Големият водопад

Алекса почна да кашля докато излизаше от водата.Качи се на скалата където облече дрехите си,а кашлицата и се засили.Мирисът на кръв "увисна" във въздуха.
- Кристиан... - изрече тя едва,едва.Ако не бях с толкова добър слух нямаше да я чуя.Бързо излезнах от водата и отидох до нея.Тя плюеше кръв...от носът и течеше кръв.От ушите също.Алекса умираше...както аз умрях преди време...мамка му!
- Али! - извиках и леко я разтърсих.Тя продължи да плюе кръв,а аз не спирах да я зова по име.Това си беше мъчително...болеше.Знаех,че това обаче не е края...тя щеше да се сабуди като червен новак..като мен.Ако беше края и..ако тя наистила умираше щях да съм съкрошен... - Али...спокойно..всичко ще е наред....Ще се оправиш...
Почнах да и шепна като я взех на ръце.Кръвтна и се стичаше отвсякъде...о Никс!

Кристиан веднага дойде при мен и ме прегърна. Почна да ме успокоява и да ми шепне че всички е наред. Да той знаеше от личен опит. Знаеше каква болка изпитвам в момента. Пристиснах се още повече в него като го цапах с кръвта която плюех. Това ме накара да се чувствам още по-зле.Не можех да си поема дъх от кашлиците. А от болката в гърдите очите ми се пълнеха със кървави сълзи и не виждах почти нищо. Мамака му първият път като умрях не болеше толкова. Е първият път самоми счупиха врата де... Усещех че вече съм къмкрая на силите си скоро щях... да умра.
- Обичам те - оформих думите със устни като гледах Крис... и после всичко потъна в мрак.

***
"Толкова е тъмно... студено... не усещам нищо друго освен студа... Къде съм? "
Опитах се да стана на крака, но не можех да мръдна. Всичко ме болеше. усущах изгаряща болка във гърдите и гърлото. Имах чувството че режат ръцете и краката ми на малки пърченца. А главата... все дено ме удрят с чук. Отворих очи... или поне така мисля защото виждах само тъмнина. Опитах се да помръдна ръцете си, но тогва ме прониза болка в цялото тяло. Изправх се с толкова много мъки дори виках стенех... или не знам не чувах да викам или да стена... както казах не усещах нищо освен студ и болка. Изправих се на крака и опитах да вървя. Правех крачка след крачка с доста големи усилия, защото болка беше агонизираща. Мисля че бях боса. Вървях върху нещо гладко мрамор или стъкло. Тръгнах на някъде... не знам на къде. Виждах само тъмнина.... Изведнъж нещо просветна някъде далеч от мен... много далеч... тръгнах натам... вървях доста време... може би час или два... и със всяко крачка болката стихваще малко по малко. Когато бях вече близко до светлината... тя почна да се отдалечава, а болката да се връща. Почнах да тичам след нея. Но тя отдалечаваше... засилих тичането и скочих... хванах светлинката ама ръката ми сякаш мина през нея... Почнах да падам и викам този път чувах гласа си...
***
Изправих се толкова бързо че ми се зави свят. Дишах учестено. Трябваха ми няколко секунди да разбера къде съм. Усещах стусената твърда скала на която бях седнала. Чувах водопада... стичащата се вода... Виждах скалите водата растенията... Огледах са и видях Кристиан. Стоеше и ме гледаше. Беше толкова загрижен виждах го в очите му. Отворих уста да произнеса името му но тамме проряза ужасна болка... гърлото ми беше ужасно сухо и все едно гореше като сухи листа. Хванах се за гърлото толкова болеше... и една дума изникна в главата ми „КРЪВ”. Погледнах Кристиан. И тогава чух кака сърцето мубие и как кръвта си играе по вените му. Представих си вкуса на тази кръв...
Тогва все едно видях как очите ми причерняват. Скочих върху Крис като лъв на газела. И забих зъби в врата му. Ръцете ми бяха на раменете му и го притискаха. Той не се съпротивляваше и се почувствах гузна. Отделих се на сантимитри от раната и облизах устни и пак забих зъби във врата му. Бях прекалено груба, но не можех да укротя инстиктите си. Пиех жадно все едно пиех сокчеот кутийка.. Имах чувството че пиех много силна енергина напитка която действа веднага. След малко той се опита да кажа нещо и да помръдне, но аз го пристиснах още по-силно до стенатаи изръмжах. След минута се отделих от него и избърсах устни с опакато на ръката си. Облизах раната и седнах до него и го погледнах. Беше пребледнял все едно съмизмукалавсичката кръв от него. Погалих го бузата съвсем леко. Беше ме страх ако си мислеше че искам да го убия.
- К-кристан... д-добре ли си? Добре си н-н-нали? - заеквах доста докато говорех.

Тя ме обичаше...беше го казала,а аз знаех,че го и чувства.До мозъкът и сигорно не е достигал кислород - тъйкато тя умираше - за да си го признае.Усмихнах се самодоволно.
- Знам малък вампир...и аз теб. - прошепнах и.Очите и се затвориха,а тялото и беше безжизнено.Мислех да я занеса до тунелите,но...мисля,че трябваше да останем тук.Докато не се свести...
Чаках и чаках.Какво ли не правих...Мятанах камъчета в водата..подпалвах листа..направих си джакузи с помоща на малко огън...направо сауна и после пак седнах до нея гледайки водата чакайки я да се сабуди.Тя щеше да изпитва глад и аз щех да и дам кръв и..ох!
Али се сабуди и аз обърнах глава.
- Алекса! - тя беше гладна..виждах го в очите и.Метна се върхо мен и ме захапа.Почна да пие.Опитах да я збутам.Плана беше да и дам доброволно кръвта си...от китката,а не са ме захапе за вратът.Тя пиеше и не спираше...знаех какъв е този глад.Глад сякаш умираш...зъби те болят..всичко те боли.Накрая тя спря да пие и се отдръпна.
- К-кристан... д-добре ли си? Добре си н-н-нали? - почна да заеква тя.Отидох до нея.Бях леко дезеорентиран от загубатан а кръв,но щях да оцелея.Прегърнах я и се усмихнах както само аз си мога.А може би и близнаците ми.
- Добре съм малък вампир...ти как си?Още ли ме обичаш... - ухилих се още повече.

Прегърнях го и се свих в обятията му. Беше добре товабеше най-важното. Той ме попита дали още го обичам. Изправих се, така че да го погледна. Погалих по лицето и сълзи напираха в очите ми.
- Разбира се, че те обичам глупчо... Ще те обичам до края и на света, а и след това...
Наведох се го целунах леко по устните и една сълза се търкулна по бузата ми. Избърсах я с опакото на ръката си която не беше изцапана с кръв. Облякох си блузата и се зправих на крака.
- Айде към моята стая. Трябва да се изкъпя оправя и... някой трябва да ми помогне с преместването в тунелите. - Усмихнах се леко при мисълта че ще живея под земята

Дните се минаваха много бързо,а аз реших да се поразходя.Тръгнах през гората и чух струйки вода да се разбиват в скалите...Тръгнах по посокана шума и скоро стигнах един голям,голям водопад.Там чух познат глас.
- Като си мокра си мноооого по-хуубава. - каза гласът.Видях Харпър и още едно момиче.Облегнах се на близкото дърво и ги наблюдавах известно време.С Харпър се бяхме запознали преди няколко дни в тъмните улички...Момичето обаче не я познавах.

Харпър ме забеляза и ме поздрави.Усмихнах се и се приближих към тях като внимавах като стипвах по скалите на водопада.Отидох до Харпър и го прегърнах.
- Не сме се виждали от много време.Как си? - попитах го и погледнах момичето.Наклоних глава на една страна.Не я познавах и не ми беше позната.Но това сигорно нямаше да ни попречи да се запознаем. - Ъм...аз съм Маги...
Казах леко несигурно на момичето и я погледнах

Момичето се представи като Мелиса и се усмихна.Не знам защо,но имаше нещо в нея...нещо ами нещо...Сигорно и тя беше като сестрите ми - вампир.Дали Харпър знаеше за магическите същества?Е най-вероятно..все пак Стела беше фея и ни беше измъкнала от тъмната уличка в един клуб.
Настаних се на скалата до Харпър и се усмихнах.
- Харпър...хъм...ти нали знаеш,че Стела не е човек? - изрекох.
Глупачка!По-голяма глупост не можа ли да кажеш?
Кресна вътрешния ми глас,а аз захапах долната си устна от притеснение.

Усмивката ми изчезна в мига в които забелязах погледа на Харпър.
- Какво има? - попитах аз и отново лепнах една фалшива усмивка на лицето си. Бях отегчена, ние просто стояхме и си говорехме, а на мен това никога не ми е харесвало. Винаги съм предпочитала действията пред разговорите, бях прекалено импулсивна за да стоя и просто да говоря.

Те също бяха като тях.
Помислих си и леко настръхнах.Не бях останала "насаме" с вампири,а камоли с вампировърколак...Бях само с Анна която беше вещица,Талия която също беше вещица и..и..Стела,а тя беше фея.Вампири и върколаци...няма ги в списъка ми...е вече ги има тъйкато сега съм край Харпър и Мелиса.Харпър искаше да разкажа за себе си...,а преди това пита дали съм просто човек докато Мелиса се усмихваше...фалшиво.Според мен поне беше фалшива усмивка.
- Ам..да...аз съм само човек. - казах тихичко и сигорно дори не ме е чул.Не мислех да му разказвам за себе си...имах скуана история,а и все пак тук беше твърде пренаселено за да го ударим на споделяне.

Състезание?!Какво си беше наумил Харпър?
Погледнах го и повдигнах вежда.Надявах се да не решат да се бият пред мен или нещо такова,но знам,че няма да е "кой ще избяга пръв 600 метра" тъйкато за вампирите и сигурно за върколаците 600 метра са нищо.Все пак те бяха бързи,силни и ловки.Усмихнах се леко и през главата ми мина мисълта,че съм ги прекъснала...Все пак да не споменавам,че и двамата бяха мокри.
- Ам..аз да не прекъснах нещо с идването си? - попитах.Въпороса ми беше насочен повече към Харпър отколкото към Мелиса,а и нея не я познавах..така де.Не,че Харпър го познавах много,но все пак... - А без състезание..не може ли да минем?
Направих една мила муцунка и погледнах мъжът.

Замислих се над предложението на Харпър и погледнах Мелиса.Можех да си призная,че тя малко ме плашише,а и все пак беше вампир по дяволите...Вампир който си хапва - най вероятно - такива като мен за закуска.А като гледах май и беше скучно и можеше за "спорта" да реши да си похапне от мен...
Кимнах на предложението на Харпър.
- Добре..ти водиш. - казах и се засмях.Аз въобще не познавах града.