Лондон преди няколко години

Стоях сама в голямата къща.Бях се свила на дивана.Втория ми баща ми преди малко беше излезнал,Слава на Богу,но знаех,че ще се върна.Рано или късно...и все пак предпочитах да се върне никога...или поне късно.
Ненавиждах този човек.Мразех го с всяка частичка от тялото си.Мразех всяка негова усмивка...ако можех да ги нарека така.Всяко негово докосване.Всичко в него.Самия него.Той беше нещо ужасяващо.Ако малките деца си мислеха,че баба Яга и Торбалан са плашещи...е нека се запознаеха с това прасе с което бях принудена да живея от както се помня...и то от три години насам...сама.
Хванах дистанционното и почнах да сменям каналите на телевизора.Накрая спрях на Анимал Планет...мм да.Харесвах този канал.Обичам животните.Но си нямах животинка...,а и пастрока ми надали щеше да разреши да имам.Пх...Мразех го!
Той се възползваше от едно тринадесет годишно момиче...момиче което беше спряло да мисли като на някой на своята възраст.Той ми беше причинил това..докато приятелките ми се забавляваха...аз бях оплетена в паяжината му.

Баща ми отдавна ми беше разказал истината за майка ми и факта, че ме е изоставила след раждането. Бях и простил, не бе била готова за деца, а и баща ми винаги е можел да ми осигури по високо качество на живот. Знаех също, че три години след мен бе родила отново и имах полу-сестра. Никога не бях ги търсил, но сега просто исках, имах нужда да ги познавам. Инстинкта ми ми казваше, че трябва да ги потърся, а аз му се доверявах сляпо. Бях издирил адреса и вървях към къщата умислен. Сега какво трябваше да направя, да се изтърся там и да кажа 'Здрасти, аз съм ти син.' Не вървеше, щеше да бъде прекалено странно. Може би трябваше да подходя внимателно, но щеше да ми бъде трудно, много трудно. Обмислях какви ли не варианти, но всичко ми се струваше глупаво и просто не знаех какво да кажа. Неусетно вече се бях оказал пред къщата и ръката ми сякаш сама позвъни на звънеца. Не бях подготвен, не знаех какво да кажа, не знаех какво да направя. Преди да успея да се отръпна от врата, тя се отвори и пред мен застана малко русо момиченце. Господи... Това трябваше да бъде сестра ми. Беше на тринайсет, знаех го предварително, но лицето и сякаш издаваше, че е по възрастна. Срещнах погледа и и осъзнах, че трбява да кажа нещо.
-Ъм... Търся Джена Джонсън? А ти би трябвало да си Елизабет... - Не продължих изречението, не исках да плаша детето и да обеснявам кой съм. А може би и майка ни нямаше да иска тя да знае.

Докато гледах някакво предаване за ягуари на вратата се позвъня.Свъсих вежди.Кой ли можеше да е?Отидох до вратата.Тук гадното беше,че нямаше шпионка,а само едно прозорече доста нависоко и просто нямаше шанс да погледна през него...Просто сякаш бях джудже сравнение с тая врата която сякаш беше огромна.
Отворих вратата и на прага стоеше момче...сигурно с няколко години по-голямо от мен.Попита за майка ми и знаеше името ми...Намръщих се.
- Ам..Джена Джонсън..почина преди три години. - казах му. - А ти...вие кой сте?
Чудно ми беше от къде той познаваше майка ми.Преди три години сигурно е бил малък ,че да е отишъл и да се е запознал с нея по-така или..знам ли.Но от къде знаеше името ми?
- И да...аз съм Елизабет...от..къде знаете името ми?

Погледнах я шокирано. Беше починала... Премигнах за миг, за да си дам време да осъзная казаното току-що. Погледнах отново русото момиче, бях виждал снимки на майка ми, баща ми имаше много, не можех да отрека, че Елизабет много приличаше на нея. Усетих, че ми е задала въпрос и се опитах да си възвърна говора.
-Аз съм Раян, Раян Скот. Трябва да поговорим. - Опитах се да усетя аромата на въздуха и разбрах, че беше сама в къщата. - Сама си, може ли да вляза? Знам, че да пуснеш непознат у дома не е добра идея, но наистина трябва да поговорим. - Гласа ми наблегна на думата 'трябва'. Знаех, че майка ми се беше омъжила по-късно, така че ако Лиз ме пуснеше винаги имаше възможност баща и да ме завари в къщата, а тогава щеше да ми се налага да давам още повече обеснения. Въпреки всичко русокоската ме пусна да вляза и седнах на дивана.
-Аз съм ти брат.

Знаех,че не трябва да говоря с непознати и дрън,дрън,дрън и все пак пуснах този човек да влезе.Той седна на дивана и после изстреля,че ми е брат.
Чакай к'во?
Ококорих очи насреща му.Премигнах няколко пъти и очаквах да се усмихне и да заяви,че се шегува или се молех да е така,но...не.Той изглеждаше напълно сериозен и тъжен може би.Предполагам,че ми беше...ъъ брат по майчина линия защото когато попита за майка му и казах,че е починала имаше точно същото изражение като моето сега.
- Чакай,чакай...ти си ми брат?Така ли?По майчина линия?Не...това просто не може да е истина...аз съм единствено дете...и вече сама на тоя свят... - не можех да имам брат.Защо майка ми не ми е казвала,че имам брат...,че не съм единствено дете.Може би ако брат ми..ако той живееше с нас сега нямаше да съм подложена на всичко това от втория си баща...

Просто стоях и я гледах без да казвам нищо. Разбирах, че и трябва малко време, за да усмисли казаното от мен и исках да и го дам. Все пак не всеки ден в дома и се появяваше непознат, който да изтърси нещо такова. Въздъхнах дълбоко и все пак трябваше да и обесня.
-Не си единствено дете, по-голям съм от теб с три години. Майка ни ме е родила и ме е изоставила при баща ми, защото не е била готова за деца, не ме е искала, а и е смятала, че той може да ме отгледа по добре от нея. - Отместих погледа си от нея и се загледах напред в пространството. Мразех да готоря за това и то много, но и дължах обеснение и пълния разказ на историята.
-Баща ми отдавна ми бе казал истината, но съвсем наскоро ми каза, че имам сестра, сега го бе разбрал. Винаги ме е било страх да дойда и да се запозная с майка ми, но сега... Сега, когато научих за теб, инстинктите ми ме подтикнаха да дойда. Сякаш някакъв вътрешен глас ми каза, че трябва да дойда. За това съм тук. - Погледа ми отново се плъзна по Елизабет и сега просто не знаех какво да и кажа. Но исках да науча повече за нея. - Разкажи ми за себе си и за майка ни...

Елизабет го слушаше внимателно.Не можеше да си представи как майка и изоставя детето си.Просто не можеше.И все пак..май беше истина.От устните и излезе дълбока въздишка.
- Ами...какво мога да кажа.Майка ми...ни се омъжи за едно прасе което още от самото начало ненавиждах и винаги ще ненавиждам.Слава Богу не е тук сега.И все пак тя го обичаше и беше щастлива с него...и се радвах за нея.Все пак баща ми...ъъ ние един баща ли имаме? - погледнах го и после продължих - И така..баща ми я е оставил бременна с мен,а преди три години тя почина...и..аз останах сама.
Всичко това звучеше толкова банално...и все пак това беше историята.А и не ми беше приятно да говоря за това...майка ми ми липсваше.Много.Ако тя беше тук..нямаше да е това което е сега.

Погледнах я и се замислих на въпроса и.
-Не, със сигурност нямаме един баща. Баща ми не е виждал майка ни откакто ме е изоставила, ако имаш дори най-малка вероятност да си му дъщеря той щеше да знае. и щеше да иска да бъде част от живота ти, ние да познаваме и т.н. - Въздъхнах. Личеше си, че мрази втория си баща, четеше се в погледа и. - Съжалявам, че е починала... Не предполагахме. Баща ми си нямаше и представа. Ако... Ако знаехме, щях да дойда по-рано, щях да бъда до теб. - От гърдите ми се откъсна още една въздишка. Наистина трябваше да го науча по-рано, трябваше да съм бил до нея.
-Аз... Мога ли да направя нещо за теб? А защо мразиш пастрока си?

Да бъде до мен?Уау!
Леко се усмихнах.Сигурно щеше да е хубаво да имам по-голям брат..който да ме пази и защитава.Да се грижи за мен...Сигурно щеше да е хубаво.
- Аз...не няма какво да направиш..добре съм. - казах и се усмихнах.Чудех се дали можех да му кажа за втория си баща...за това което прави с мен или не...Познавах...Раян от едва ли не десетина минути и все пак..той беше загрижен за мен.Или поне така изглеждаше. - Аз...хм...втория ми баща е...от малка не го харесвам.Винаги се е държал гадно с мен....
Не мога...не мога...
Прехапах долната си устна.Така правех когато бях нервна.Всичко в мен крещеше "Кажи му!Може и да ти помогне!" ,но някак си не можех...Огледах се сякаш пастрока ми е сложил скрита камера или щеше да се появи от някъде...и в двата случая - камерата или да се прибере - щеше да се ядоса и знаех какво щеше да следва.Първо щеше да ме удари да ми се развика и...после още повече болка.
- Аз...не знам дали да ти кажа...искам,но...о Господи..зарежи.Нищо.
Сигурно щеше да помисли,че лъжа и то само за да се махна от тук,но...,но аз наистина исках да се махан от тук.Не исках да бъда в тази къща и с онзи мъж който щеше да се прибере пиян...пиян като свиня.Исках да съм някъде другаде...в семейство което ще ме иска и няма да ме наранява....,но нямаше да имам този късмет.А и аз бях на тринадесет...може Раян да ми беше брат..наполовина,но сигурно нямаше да му се занимава с глупостите - или не точно - на една тринадесет годишна лигла.

Изучавах внимателно лицето. Личеше си, че има нещо, което не е наред. Видях как се огледа сякаш пастрока и щеше да се появи от някъде, в очите и за миг се четеше страх. Какво не му беше наред на този човек, биеше ли я? Гледах я как прехапва устни и вече бях сигурен, че крие нещо от мен, а последното и изречение затвърди това. Поех си дълбоко въздух и се протегнах към нея, повдигайки брадичката и, за да я погледна в очите.
-Елизабет, можеш да ми кажеш, виждам, че нещо не е наред. - Очите ми обходиха лицето и, но след миг попаднаха на рамото и, което се бе оголило, защото тениската се бе разместила. На няколко сантиметра от врата и си личеше голяма синина, очите ми се присвиха, когато погледа ми се спря нея. Дръпнах още настрани тениската и и видях още няколко големи сини. Не ми трябваше повече, дори не ми трябваше да питам, беше ми ясно какво се случва.
-Той те бие. - Не беше зададено като въпрос, но все пак очаквах отговор от нея. - Разкажи ми.

Лизи задъвка устната си още повече.Раян вдигна брадичка и я застави да го погледне.Искаше отговор...макар,че вече знаеше истината.Просто искаше Лиза да му разкаже.
- Добре...ще ти кажа...,но..не ме наричай Елизабет.Измисли просто някакъв досаден прякор или нещо...като кажеш Елизабет и имам чувство,че ми се караш.Майка ни ме наричаше така когато ми се караше или бях направила някаква беля... - въздъхнах.Толкова ми липсваше мама.Как ми се караше дори...исках я жива. - Добре...още от както се помня този мъж посещаваше кръчми и прочее.От около пет години насам почна да пие доста...след смъртта на мама още повече.Почна да си го изкарва на мен...първоначално само ме биеше,но преди няколко месеца когато се прибрах от училище той дойде в стаята ми...миришеше на алкохол..беше се напил до козирката.И..тогава...тогава той... - млъкнах.Стиснах зъби и погледнах Раян в очите.Нямаше връщане назад.Трябваше да му кажа.Господи.. - Тогава той ме изнасили...след това ме остави ей така на леглото...това се повтори и на следващия и по-следващия ден.Понякога по два пъти на ден...понякога по един..понякога по повече...и това е и до днес...
Очите ми се бяха насълзили.Сълзите които напираха в тях скоро щяха да се стекът по бузите ми.Усещах го...тялото ми беше почнало да се тресе...цялата треперех.Само при спомена за онзи път...който беше моя първи път..Господи.Няколко сълзи се търкулната по бузите ми,а аз бях обвила ръце около тялото си и треперех.

Предположението ми, че я бие се бе оказало вярно, но само от части. Мълчаливо изчаках края на разказа, но усещах как челюстта ми се е стегнала с цел да обуздае гнева, който се надигаше в гърдите ми. Той... Той и бе сторил ужасни неща, та тя беше просто дете, малко безпомощно дете. Опитах се да си поема дълбоко въздух, не исках да показвам гнева си, макар да бях сигурен, че тя го чете в очите ми. Бях стиснал ръцете си в юмруци само и само да спрат да треперят.
-Той... Ти си още дете... - Гласа ми излезе като ръмжене. Може да я познавах само от няколко минути, но вече я чувствах като сестра, а този човек... Вдигнах поглед към Лиз и видях колко разтроена бе. Протегнах се бавно и я прегърнах съвсем нежно. Гнева отново беше в гърдите ми, но когато я прегърнах осъзнах, че искам тя да се успокои.
-Нека да ти помогна...

Раян се беше ядосал,но когато ме прегърна сякаш от тази ярост не беше останало нищо.Сгуших се в него и заплаках.Твърде дълго бях събирала това в себе си..бях си мълчала.Не бях казала на никого...до сега.
- Аз..няма как...нямам как да ми помогнеш.. - или поне аз не знаех дали има такъв начин.Баща ми беше страшен когато се напиеше...,а Раян...Раян сигурно беше на около петнадесет или шестнадесет години...Сгуших се още повече в него.Така се чувствах сигурна.Имах чувство,че той ще ме защити от баща ми..ще се бори за мен...,но дали щеше да е така.... - Няма как да ми помогнеш....

Усещах как се сгушва в ръцете ми и по ризата ми покапаха сълзите и. Усещах как гнева още бушува в гърдите ми, но нямаше как да го излея докато Лиз беше толкова близо до мен, а и не исках да изпотрошавам мебелите из дома и. Тя бе категорична, че няма как да и помогна, но не вярвах в това. Имаше начин, бях сигурен.
-Лиз, ще ти помогна. Има начин, винаги има. - Като за начало можех да убия баща и. Бях прекарал много време в тренировки, а и един пияница нямаше да ми се опре. Погледнах я отново и потърсих очите и.
-Ще ти помогна. Ще те измъкна от тук. Можеш да си събереш багажа и да си тръгнеш с мен. Ще останеш у дома. Баща ми няма да има нищо против, ще се грижим за теб, ще имаш нормален живот. А аз ше изчакам пастрока ти и просто ще го убия. - Гласа ми докато казвах последното изречение издаваше целия гняв насъбрал се в мен.

Въздъхнах...Леко се надигнах и го погледнах.
- Раян..недей... - изхлипах тихо.Макар и да исках смъртта на онова прасе просто не исках..брат ми да пострада. - Този човек е опасен когато е пиян...наистина.
Очите ми срещнаха неговите.Захапах долната си устна и погледнах към часовника.Времето летеше...това означаваше ,че и онзи ще се върне.
- Той ще се върне скоро...ако те завари тук...ако е пил повече от обичайното..което става напоследък....не искам да пострадаш..аз..аз ще се оправя...
Да бе..вярвай си...ще се оправя..ама надали.
Казах си на ум и се насилих да се усмихна на брат си.

Протегнах се и нежно погалих устната и.
-Не хапи устните си, ще ти стане рана. - Отново нежно повдигнах брадичката и и исках да намеря погледа и. Виждах, че не просто я беше страх от него, Лиз се притесняваше и за мен. Не искаше да пострадам. Секунда след като тази мисъл мина през главата ми аз усетих, че увлечен гнева към пастрока и бях забравил да и кажа нещо, нещо много, много важно. Изправих се рязко и след миг клекнах пред нея опирайки длани на коленете и.
-Лиз... Той не може да ме нарани. Колкото и да е опасен, колкото и да е силен, той нищо не може да ми направи. - Въздъхнах тихо преди да продължа. Когато и кажех истината за себе си щеше да ме намрази повече отколкото мразеше него. - Лиз... При мен е надделял гена на баща ми, виждаш, че изобщо не приличам на майка ни. А е надделял неговия, защото е по-силен. По-силен е, защото... Защото той е вампир. Аз също. - Седнах отново на дива и се опитах да я погледна. - Именно за това пастрока ти няма да може да ме нарани. Именно за това аз ще мога да се грижа за теб. - Опитвах се да намеря думи, за да мога да и дам по-подробно обеснение, но просто не можех. Ръцете ми пак прегърнаха сестра ми и се надявах да не ме е намразила, заради това, което бе научила току що.
-Лиз... Не бързай да ме мразиш. Това, че съм вампир не значи нищо, оставам си твой брат и като такъв... Ще те защитя от това чудовище. Иди и си събери багажа.

Ва...к'во?
Той ме прегърна още повече,а аз просто бях ококорила очи и гледах в нищото.Леко се отдръпнах от него и го погледнах.
- В-в-вампир?Сериозно? - бях ококорила очи и го изучавах.Направо не мис е вярваше...,а напоследък бях чела доста неща за свръхестествените същества зашото ме кефеха..,а сега брат ми се оказва вампир. - Това е супер!И значи си непобедим!
Усмихнах се леко и се изправих.Погледнах часовника.Ако щях да тръгвам трябваше да си оправя багажа по-бързо.
- Ще ми помогнеш ли?С багажа? - да...определено предпочитах брат ми вампира пред баща ми пияницата.Можеше да познавам Раян от скоро ,но беше доста по-надежден от онова прасе.

Радвах се, че тя не побегна да се крие зад някой кръст или да се опита да ме преследва с скилитка чесън, и без това нямаше да има особен ефект, аз не се вписвах в стереотипа да обикновенните вампири. Изправих се до нея и леко отметнах косата и назад, искрено се надявах да се чувства сигурна в мое присъстие, защото наистина нямаше да допусна някой да я нарани отново, камо ли онова същество, с което тя бе принудена да живее.
-Ще ти помогна с багажа естествено, даже се обзалагам, че мога да събера багажа си доста по-бързо от теб. - Ухилих и се и я последвах към стаята и. Разглеждах внимателно къщата и си мислех какви ли спомени имаше Лиз тук. Всичко изглеждаше толкова нереално, сякаш бях в сън и това не се случваше, още ми бе трудно да проумея всичко, което бе станало за по-малко от час.

Двамата се качихме горе в стаята ми.Извадих едни куфари и почна да изважда дрехи и да ги слага в един от куфарите.Раян почна да и помага и почна да слага дрехи в друг куфар.Тя седна на леглото и взе една плюшена играчка.Много ги обичаше.Повъртя мечето в ръцете си известно време,а после го прибра в куфара.
- Благодаря.... - изрече тихо и се усмихна. - Сигурен ..сигурен ли си,че баща ти няма да има нещо против да остана у вас?
Чух отварянето на долната врата и мятането ба ключове.Погледнах Раян.
- Господи..той е тук...какво ще правим... - почнах да се паникьосвам.Чух тежките стъпки по стълбите и лекото блъскане по стената.Пиян.Пак..естествено бе пил.Залиташе и се подпираше на стената..
Вратата се отвори и вътре влезна висок и едър мъж с усмивка на лице.Миришеше ужасно на алкохол..както винаги.Цялата затреперих.Беше ме страх...този път страхът ми беше двоен.Беше ме страх и за брат ми.

Чух въпроса и и се усмихнах, разбирах защо се притеснява, но знаех, че баща ми няма да има нищо против това, че Лиз ще остане у дома. Особено щом разбереше цялата история, напротив щеше да се зарадва, че е имал възможност да я измъкне от това адско място. За съжаление знаех също, че ще ме обвини, че бях прекалено безгръбначен, за да събера смелост да дойда по-рано. Можех да и спестя толкова много болка и ужас... Всъщност и аз самият се обвинавах безкрайно за това. Погледнах отново Лиз и се досетих, че баща ми щеше да настоява да научи цялата история и то с подробности, а на нея щеше да и бъде безкрайно трудно да му разкаже, но щеше да и се наложи. Познавах баща си, имаше достатъчно влияние, че да направи така, че пастрока и никога да не излезе от затвора или дори да бъде убит там. Погледна Лиза и отворих уста, за да и кажа всичко това, но точно тогава чухме стъпките. Усетих как до мен сестра ми се сви и сянка на страх мина през лицето и. Вече все по ясно се чуваше качването на мъжа по стълбите и само след няколко секунди врата се отвори и в стаята нахлу остър мириз на алкохол. Погледнах го отвратено и бутнах Лиз, така че да застане зад гърба ми.
-Всичко ще бъде наред. - Направих крачка напред приближавайки се към пастрока и, но продължавах да се старая сестра ми да е зад мен. Нямаше да допусна да припари до нея. Погледнах право в очите на пияницата и почти изсъсках.
-Разкарай се!

Бети стоеше зад брат си който всъщност беше като ходеща сграда с ръце - огромен и мускулест.Лизи се страхуваше,но и се чувстваше донякъде в безопасност с брат си.
- Разкарай се! - заяви Раян,а пастрока на Бет примигна няколко пъти и пристъпи напред.Затвори вратата и се облегна на нея...като за упора.
- Елизабет,Елизабет...какво си направила?Малка ку... - Раян стовари юмрук в лицето му.Мъжът се отдалечи от врата и леко залитна.Приближи се напред и се опита да удари Раян.
Малкото момиче наблюдаваше гледката отстрани и трепереше.Беше я страх...ами ако Раян пострадаше?Какво щеше да прави?

Бях достатъчно мил, за да му дам шанс да се изпари от очите ми, всъщност не исках Лизи да вижда как се бие, тази моя страна не беше подходяща гледка за всеки, особено пък за едно малтретирано, малко дете. Когато понечи да я обиди не можах да се сдържа и ръката ми сякаш сама се стрелна към лицето му. Въпреки всичко бях преценил силата си, не исках да го убия. Ако умреше щеше да се измъкне прекалено лесно, щях да го накарам да страда за всяко нещо, което и е причил, щях да го накарам да изпита същото. Баща ми можеше преспокойно да подкупи няколко затворници, които да му покажат какво значи да те изнасилват. Пияния мъж се опита да ме удари, но за секунда отблъснах удара му и го запратих към стената. Знаех, че ще му трябва поне минути, за да се възтанови и се обърнах към Лиз избутвайки я към другия ъгъл на стаята, не исках случайно да пострада.
-Не мърдай от тук. - Обърнах се отново точно на време, за да видя как мъжа пак посяга да ме удари. Успях да го избутам достатъчно настрани и бързо го съборих на земята стискайки гърлото му.
-Искам да я погледнеш и да я помолиш за прошка и ще го направиш или ще те пратя в ада и ще се погрижа да разбереш точно какво е изпитала. - обърнах се и към Лиза. - Да го убия или да го пратим в затвора? Смятам, че там ще му се случат по-лоши неща от смъртта. - Надявах се да схване лекия намек. Погледнах отново мъжа, щях да го накарам да се извини и да послушам нейното решение дали да го убия.

Раян ме избута към ъгъла и събори пияния мъж на земята.Леко изпищях и се свих в ъгъла.Раян ме попита какво да прави с пастрока ми.Да го убие или да го прати в затвора където щях да страда повече.От устата ми не излизаше нито звук.Не можех да продумам.Бях почнала да треперя,а баща ми почна да говори нещо неясно.Не разбирах думите...явно защото Раян стискаше гърлото му и думите на пияницата не се чуваха много...и нормално.
- Остави го....да живее. - продумах едва-едва.Беше ме страх,че ако отиде в затвора ще излезе,ще я открие и пак ще я нарани. - Раян...
Страхувах се.Страхувах се за Раян и в същото време от силата му която демонстрираше.Не можех да мръдне от мястото си.
Раян удари баща ми още веднъж след като копелето продума още някакви неясни думи.
- Раян..моля те...пусни го...нека се махаме... - бях на прага на това да заплача....исках да се махна от тук.

Продължавах да притискам мъжа към пода и вдигнах поглед към Лиз. Изглеждаше изплашена, много изплашена, така че явно трябваше да го пусна. ударих го за последен път, но достатъчно силно, че да го изпратя в бесъзнание и се изправих. Приближих се бавно към Елизабет и хванах ръката и, а с другата взех куфарите.
-Хайде, да се махаме. - Виждах как продължава да трепери и когато слязохме на долния етаж спрях, остаих куфарите на земята и се обърнах да я прегърна.
-Успокой се, той никога повече няма да те нарани. Ще изгние в затвора, баща ми има достатъчно връзки, за да се погрижи за това. И аз ти обещавам, че там той ще преживее същото, което е причинил на теб, а дори и много по-лошо. А пари и вързки може да се постигне без проблем. Баща ми ще се погрижи за това. - Пуснах я и се отръпнах леко, за да я погледна в очите. - Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Погледнах Раян и кимнах.После двамата излезнахме от къщата.
- Сега накъде? - попитах го.Малко бях притеснена.Ами ако баща му не ме искаше?Ако не позволеше да остана?А ако искаше да разказвам това което бях разказала на Раян?Не можех...не исках.Подуха лек ветрец.Преди да излезнем си бях взела якето и всичко от което мислех,че имам нужда.Всичките ми неща бяха по куфарите...така,че...можех да отида където и да е било.
- Раян..сигурен ли си,че баща ти ще ти разреши да остана?Не искам да ви преча и да ви се натрапвам... - наклоних глава на една страна.Вървяхме по улицата по която нямаше никой друг...малко зловещо.