Пещерата

Приближих се към непознатата, изненадана от въпроса й.
- Ами...да, още съм ученичка.- погледът ми отново се плъзна по лицето й, опитвайки се да отгатне възрастта. Уви, явно бях сгрешила в първоначалната си преценка, че сме на една възраст.
- И бурята навън е ужасна. Сякаш Адът се изсипва от небето.- в допълнение на думите ми отвън изсвири ужасяващ вятър, навявайки дъжд в пещерата. Дръпнах се малко по-напред, решавайки да отвърна на предложението на Анабел. След миг вече бях седнала до непознатата с усмивка на лице.
- Съжалявам за въпроса, но...изглеждаш ми като момиче на моята възраст. Би ли имала нещо против да ми кажеш на колко си?- засмях се смутено, срещайки погледа й. Зелено-сивите й очи присветнаха при въпроса, но не забелязах следи от раздразнение или отегченост в тях. Чакайки да ми отговори, разгледах пещерата с периферното си зрение. Акустиката бе невероятна и отразяваше водата във всичките й нюанси. Вътрешно се възхищавах на природната изобретателност, в такива моменти човешките произведения на изкуството бледнееха на фона на подобно майсторство. Сепнах се при гласа й, заради моментното разсейване и очите ми отново се насочиха към нея. Имаше нещо натурално в това момиче. Дали бе характерът, или излъчването, изглеждаше...естествена. Ала може и пещерата да влияеше на преценката и мислите ми.

Ухилих се и я погледнах. Винаги ме бяха взимали за по-малка отколкото бях.
-На 21 съм, но ти си поредния човек според който съм по-малка, така че не се тревожи. - Усмихнах се и се загледах във водата. Все пак тя беше моя елемент. Затворих за миг очи и една голяма водна струя се устреми към тавана като опръска всичко наоколо, включително мен и Мел.
-Ох, извинявай. Свикнала съм да става така и на мен ми е готино, но по принцип не мокря хората. Не го правя, когато има някой с мен. - Въпреки, че бях в кофти настроение, наистина се опитах да бъда мила. Не беше най-готиното нещо на свете непознат да се изпръска с вода, само защото не се е съобразил, че си там.
-Та... Още веднъж, извинявай. Ако котарака ми беше тук щеше да каже, че се държа като малко дете, просто... Около вода винаги съм така. Тя ме зарежда. А сега е време да спра да дрънкам и да те попитам да ми разкажеш нещо за себе си.

Огромната струя вода, която ме изпръска, ме шашна -признавам го. Но историята с говорещата котка вече ми дойде в повече. Примигах няколко пъти, напълно игнорирайки факта, че съм мокра. Да не би да бях в Нарния? Наистина вече очаквах зад някоя скала да изскочи огромен говорещ лъв и да ми каже, че трябва да защитя кралството си от Ледената Кралица, както аз я наричах. Примигнах още веднъж, успявайки горе-долу да събера ума си и да дам свестен отговор.
- Не, няма проблем. Обичам водата.- засмях се леко, накланяйки глава на една страна. След миг се наведох напред и с малко помощ от страна на телекинезата си, я изпръсках допълнително с вода. Бяха няколко капчици и бе просто шега. Усмихнах се отново, поглеждайки я. Беше ми симпатична. Донякъде прозираше лекото притеснение, а от друга страна може би просто обичаше да говори. Засмях се на последната й реплика, раменете ми видимо се отпуснаха. Първоначалното напрежение бавно се изпаряваше, отпускайки мускулите ми. Позата ми вече изглеждаше по-нормална, а не все едно съм глътнала бастун. Непринуденият разговор, който завързахме може би бе началото на едно ново приятелство, кой знае. Опитах се да не мисля в толкова далечен период в бъдещето, съсредоточавайки мислите си в настоящето.
- Ами...хм, да видим. Имам котка на име Лусинда, но най-често се обръщам към нея с Лу-лу или Луси. Обичам да плувам, обичам животните, обичам да печеля- било то състезания, надпреварвания и пр. Любимата ми храна са пържени картофки и мога да живея цял живот затворена в някоя библиотека.- засмях се на изражението й след последната реплика.
- Еднакво приятно ми е да чета за нечии приключения и самата аз да изживявам приключението.- вдигнах рамене и се отпуснах назад, облягайки се на лакти. Краката ми бяха потопени във водата, а сандалите ми на няколко метра от мен, се въргаляха в малкото пясък, останал в пещерата.
- А какво бе това за говорещата котка?- вдигнах "подозрително" една вежда с крива усмивка. - И на мен ми се струва, че котката ми от време на време ме критикува, но никога не съм чувала гласно репликите й.- засмях се тихо, изчаквайки отговор.

Ухилих се при въпроса и за говорещата котка. Всъщност нещата с Том не бях толкова прости, но щях да се опитам да и ги обесня.
-Ами... Имам котарак на име Том и той... Ами той е една дооооста своеволна котка, но относно въпроса с говоренето... - Мислите ми се върнаха назад с около година. Не беше най-щастливия миг в живота ми, но и от това излезе нещо хубаво все пак. Майкъл... В момента в който в ума ми изплува името му побързах да го прогоня и върнах погледа си на Мел.
-Ами бившия ми приятел беше магиосник ии като подарък направи, така че Том да може да говори. Принципно аз съм зоолог и умея да се превръщам във вълк и така да го разбирам, но трябва да призная, че магията на Майк направи нещата много по-лесни. - Върнах се още малко назад... - В последствие магията се обърка или по-скоро Майк се опита да я развали ии Том от малкото коте, което прибрах от улицата само за един миг се превърна в разкошен котарак. Така и не знам какво се случи тогава. Не съм виждала Майкъл от година, така че нямам и шанс да разбера. - Историята изглеждаше странна докато я разказвах толкова сбито. Всъщност нещата не бяха толкова просто, но нямах намерени да разказвам за най-мрания период от живота си на човек, с който се бях запознала току що. Най-малкото, всичко това беше прекалено лично.
-Всъщност не съжалявам, че се получи така, макар че Том е като някоя мрънкаща леля. Вечно е недоволен от нещо. Но... Но си е моят Том. А ти как всъщност намери Луси? - Това беше първия случаен въпрос, който ми хрумна в бесмисления ми опита да сменя темата.

Историята с котарака й грабна вниманието ми отчасти. Бе интересно, макар че подробностите липсваха, а аз не исках да й досаждам с глупави въпроси. Явно бе лично, а натрапването не бе най-добрият подход. Замислих се за магията върху котето и дали може да бъде развалена, но тя явно харесваше факта, че домашния й любимец може да говори.
- Ами Лу-лу...бе малко котенце, когато я намерих. Вървях по улицата с един приятел в родния ми град и до един строеж имаше натрупани кашони. Чухме мяукане и в последствие в един от кашоните имаше малка пухкава топчица на райета. Луси беше едно малко гладно измършавяло и изплашено коте и аз си я прибрах. Заявих на нашите, че ако не я задържа, ще трябва да изхвърлят и мен с нея. От тогава сме неразделни. Тя ме обича повече от живота си, знае, че съм спасила живота й, а отчасти и тя моя.- усмихнах се при спомена. В главата ми изникна споменът как се прибирам, гушнала малкото увито в суичъра ми коте. Беше малко и пухкаво, толкова беззащитно.
- Времето наистина лети. Сякаш вчера се побираше в шепата ми. А днес е голяма котка с лъскава козина и претенции като за царица.- засмях се при последното изречение. - Лусинда е най-близкият ми приятел, въпреки че не мога да чета мислите ми.- вдигнах леко рамене с нотка на тъга в очите. Моментално мислите ми поеха в друга посока и се сетих за Раян. Той бе първият човек, когото срещнах в града и от тогава бяхме станали близки. Уви, в момента ме мразеше. Исках да оправя нещата, но дори не знаех какво съм направила, за да поправя грешката си. Последните ми спомени не бяха от най-приятните и не мислех, че вампирът би бил достатъчно търпелив, за да ме изслуша или да проведе нормален спокоен разговор. Роко също бе на негова страна и имаше голяма вероятност да бъда изядена...буквално. Тръснах леко глава, връщайки се в реалността.
- Е от всяко лошо нещо излиза по нещо добро.- смигнах на Бел закачливо, връщайки се на предишната тема с Том.
- Обичаш ли книгите? Всъщност...имаш ли хоби?- беше ми по-лесно, когато не ми се налагаше да мисля за въпроси. Исках да я опозная, но не бях особено добра в завързването на нови приятелства. Точно тази част, където с човека стояхме и се чудехме за какво да говорим, бе най-неловката. Поне с Анабел не трябваше "да си смуча въпросите от пръстите".

Засмях се леко. Личеше и, че просто се чуди какво да ме попита, но оценявах старанието и да няма неволко мълчание както при повечето запознанства. Историята и за Луси беше трогателна.
-Ами... Аз живея в книгите всъщност. У дома има огромна библиотека, като голяма част от книгите са на моите години. - Ухилих се леко. - Баща ми на младини е купувал тонове книги и сега аз вървя по неговите стъпки. - Само при сещането за библиотеката и за мекото кресло в което обикновенно потъвах, се усмихвах. Това си беше моя личен малък свят. - Всъщност библиотеката е единственото място където на Том му е забранено да припарва. Той никак не харесва тази стая, защото, когато съм тама аз просто потъвам в един съвсем различен свят и не му обръщам внимание, а той мрази да не му обръщам внимание. - Замислих се за миг. - Тази котка ме върти на малкия си пръст. Или нокът... - Ухилих и се. - Иначе... За хоби, освен четенето на книги и другите банални неща като слушане на музика, мога да определя единствено фотографията. Другата ми голяма страст. Мога да прекарам часове наред обикаляйки някъде с фото апарат. Да търся правилния ъгъл, подходящата светлина, най-добрия фон, който мога да хвана... И още хиляди технически подробности. - Отново я огледах от глава до пети. - Може би някой път трябва да те снимам и без това изглеждаш като модел.

С това момиче щяхме да се разбираме доста добре. И тя като мен можеше да живее с книгите. Слушах я как разказва в захлас, особено когато стигна до частта с огромната библиотека.
- Да имаш подобен лукс у дома си сигурно е върховно. При мен не би оцелял, Лу-лу не може да ме търпи като седна да чета книга. Последният път ми изяде последната страница.- усмихнах се, ала само след миг се сепнах. Ъм...да ме снима? Не бях особено фотогенична.
- Ами...благодаря.- тук бе станало леко неловко, затова направих единственото, за което се сещах, за да разведря атмосферата: смених темата. - Навън вече не вали чак толкова силно, даже почти е спряло, искаш ли да се разходим из гората?- изправих се, усещайки, че съм се схванала. Изпънах гърба си, протягайки се лениво, когато и Бел скочи на крака.
- А за фотосесията...поласкана съм, наистина, но...не обичам да се снимам.- погледнах я извинително, след което тръгнах към изхода, за да надникна какво беше времето навън. Напук на всякаква логика, слънцето припичаше, а облаците се бяха разпръснали. Пясъкът бавно, но сигурно вече съхнеше и първоначалната жега се завърна. Въздъхнах уморено заради силното слънце и се обърнах към момичето зад мен, за да получа отговор. Не ми се стоеше повече тук, колкото и красива да беше пещерата.