиря мелодията. Чух следващия и въпрос и обърках няколко тона, но го замаскирах лесно, като спрях да свиря отново и се обърнах леко към нея.
Знаех, че Авери не ме пита за пола ми. Той се виждаше. Оставаше само да ме пита какво същество съм. Е не бях от онези силни и могъщи създания можещи да се отбраняват с бързина сила или зъби, но ако предположеше, че съм беззащитен щеше да се обърка, защото четири години не съм седял тук напразно.
-Ами, аз... Занимавам се с магия... - Опитах се да се усмихна. - Магьосник съм...
Магьосник - музикант. Е, музиката ми беше хоби, но я приемах като дарба. Обичах я и се радвах, че срещнах някого когото го привлича също. Особено като видях колко спокойно стои до мен. Аз бях пълен страхливец. Момичето нямаше да ми направи нищо!
- Извинявай, но ако може ще те попитам същото... И... - Ставах твърде любопитен, но ако искаше да говори с мен, не можех да я оставя само тя да води диалога. Нали за това се наричаше така, защото в него разговаряха двама души, а не единия да задава въпроси, а другия да чака само на готово и да отговаря. - Кой курс си?
Най накрая мозъка ми заработи малко по нормално. Облегнах се назад, на дървото и погледнах отново към момичето, притеснен да срещна погледа й.

Students Брой мнения : 259

- Аз съм като теб, само такова по зло. От онези които по приказките децата ги мразят. - Подсмихнах се. Оказва се че и децата ме мразят. Прекрасно, мен какво не ме мразеше? Някой неодушевен предмет само, като..камъните? Да те единствени се отнасят към мен с уважение, или това си е вродено да ме слушат. Сериозно? Говорих за камъни като одушевен предмет боже. Определено малко по малко полудявах.
- Сети ли се какво съм? И не се извинявай.. - поклатих с глава. - няма за какво, не си направил нищо извънредно за да се извиняваш. - усмихнах се гледайки момчето. Наистина колко беше миличък. А аз съм толкова бездушно същество, и сигурно зло. Щом всички ме смятат за такава. Все пак, нали хората мразят лошите същества?
- Пети, ти? - отговорих му и зададох същият въпрос. Колко интересно оттърваване от това "на колко си години?" нали жени за години не се питаше. Наистина се държеше доста мило, джентълменски? Не са останали много такива. Адам започна да не отлага толкова много време за обмисляне, може би все пак не бях чак толкова страшна? Само леко..
- Пак отбелязвам че свириш много хубаво. - казах когато осъзнах че беше спрял.

Students Брой мнения : 47

Усмихнах се леко, малко хора можеше да се надсмиват над себе си. Да се самоиронизират. Тя обаче беше от тях, жалко, че не бях от хората, който наистина разбират от чувство за хумор. След като беше като мен, но от приказките в главата ми веднага изплува една дума "вещица". Е всичко си беше до човека. Независимо каква, от страна на расата, можеше да бъде добра.
- Шести. - Отговорих на въпроса й за курса. Щом беше пети би трябвало да е на осемнадесет, ако не беше дошла по рано или в другия случай да е е дошла по късно, никога не можеше да се знае на 100 процента.
- Благодаря, за комплиментите. - Нямаше как да се подмине това, че ме затрупваше с тях. Аз, не мислех, че ги заслужавам чак толкова. Е в крайна сметка, тя беше страничния наблюдател...
- Искаш ли да ти изсвиря още нещо. Бих и запял, но в това изобщо не ме бива... - Сега аз опитвах от самоиронията. Не, е ми се получаваше така добре, като нейната...

Students Брой мнения : 259

- Това става като концерт по желание. - засмях се. - Всеки си има плюсчета и минусчета, това че неможеш да пееш се компенсира с това че хубаво свириш на китара. Аз също не мога да пея, ако това ще те успокои. А за друга песен хм, Scorpions - Wind Of Change ? - повдигнах вежда гледайки го. Опитвах се да избирам по известни песни при това повече вървящи към балада. Такова ми беше настоението баладическо.. Поклатих с глава.
- Всичкото което казвам не е за да те свалям сигурно си имаш доста поклоннички. Свикнала съм да говоря истината, мислех че трябва да го знаеш. - повдигнах рамене и ги отпуснах. Е, нямаше как да мине без поклоннички този. Джентълмен, свири на китара, тихичък и не по малко сладък от всичкото изброено. Загледах се напред и започнах отново да се унасям в мисли за моят скапан живот и за подобен на доста други. Определено не бях единственната такава в целият ни свят.

Students Брой мнения : 47

Даже не си бях и помислил, че го прави, за да ме сваля, а може би би трябвало. Вече бях достатъчно голям, на моята възраст момчетата само бройкаха момичетата. Е, да аз не бях от тях. Твърде свит, за тази дейност. Срамежлив, даже сега усещах как започнах да се изчервявам.
- Отново благодаря за честността. - Този път усмивката сама се появи на устните ми. Вярно, срамежлива, но беше там. - И не съм си и помислял че ме сваляш.
Е не бях казал нищо кой знае какво и вече бях червен като домат. Да, това мое притеснение щеше да ми изяде главата. Очаквах вече да почне да ми се смее, с чисто основание, аз също бих си се смял.
- Всъщност никой не ме е чувал да свиря, освен природата или някои стени... Предпочитам да съм сам по принцип. По безопасно е.
Бях и страхливец, поне си го признавах. За нищо свястно не ставах! Дори разговор не можеше да се проведе с мен.
Насочих вниманието си отново към китарата изсвирвайки началните няколко акорда, а след това засвирих песента която си беше избрала. Всъщност това беше една от любимите ми песни, но си замълчах, не знаех как ще реагира при откриването на общи интереси.

Students Брой мнения : 259

- Усмихвай се повече, отива ти. - забелязах руменинкята върху бузите му и аз също се усмихнах. Ако знаех че нямаше да ме пимисли за луда, или нямаше да избяга бих го прегърнала. Беше като малко плюшено меченце, но не исках да го плаша момчето. Захапах долната си устна с все същата усмивка на лицето. Само като го гледам, толкова тихичък неможех да не се усмихна.
- Да не съм аз първата удостоверена с тази чест? - попитах донякъде и с учудване. Да не знае никой за това? Неможе да не е казал на някой приятел, а и сигурно все някой щеше да го види и да пита..Мислите ми се спряха на една дума "Няма" Ако Адам сега го нямаше тук щях да си фрасна шамар. И как не се сетих? Беше тих, срамежлив, мълчалив, потаен.. Доста ги избягваха такива. Въздъхнах. Ясно, беше като мен не нужен на никой освен на това което прави.
- Е, аз няма да те изям. Обещавам.

Students Брой мнения : 47

Изчервих се още повече, когато каза, че усмивката ми отива, но пък и тя самата се разшири, разкривайки леко зъбите ми. Опитвах се да изсвиря песента без грешка и да я слушам какво точно казва, защото беше некултурно да не я слушам и без това не ми се отдаваше много често това някой да говори... На мен.
След като песента беше изсвирена вече заслужаваше моето пълно внимание. Обърнах порозовялото си лице, което все повече започваше да придобива нормалния си бял и леко блед цвят.
- Освен тази китара никой друг не знае тайните ми... - Взех калъфа, който стоеше до мен и грижливо я прибрах вътре, като го затворих и оставих китарата до себе си облягайки я на дървото.
- Вярвам ти, освен ако не си някой хибрид между хибрид и вещица. - Както споменах шегите не ми се отдаваха, но все пак гледах да не си докарам измъчен вид, не бях мъченик.
- Приятелките ти какво ли ще си помислят като разберат, че си си губила времето с аудсайдера на шести курс? - Зачудех се за момент като извърнах леко цялото си тяло към нея, за да не въртя само врата си, като онези кученца за кола с клатещи се глави.

Students Брой мнения : 259

- ЗнaЧи китaрaтa ти е достa добьр слушaтел. Кaзaх aз, но не и зa дa му се смея. Не, товa ми беше до болкa познaто. Aз си изкaрвaх ядовете и хубaвото нaстроение нa тренировките. Тaкa Че лъкът и стрелите знaехaкогa и кaк се Чуствaх.
- Мне, aз съм хибрид между Чистокръвен вещер и вещицa. - усмихнaх се. И бях остaнaлa мaй единственa потомък нa товa древно племе. Товa Че съм сaмиЧкa се е нaложило кaто проклятие нaдвиснaло нaд всиЧки с мои корени. В древностa , всиЧко ни мислехa зa бездушни зaрaди дaрбите ни и вобще зa кaкво ли не ни мислехa. Общо взето бяхме отделени от светa и всиЧко живо ни избягвaше. Нa мен ми остaвaше сaмо дa се смиря с тaзи ми уЧaст.
- Кaкво ли ще си помислят? Дaй дa ги питaме.- Зaсмях се. Постaвих двете си ръце нa стрaни. Нaд еднaтa ми ръкa се появихa няколко съвсем обилновенни кaмъЧетa, a нaд другaтa лък и стрели. Огледaх едното след товa другото.
- Убеденa съм Че те нямaт нищо против дори и дa успеят дa ми кaжaт нещо. - Подсмихнaх се. Можеби зa товa ме избягвaхa всиЧки ? Остaвих лъкa и стрелите до мен. Ръкaтa върху която се въртяхa кaмъЧетa покрих с другaтa си ръкa. След няколко минути я вдигнaх и вместо отделни кЧмъЧетa се беше полуЧилa мaлкa китaркa от кaмък, не беше тежкa. С поглед я отпрaтих при Aдaм тя долетя до ръцете му.
- Ето ти още еднa китaркa нa която дa си изливaш Чуствaтa и мислите, не е кaто твоятa, но все пaк. - усмихнaх се. Зaщо всиЧко което бях способнa дa нaпрaвя бе бездушно? Може би зaщото и aз си бях тaкaвa..

Students Брой мнения : 47

Продължавах да се усмихвам. Бях изненадан наистина. Особено когато от камъните се беше само направила китарка. Тя сама долетя до ръцете ми и се отпусна в дланта ми. Бях я проследил с поглед много внимателно.
- Наиситина ти благодаря... Никой не ми е правел подаръци до сега, още по малко момиче, което познавам от около час. - Може би трябваше да спомена, че тя е и единственото момиче, което след като ме е видяло сам някъде не е избягало колкото я държат краката и вероятно високите обувки. По някое време бях започнал да се мисля за чудовище...
- Владееш телекинеза? Или и материализация? - Зачудих се по едно време на глас. Беше ми интересно. Чуждите дарби ме привличаха като магнит... Избягвах да я докосвам обаче, в противен случай виждах бъдещето й, което не обичах да правя. Като малък затова бягаха от мен, защото казвах всичко което съм видял след докосването...

Students Брой мнения : 259

Повдигнах рамене.
- За нищо, не че е голям подарък. Просто един камък който си има някаква форма. - подсмихнах се. Съвсем не си обичах тази дарба. Наистина се чуствах така без душа, защо не вдъхвах живот на ..цветчета например? Ех. Поклатих отрицателно глава когато пита за дарбите.
- Нито първото, нито второто. Аз съм нещо като "повелителка на камъните". Тоест мога да правя с тях каквото пожелая. А в лъка и стрелите има специално избродирани рисунки, познай от какво са. Камък. Така мога да ги управлявам и тях. - Усмихнах се. - Не е нищо особенно. Виж мога да накарам сега сетрелата да отиде до онова яблково дърво. Да прободе една ябълка от горе да заобиколи дървото и да пободе едно от по долните. Но пък това не е толкова естественно. А и самият процес от стрелянето и естественното попадение в целта е доста релаксиращ. - Осъзнавайки че започнах да говоря много млъкнах. Взех лъка и една от стрелите ставайки. Поставих стрелата върху лъка и натегнах тетивата прицелих се и я пуснах. Стрелата полетя и прободе две ябълки една след друга, е щеше да продължи да лети но аз я спрях така че да остане в ябълките. С мисъл я притеглих към себеси. Ако някой го погледнеше от страни щеше да си помисли че ябълките летят сами.
- Плодовете на шиш пристигат . - засмях се хващайки стрелата. Махнах ябълките от нея и хвърлих едната на Адам.

Students Брой мнения : 47

Авери беше разговорлива, когато се отпуснеше. Имаше и хубава усмивка, весела, някак детинска. Заглеждах се твърде много в нея. Не беше прилично, но пък беше и невъзпитано да не гледаш някого в очите докато говориш с него...
Взех ябълката, която ми подхвърли, определено бях впечатлен. Нямаше как да го премълча. Биваше си я с лъка и стрелите, но може би беше заради контрола им. Е все някога успяваш да се научиш, всичко беше в тренировките.
- Благодаря за ябълката. - Казах с усмивка и сведох глава. Определено успя да привлече вниманието ми с това. Любопитството също ме изгаряше и попитах малко притеснено.
- Може ли да се опитам и аз с лъка? - Усмихнах се свенливо и започнах да свеждам погледа си към земята и да го връщам към лицето й.- Не искам да бъда нахален.
Изправих се прав и се загледах в ябълката, която държах ръце. За пръв път щях да държа оръжие, ако ми позволеше Авери...

Students Брой мнения : 259

- Не си. - усмихнах се. Отново? Нещо почнах доста да се усмихвам. От друга страна как да не се усмихнеш на това че той беше срамежлив но и доста смел.- Заповядай. - протегнах му лъка и една стрела. Да се опита, значи преди не е стрелял? Е, никога не е късно за нещо ново.
- Виж. - казах и взех друга стрела. Показах му как и къде точно се поставя, как се стои при стреляне и как се стреля. От пръв поглед може би изглеждаше лесно, но някои тренираха доста за да докарат правилно стрелянето и стойката, все пак от това зависеше къде и как ще уцелиш. Огледах се за някой, не тук си беше абсолютно празно.
- Добре, опитай се първо в някоя по голяма и не толкова далечна цел. - Оставих го от тук той сам да поеме нещата. Отидох зад Адам и се облегнах на голямото дърво.

Students Брой мнения : 47

Бързото и лесно запомняне ми бяха като дар от бога. Не ми трябваше много, за да се науча, но това не трябваше да го знаеш само на теория, а се изискваше и доста практика. Не беше като заклинанията, които само трябва да наизустиш и след това всичко е наред.
Реших че дървото ще е добро попадение. Не беше много близко, но пък беше голямо... Застанах така като ми беше показала, десния крак напред, левия назад. Дясната ръка на предната част на лъка, лявата на тетивата. Стрелата се държи с пръстите на лявата ръка и се опъват тетивата.Приближих лъка към тялото си и изстрелях стрелата напред. Тя излетя и се заби в дървото, но много далече от мястото което бях набелязал.
Отпуснах ръцете си до тялото си. Реших, че ще е по - добре да не държа това в ръцете си беше опасно. Подадох и го отново и се усмихнах.
- Благодаря, че ми позволи да стрелям с него. - Може би трябваше да си намеря и друго хоби...

Students Брой мнения : 259

- Като за първи път е ..Доста добре. - казах учудено. - Сигурна съм че вторият път ще се получи по добре. - Мръднах леко с ръка към мен и стрелата се върна, оставих я до другите.
- Е, нямаше да го изядеш лъка. Така че това не е проблем. - засмях се. - Имаш още цяла ябълка за ядене. - напомних му отхапвайки от моята. Наклоних глава на страни и се загледах на пред. Странно, чуствах се доста отпусната. Не обичах компанията особенно, но с Адам беше различно. Но какво, защо и как си нямах идея. Просто ми беше добре, макар че доста се притеснявах за това да кажа нещо глупаво и да го изплаша. Точно това не ми достигаше..

Students Брой мнения : 47

Да ябълката. Ами, нямах против да я изям. По принцип наистина ги обичах, а и след като видях, че и тя яде спокойно, отхапах от своята.
- Не мажеш ли стрелите си с отрова? - Полюбопитствах и веднага съжалих, не исках да си мисли, че аз си мисля, че тя би направила нещо такова като да отрови върховете на стрелите си. Но не трябваше да отхвърлям нищо нали. Понякога човек трябваше да се защитава не само от хора, но и от другите създания, като хибриди върколаци, вампири... Може би имаше още нещо в тази стрела, което да може да я защити от различните общества, но все пак, едва ли нещо зле и с магьосническата сила...

Students Брой мнения : 259

Погледнах го учудено и поклатих с глава.
- Аз не ги исползвам за отбрана, а за удоволствие. - Колко странен въпрос, никога не се бях замисляла за това. А и, аз не бях някакъв сериен убиец притрябвало ми е.. Имах си страхотна дарба за да се скрия от кого ли не, това ми беше достатъчно. Предпочитах мирните начини от колкото тези с бой, макар че момех да отговоря ако някой започне да ме напада.
- Ей, - побутнах го с усмивка. - ти си толкова миличък как на някой ще му хрумне да те убие? - повдигнах вежди. Е, това не разбирах. Беше сигурно най тихото същество на земята, и как от това можеш да си набавиш врагове?

Students Брой мнения : 47

И както си и мислех, не трябваше да я питам за отровата, сега започна да задава въпроси, на които не бях сигурен че искам да отговарям. Може би защото никой не знаеше историята ми и не обичах да си я спомням. Погледнах към дървото по което бях стрелял, не че имаше какво да гледам там, но не исках да гледам в очите й. Беше ме срам за това колко бях слаб.
- Не е като да не са опитвали няколко пъти... - Преглътнах мъчително и върнах погледа си към нея с опит за усмивка. Не исках да я стряскам още от сега, тя беше единствената която не беше избягала от мен. Отхапах още едно парче от ябълката, по - голямо, за да имам оправдание за това, че не говоря, защото съм културен и не го правя с пълна уста. Но все някога ябълката щеше да свърши и аз трябваше да говоря. Преди да сме се задълбочили в темата трябваше да я сменя.
- Как се справяш със заклинанията? - Отклонявах въпроса към нея, така можеше и да забрави за какво сме говорели преди това.

Students Брой мнения : 259

Погледнах на страни. Не исках да гледа ужасно чучуденият ми поглед , имах чуството че ако го погледна то ще е с отворена от учудване уста. Вобще защо си я отварях? По хубаво беше когато мълчах. Нямаше да го разпитвам по този въпрос, та кой ще иска да отговаря на такива. Както и аз, не обичах да говоря за детството си.. Повдигнах рамене когато пита за заклинанията. Все още гледах на страни, за това се олърнах към него гледайки го право в очите.
- Като малка през свободното си време се занимавах доста с това, а времето ми беше повече от достатъчно.
- Ами при теб какво е положението с магията? Аз ти показах пример за "какво мога" - казах споменавайки си за китарката. - Ами ти? Покажи нещо..ако искаш. - Добавих. Нямаше да го насилвам да говори все пак.

Students Брой мнения : 47

Явно и аз съм се занимавал с магия като малък, но нямам спомен за това. Първата магия, която направих и си спомних, беше как подпалих нападателя си, а след това онези момчета от училището... Затова всички страняха от мен, защото се страхуваха от това което бях направил. Онези бяха само шестима, но мълвата се предаваше от уста на уста по долните курсове. Онази първа година плачех много когато ме наричаха изрод, но още бях малък, по - късно свикнах, а и вече различавах черната от бялата магия.
- Ами, аз... Или уча магии или свиря на китарата, а приятелите ми са двойно по - малко от хобитата. - Отговорих спокойно и издадох ръката си напред с изпънатата си длан нагоре. Появи се малко пламъче като от запалка, а после се разрасна като обгърна цялата ми длан, без дори да загрее кожата пък дори да го докосне няма да я изгори. Всъщност даже беше студен. Това беше заблуждаваща магия. Наведох се леко към нея и напълних дробовете си с въздух, преди да го издишам с равномерна струя към огъня в дланта си. Вместо да изгасне и да се разгори още повече, от него започнаха да се отделят искрици, които се превръщаха в снежинки. Малки и бели, сякаш наистина валеше. Падайки на земята естествено изчезваха, но пак бяха красиви. Отдръпнах лицето си и поставих другата си длан отгоре, колкото пламъка да я докосне, докато всичко това не се обгърна в лед, който все пак си остана оранжев,а вътре сякаш огъня продължаваше да гори. Подадох й го само с едната си ръка й лека усмивка.
- Ще издържи по - малко от ден преди леда да се счупи и всичко да изчезне...

» Ню Йорк,САЩ преди няколко дена
» Стаята по Психология. Преди няколко дена.
» Многоизвестният бар "Night" преди няколко дена
» Една гореща вечер преди няколко дена
» Преди 2 дена