Лунната поляна

Имаше една причина ръката на Жан-Жак в момента да е на рамото на някакво непознато девойче и това беше, че тя предварително не бе чула учтивият израз с който се бе обърнал към нея. Очевидно гледката я бе омаяла до степен в която всичко бе останало на заден план и единствено допира на дланта облечена в работна ръкавица от кафява кожа я бе накарала да му обърне внимание. Така де, това също беше нещо. Можеше да го посрещне с писъци и да се опита да му даде урок, че не е хубаво да се прокрадва така зад млади дами нощем- от това като нищо можеше да му излезе лошо име а перспективата никак не го очароваше. От скоро официално играеше ролята на ментор, макар и все още да си нямаше същество, което да трябва да облъчва. Ако му се лепнеше лоша слава сигурно никой никога нямаше да го вземе за нещо такова и щяха да го затворят като последния долен п... така де, онази дума. Отвратително.
- Имаш ли запалка? - Жан зададе въпроса си спонтанно и то след няколкоминутна пауза в която двамата просто стояха и се гледаха. Въпросът му бе съвсем обикновен и не съдържаше в себе си нищо освен, очевидно, желанието да намери работещ способ за да придобие временно огън. В днешно време дори и непушачите се разхождаха с такова творение и шансът да не му се отвори парашута бе много много малък.
Жан-Жак пусна рамото, което бе взел в плен временно и невинна усмивка разполови на две лицето му откривайки два реда бели зъби. Лявата му ръка разроши късата коса, която се двуомеше между черно и русо и в общи линии, всичко това като поведение се опитваше да прикрие факта, че се чувства неловко от създалата се ситуация. Може би видът му щеше да е малко странен, особено като облекло подбрано за нощно време- кожените ръкавици бяха в тон с панталон от същия цвят и материя а торса му бе покрит от риза, бяла и ленена, чиито преден джоб бе пълен с нещо, което не можеше да се види точно.

- Ти не ми обърна внимание, когато казах..- Жан изви лявата си ръка зад гърба и се изпъчи, заемайки това, което за него бе благородна поза. - "Извинете, млада госпожице.."
Гласът, който мъжа изкара бе сериозен и преправен така, че да подхожда повече на някой стар благородник или библиотекар. Така де, Жан в момента преиграваше малко и се държеше така, сякаш изнася представление и всъщност Ани бе само зрител сред оживена публика и пред нея имаше сцена осветявана от безброй прожектори и господин псевдо-алхимикът бе главен герой. Явно не бе важно, че в крайна сметка се намираха просто в някаква си гора, стъпили здраво на полянка осветена от нощна светлина. Това може би бе подвеждаща тактика, която леко да смекчи вината му от стряскането, което й бе натрапил и по този начин малко си бе орязал шансовете да получи желаната вещ. Следващите му думи бяха малко по-нормални и "строгата" поза се разтрогна, тялото му зае по-нормална. Разкрачена стойка и дясна ръка опряна на таза и ако имаше престилка Жан-Жак щеше да е като тлъста месарка, която седи по цял ден зад тезгяха и разфасофа и разфасова... с тази разлика, че той поне бе привлекателен и нямаше нищо месно освен тях двамата на радиус от десет метра. Чакай, това всъщност бе достатъчно добро оправдание!
- А и да виждаш други хора наоколо? Не е като да исках да те следя, налагаше се. Виждаш ли, наистина ми трябва запалка...

- Но, но, но... - какво "но" всъщност, какво се случваше? За момент Жан-Жак се почувства като гюле на паркинг, само дето непознатата девойка не бе едър и мускулест мъжага с руси мустаци, който да го върти вихрено, решил да превърне градската обстановка в площадка за тренировки на гюлехвъргаческите му умения. Вече бе обобщено, че се намираха в гората и че куп неща просто не съвпадаха от теорията му; девойката беше и приемливо привлекателна, така че единственото истинно бе само неговото състояние на гюле. Защо трябваше да го бутат? Мъжът не разбираше, но покорно се остави и виновно за това бе неведението му относно поредното твърдение, че той всъщност е долен преследвач. Жан-Жак беше невинен, господа съдебни заседатели, невинен! Горката му репутация, ако девойчето не свалеше всички обвинения като нищо щяха да му го впишат в досието и кой знае какво още, което неизменно щеше да провали кариерата му на историк, алхимик и уважаван ментор. Всъщност и в трите сфери го уважаваха, но това бе частично негово заблуждение; основното мнение на масата общество за него бе, че е досадник и странна птица, която стандартно рядко си затваря устата и това го прави главоболен синдром без дори да се стига до корупция.
И отново- Жан бе избутан и сега наместен централно на полянката, където лунната светлина го огряваше от-до и то много по-качествено от преди. Не бе пълнолуние, но въпреки това усещането бе неприятно- на луната й оставаше ден преди да се напълни но само много опитно око би го открило като дефект в ясната й небесна буца. На него не му трябваше да се заглежда, имаше вроден часовник и стомахът му се свиваше така, сякаш е ял миди... а те го караха да повръща дори и при изядено малко количество.
- Мисля, че не мога да си тръгна докато не ми дадеш запалка. Нали знаеш, трябва ми и прочее. - мъжът се извърна през рамо и я погледна с влажен и умоляващ поглед. Дали щеше да се смили и да му даде проклетата вещ?

Абсолютно побъркана, тази девойка бе абсолютно побъркана. За момент Жан-Жак просто наблюдаваше сеире не особено сигурен какво по дяволите трябва да направи, за да се впише в обстановката. Може би и той да заподскача наоколо като нея? Това току виж е някакъв странен ритуал, може би той бе агънце и го прескачаха в жертва; девойката обаче бягаше от стандартният ход на събитията и явно щеше да спести девицата, златните кинжали и изваждането на сърце... или поне така се надяваше. Не искаше да свърши с извадено сърце и облечен като жена в името на някое безлико божество. Девойката обаче не трябваше да има такива сложни и натоварващи планове, нали? В общи линии тя изглеждаше невинно очарователна, което бе прекалено достоверно за да е просто заблуда на противника и някаква крайно демонична тактика. Всъщност беше забавно и се отдалечаваше доста от представите му за прост обмен на палещо устройство и разотиване, кой от където и за където е. Позитивната аура, която се излъчваше от вече впусналото се да бяга момиче бе зашеметяваща като удар с парен чук в топъл летен ден, а това наистина бе нещо. Може би наистина бе ритуал; сега сигурно трябваше да се свалят всички дрехи, да се обкичат с цветя и с балетно тичане да обиколят гората докато се смеят истерично- подобно поведение подхождаше на цялата гръцка митология, макар и да липсваха прелюбодеянията и децата. Дали наистина щеше да го накара да тича с нея гол из дървесата? Жан-Жак се надяваше и това да му се размине, нито едно цвете не му отиваше както трябва и това често го бе подтискало в миналото.
- Ами ако не искам да те хвана? Може просто да съм подръжник на свободата ти, кой знае? - Мъжът настигна своята благодетелка и критично я изгледа надвесен над нея. За момент физиономията му остана напълно сериозна, но това се разпадна и мистериозно се стопи в поредната усмивка. Тази не бе дебилна а по-скоро обещаваща и топла. ПОемайки запалката Жан подаде ръка, като че да помогне на момичето да се изправи.
- Хайде, ще ти покажа нещо.

Toва девойче страдаше от прекомерна параноя, но за нейно най-голямо съжаление Жан не планираше да играе ролята на мрачен образ, който да прекъсне житейският й път. Не го биваше в такива роли, да не говорим, че до сега не бе убивал друго същество с разум влизащ във фазата "човешки". Зайците и другите малки животинки, които си го бяха отнасяли по време на пробезите му във вълча форма бяха единствените реални жертви и върколакът частично съжаляваше за малката си слабост; щом променеше форма съзнанието му се намаляше по функционалност до наистина зашеметяващ минимум и първичните желания го владееха изцяло. Срамен процес, но поне изветряваше веднага щом се върнеше обратно като човек... добре де, отиваше си след няколко минути. Докато те отминеха всичко бе странно, натоварено и още куп други излагащи ситуации.
Жан изви едната си вежда нагоре изразявайки смесена колекция от чувства. Той беше малко озадачен от всичко, непознатата правеше толкова неща наведнъж, беше така енергична и в същото време странно лишена от равновесие. Дали бе нормално същество да пада толкова често и с такова усърдие? Върколакът изпита нотка на притеснение, че може да е някакво заболяване... но това бързо се разсея и отдаде ситуацията на фактори, които не са негова работа.
- Аз съм Жан. - вметна той и внимателно заобиколи Али, така че да се озове зад нея. Сложи ръце на раменете й и я побутна криво-ляво, така че да я накара да се задвижи напред. Целеше с това да контролира хода й и да играе ролята на пътеводител, което евентуално да я спаси от поредното падане на земята.
Двамата се задвижиха по този странен начин, но пътуването бе много кратко и следователно не се отвори пространство за вмъкване на нов разговор, върколакът временно се бе умълчал. Зад няколко дървета се откри друга полянка, достоен огледален образ на тази на която се бяха срещнали и всъщност може би част от нея без да броим дървесната преграда. Тук, под един голям бук бе проснато одеало и върху него лежаха разхвърляни колби с разноцветни течности, странни уреди и няколко дебели и подвързани с наядена кожа книги. Вероятно многотомна поредица, приличаха си много. Жан я пусна и изпревари, стигайки пръв до малкото "изложение". Мъжът клекна и започна да рови из вещите търсейки усърдно нещо, Али не виждаше достатъчно за да прецени. Това продължи много кратко и върколакът се изправи и обърна със сияещо лице.
- Ела, ела да видиш! - подкани я, показвайки нещата, които в момента бе побрал в шепата си. Там се мъдреха малки топчици, вероятно платнени, които на вид бяха като пълни с ориз. Всъщност почти цялата полянка бе с разпиляни такива неща, източникът бе малко вързопче, което в момента се падаше до крака на Жан. Що за чудесия щеше да й покаже?

Жан погълна информацията, че девойчето си има има и то, представете си, му се предлага просто така като информация и с леко кимване и затвърждаване на усмивката той благодари за доверието. Може би трябваше сам да се поинтересува, но времето бе отминало и в момента вълнението му го караше да се държи малко като извънземен представител на обществото. Малко му трябваше за това а алхимичните занимания винаги го ритаха право в тази насока и усещането не бе приятно колкото и да му доставяше удоволствие.
Мъжът клекна пред нея, много внимателно и създаде едно приятно разстояние, което да ги разделя. Не бе никак много, нито никак малко и едновременно можеше да се предполага, че са напълно непознати и че всъщност имат някаква течаща приятелска свръзка. Всичко зависеше от намеренията на наблюдателя а в момента... те едва ли бяха много, след като бе очевидно, че освен спонтанно преминаващи животинки друго няма да наруши дискусията им, до колкото я имаше и нея.
- Това... Ани, е най-новото ми отроче. - очите му потърсиха нейните за безгласно разрешение да я нарича така, умалително и във въздуха увисна въпроса дали всъщност не прекалява и това да не е някаква наглост и надхвърляне на поставените между тях граници. Те принципно нямаха ясно означение и това малко го притесняваше, защото не можеше да се ориентира. - Правилна смеска от няколко химични фактора, които при допир с нужното ниво на други елементи...
На по-просто равнище той внимателно избра едно топче и го хвана с показалеца и палеца си, другите останаха свити в шепата му. Свободната ръка насочи запалката на Анелия и я натисна, огъня парна чудото и то уж пламна... преди да погълне огънчето и да светне в синьозеленикаво. Жан бързо пална още няколко такива и странната светлинка изпълни ръцете му. Той ги протегна, очакващ Ани да поеме няколко в ръцете си и така да види сама за какво иде реч.
- Така де, в крайна сметка... получих нещо, което не изгаря, а само гори и осветява слабо за около час. Бях дошъл да ги пробвам на открито и нощем, но забравих да си взема запалка и нещата ... не се получиха. - мъжът се засмя, току що бе обяснил мистерията относно присъствието си тук и това, че бе стреснал девойката и прочее.

Ани гледаше Жан и с възхищение и с голям интерес,защото тези топчета бяха наистина прекрасни.Те просто светеха и при това в различни цветове.Тя взе няколко в ръката си и се усмихна самодоволно.Скот разтваряше и свиваше ръката си.Каквото и да направеше те оставаха все така прекрасни и светли.
-Защо не парят?
Този въпрос бе съвсем обикновен за едно простичко момиче,което не го биваше в химията.Наистина бе много чудновато,защо горят,а пък не парят?
Ани се изправи и погледна към небето.Кръглата и бяла луната я заслепяваше със своята изящност,а малките и жълти звезди приличаха на парченца злато,което блестеше силно.Погледът и се обърна към Жан и вътрешно се усмихна,защото той беше някак си сладък с тези свои изобретения.
-Топчетата приличат на звездите..
Добави тя и седна отново до него,но този път беше по близо до момчето и се надяваше,це това няма да го притесни.

П.п: ти писа.. хДД

- Защото... всъщност, не знам. Получи се съвсем случайно. Опитвах се да направя нещо съвсем различно, сироп за кашлица който да действа скоростно но вместо това имам смес, която гори но не изгаря. - Жан се разсмя отново, разрошвайки косата си под формата на жест с който да изрази личното си недоумение относно това как реално се е получила "магията". Така де, наистина не беше логично и може би проблемът бе в него, но достигайки до финалното откритие поне не бе взривил прекалено много неща. Само малко, ограничено количество и то с нисък диаметър, което трябваше да радва абсолютно всички били в опасна близост. Върколакът въздъхна и запълни времето, което внезапно се бе превърнало в мълчание след краткото му пояснение със запалване на още от малките сферички и предаването им в ръцете на Анелия. Някой се търкулнаха от там и паднаха насред избуялата трева, скривайки се сред разнообразните по дължина треви и билки; светлинката освети някак изотдолу и внезапно получилият се ефект макар и минимален бе красив и навяваше идеи за цяла една поляна с такива светещи сфери разпръснати навсякъде. Би било прекрасно за някакво среднощно тържество, Жан никога не бе посещавал такива но тайно си бе мечтал макар и в социална ситуация да не го биваше особено много. Главното доказателство за това се обади веднага, вярно впускайки се в доказателства за това колко оплетен е характера му и как всъщност нищо от това, което тече като мисли не спазва някакъв стандартен списък от движения и поведение. В момента в който Ани седна малко по-близо до него, Жан вместо да го регистрира като възможност за флирт и кой знае още какво (и все положително между впрочем) той го възприе като намек да се мръдне. Върколакът бе решил, че е пречка и без дори да го обсъжда просто се бе отместил, отново загледан със светнали очи към изкуствените осветителни тела, които между впрочем не можеше да разнищи защо навяваха мисли в девойката, че приличат на звезди. Не му се връзваше, едното бе негова грешка а другото бяха огромни кълба от химични основи горящи на хиляди светлинни километри от тук. Кое ги свързваше?
- Кое, наистина?

off: И аз се изненадвам от това, че се прибрах и че съм най-после в някакво трезво състояние xD

По папагалски и съвсем несъзнателно, Жан повтори репликата, която току що му бяха сервирали и която всъщност го бе изненадала. Ани наистина... владееше положението, стига то да бе всъщност свързано с елемента изненада и напълно несвързаните неща, които от време на време му задаваше като последователност от въпроси.
- Какво мисля за теб? - Жан преглътна и информативно я огледа от горе до долу, до колкото можеше и му позволяваше седежа, който бе заела тя. Приятно девойче, да, но май не в това бе въпроса? Какво всъщност трябваше да каже в момента? Не бе много сигурен и някакво мокро чувство се настани в стомаха му карайки го да се вълнува и лекичко да изпитва притеснение. С други думи Жан се спече на темата и то предимно защото не намираше скрито значение зад думите й, макар че бе убеден, че трябва да има такова. Ако и каже нещо, което не иска да чуе? Хубав бе въпроса и какво всъщност се изисква да бъде чуто, това го притесняваше. Без да броим имената, друго не знаеха един за друг и ситуацията бе неловка.
В случая алхимикът избра да бъде искрен до колкото е възможно.
- Предполагам... нещо положително? Изглеждаш добро девойче... - той се пресегна и малко неловко я потупа по коляното, което бе доста дебилно като подбор на жест и като цяло изпълнение. Личеше си, че се чувства неловко и то до такава степен, че чак от него "вони".
- Макар и трудно да пазиш равновесие, което е очарователно. - върколакът се изцепи съвсем неочаквано, изненадвайки и себе си в това число, при това по малко по-топъл начин и със зачатък на усмивка на устните му. Той правеше ретроспекция с няколкото спъвания или каквото там бе било по-рано и как това освен стресирало му бе и допаднало по особено неопределим начин. Мъжът сви рамене и извърна глава, зазяпвайки се в някаква неопределена точка... някъде, което бе стъпка преди да изтърси някакво смешно извинение с което да си прости налудничавата реплика/заключение.

- Как искаш мнение, след като не те познавам? - Жан не искаше да го казва, но думите се търкулнаха от устата му прекалено бързо, за да има намеса на разума. Той задаваше въпроса си невинно, но и с лек намек, че темата не е особено приятна. Как можеше да е след като не бе наясно с нея?
- Дай ми време и може би ще ти дам отговор. До тогава не е здравословно. - мъжът въздъхна и извърна глава. Понеже не го биваше особено в емоционалното разбиране на околните той по съвсем дебеловрат начин пропусна разчувстването на девойката, която бе назовал "добра" и по този начин загуби няколко точки в гласуването за Господин Перфектен. Може би с времето щеше да развие разбирателство към чуждата чувствителност но за да го постигне щяха да са нужни много усилия и мъки. И то не неговите.
- Момче? - щом осмисли това Жан се обърна към нея искрено озадачен. Знаеше, че изглежда младолик но момче не можеше да бъде колкото и да му се искаше. Млад мъж отиваше малко повече, макар и тайната да бе, че в момента отиваше към разцвета на силите си и до година навършваше... - Скоро ще стана на тридесет.
Жан се разсмя на това, предчувствайки изненадата, която щеше да се изпише на лицето й съвсем скоро. Винаги получаваше подобно отношение и то го хранеше по един особено приятелски начин. Харесваше му, харесваше му много. Това вля някаква нова енергия в него и го накара да скокне на крака от затопленото местенце, което имаха задните му части на одеалото. Наоколо се съмваше или нещо такова. Време бе ноща да отстъпи от своето периодично владичество и да даде цялата власт на деня, който обещаваше да е сравнително лишен от облачност и следователно топъл. Значи ето, имаше цяло едно денонощие от както не бе спал и какво? Не чувстваше умората но ако не поемеше кофеин и нещо за ядене съвсем скоро сигурно щеше да му прилошее и да загуби тонус превръщайки се просто в някаква купчина развалини далеч от човечеството.
- Закуска. - измърмори той. - Да си намерим закуска? - така де, беше добра алтернатива на развитие и малко щеше да ги поосвежи и двамата. Или може би тя бе заета и не искаше да прекарва времето си с него. Поканата му бе съвсем приятелска и добронамерена, дори планираше да се погрижи сам за сметката и да играе някаква кавалерска роля. Така щеше да се компенсира за всичко лошо, ако бе направил такова и да, сам не можеше да прецени какво точно е сторил по този въпрос. Не беше лесно.

Изведох Луси на поляната като разчитах на две неща.Първо-лекото докосване на ръката й от моя страна да й вдъхне спокойствие.Второ-красотата на поляната се надявах да разсее неразположеността й.
Седнахме на тревата.Обгърна на приятен аромат.Свежият,чист въздух изпълваше всяка частица от телата ни.Луната светеше срещу нас.Красивото й младо лице беше изпънато и напрегнато,но в очите й се появи очарование.Май бях успяла да пооправя настроението й.
-По-добре ли си сега?-попитах.Бях клекнала до нея,готова да й помогна,ако пристъпът се засилеше.
Изгарях от желание да науча нещо повече за тези пристъпи.Може би щях да мога да й бъда от полза.За сега нямаше да настоявам,но може би много скоро.Всичко зависиеше от това до каква степен й влияят и дали не разрушаваха някаква част от нея.Налагаше се да съм търпелива.

За миг се почувствах неловко.Аз самата бях използвала магия,за да й вдъхна спокойствие.
-Да,позволено е-отвърнах.-Но не е особено желателно.Все пак зависи какво искаш да направиш.Не можеш да насочваш магия срещу други.
Дали не можеш?,се запитах аз.Често бях прибягвала до магия в различни ситуации,но реших да премълча.Как да й кажа,че владея почти всички магии,че и отгоре?!
Почувствах се много по-добре,като видях,че неразположението й вече го няма.Седнах до нея,но за всеки случай се докоснах до ръката й,исках да съм сигурна че няма да се повтори пристъпа от преди малко.Погледнах я и се усмихнах.
-Ще ми разкажеш ли повече за сестра си?Може би я познавам...

В едно вече бях сигурна.Имаше нещо гнило около семейния въпрос.Особено около сестра й,ако изобщо съществуваше такава.Що се отнася до моето можех да й кажа,макър че то не беше кой знае колко интересно.Просто една трагедия която за щастие бях преодоляла вече.Рязкото й държане не ме подразни.Все пак всички бяха различни.Въпроса,който ми зададе обаче ме притесни.Не знаех какво точно да й кажа.Преди имах доста проблеми с подобни въпроси.Ако й кажех за основната си дарба,това означаваше още и още въпроси,докато накрая й кажа,че може да полудея.Просто супер!Първата която я заговаря тук е потенциална луда.Все пак реших да отговоря частично на въпроса й.
-Мога доста неща.Владея 4-те елемента;огън,въздух,земя и вода.Ако искам мога да се вмъквам в сънищата и да ги направлявам.Сетивата ми са доста изострени.Много повече от на всички останали видове.Мога да подуша страха например.Притежавам и много голяма бързина,предполагам забеляза в библиотеката.-Забелязах как интереса й нараства с всяка моя дума.-Владея и внушение...-додадох тихичко.
Луната се издигаше срещу нас и ни обгръщаше в призрачната си светлина.Лъчите й галеха кожата ми и ме караха да се чувствам самоуверена.