Поляната с розово дърво.

Поляната не беше нещо особенно. Поляна като поляна, но на нея имаше едно красиво дърво с розови цветчета. То красеше поляната, а под дървото някой беше направил пейка. От дървото лъхаше притна миризма и като задухаше лек ветрец там беше божествено.

Разхождах се наоколо. Не очаквах да попадна на такава хубава поляна. И това дърво беше толко розово и някак си не на мястото си сред тези жълти цветя. Но какво можех аз да направя по този въпрос или да ги променя. Не можех. Пък и защо ми беше да променям нещо толкова хубаво. Предпочитах да го нарисувам и да си го окача някъде. Седнах под дървото не ми пречеше факта,че съм седнала на земята. извадих си скицника и един два молива с една гума. започнах да рисувам това което първо видех. Беше лесно. Дървета и цветя. Какво друго можеше да се очаква от това място. Опитах се да нарисувам розово дърво без дори да го гледам. Нямаше да е лесно,но какво можех да направя. предпочитах да седя под него от колкото на слънце,за да мога да го нарисувам. Молива започна да се движи по листа оставяйки почти бледи линий графит.

Разхождах се без цел и посока потънала в безгрижни мисли. Вървях накъдето ми ввидеха очите, като така имаше голям шанс да се затрия, понеже не познавах околността. Съвсем отскоро бях тук и нямах мнгоо възможности да изляза на обиколка из града и да го опозная поне малко. След не много време стигнах го една хубава поляна, цялата обсипана сс жълти цветя, по средата на която имаше едно наистина красиво дърво. По него имаше розови цветчета и наоколо се разнасяше приятен аромат, който благодарение на вампирското обоняние, можех да помириша без да се напрягам дори. Под дървото седеше едно момиче и рисуваше. Реших да се приближа, така и направих. Когато стигнах близо до нея погледнах в листа й.
-Красиво е, имаш талант - казах и се усмихнах, като след това вдигнах поглед от листа.
-Приемаш ли компания, ако ен чакаш някой де? - попитах я.

Докато рисувах чух глас до мен който ме накара да подскоча леко,но поне не се забеляза или аз така си помслих. Боже...ужасно беше когато ти изкарат акъла. Вдигнах глава и видях едно русо момиче над мен. Похвали рисунката ми и после попита дали може да седне до мен...
- Не не чакам никой просто се наслаждавам на природата. - усмихнах се и се поместих малко в страни така че да има място и за нея. - Седни. - покоаних я и отново се захванах с рисунката. Скоро трябваше да спра да рисувам иначе да момичето до мен щеше да и стане скучно или щеше да си помисли,че ми пречи и щеше да се изнесе. А аз не исках това. Тези които ме познаваха знаеха,че никога не ми пречат докато рисувам дори и да ми плямпат за нещо което дори не ме интересува аз пак запомняма сякаш съм слушала целия разгоовор а не съм била потънала в мислите си и русунката. Много страно същество съм.

Настаних се на пейката до нея, като за известно време наблюдавах как рискуваше. Аз не можех да рисувам много добре, да не кажа изобщо, затова когато някой около мен го правеше не пропусках да хвърля някой друг поглед на творбата му. Тя продължаваше да рисува, затова се замислих дали не й преча, но не изглеждаше раздразнена от присъствието ми.
-Никога не съм можела да рисувам красиво - казах и се усмихнах, а след малко се огледах наоколо. Ако се опитам да нарисувам тази желта поляна и розовото дърво, най-вероятно рисунката ми щеше да изглежда като розово петно на жълт фон, но дървото, което рисуваше жената до мен определено беше красиво!
-Как успяваш да рисуваш с такава лекота и да се получава така безупречно? - попитах, докатонаблюдавах колко леко движи молива по листа. Аз досега да съм изтъркала поовин гума, ако се бях захванала да пренеса заобикалящана ни природа на лист.

Помислих си,че сигурно сега се чуства доста неудобно и си мисли,че ми пречи. Трябваше да я спра преди да реши да си тръгне.
- Спокойно не ми пречиш. - казах като хвърлих бърз поглед към нея. Тя с почуда ме попита как успявам да рисувам с акава лекота. Боже...нямах си и на представа. Просто ми беше нещо като дарба. Още от малка обичах да рисувам и от огава не съм спирала.
- И аз незнам - въздъхнах и след като направих една последна линиика се обърнах към момичето и прибрах листа и молива. Според мен човек трябва да е много спокоен,за да нарисува нещо както хората. Иначе ще запрелича на петно. А всички избягваха петното.

Погледнах вече готовата рисунка. бепе станало като истинско, имах чувствто, че е пренесла на листа дори аромата на розовото дърво над нас. Когато си прбра нещата за рисуване реших да се представя. Все пак бях пристигнала скоро и все още нямах познати в този град. Това беше лошото, когато човек се премести на ново място. Не познава никой и не знае как ще го приемат хората там.
-Аз съм Мелани, между другото - казах след малко и се усмихнах, като погледнах към жената в очакване и тя да сподели името си. Или пък не, все пак не беше длъжна.

Тя се представи. Със сигурност беше една от ученичките в училището просто не ме бе засичала по двора,за да ме е запомнила.
- Наташа. - педставаих се също така с усммивка. Хубаво беше да се запознаеш с нови хора. Научаваш нови истории, имаш нови преживявания с тях,но и старите приятели не трябва да се забравят. Което ме доведе на мислъл до Клеър. Не бях я виждала от доста време. Със сигурност трябва да се видим теи дни. Да я видя как е,но сега щях да се насладя на хубавия ден и щях да обърна внимание повече на момичето до мен отколкото на мислите ми.
- Кой курс си? - попитах без да се замисля. Можех и да греша. Може и да не се окаже едно от нашите ученици.

Учудих се когато ме попита кой курс. Толкова ли си личеше, е съм ученичка?! Може би просто имаше някаква такава дарба, че да знае неща за хората, с които разговаря. Усещах, че е не е човек, понеже около нея витаеше енергия, неприсъща за обикновените човепки същества, но не знаех каква точно е.
-Ами.. четвърти курс съм - казах след като свърших с разсъжденията си наум. После все пак реших да я попитам откъде знае, че съм ученичка.
-Откъде разбра, че съм ученичка? - зададох въпроса си и я погледнах.

Странне въпрос от къде съм разбрала,че ученичка. Как така тя не успя да ме усети,че не съм обикновен човек тогава може би щеше да разбере.
- Ами засичала съм те в училището. - усмихнах се и облегнах глава на дървото.Загледах се в зелените листа на дървото.
- ти си въмпир нали? - попитах без да се спра. Ами ако згреших.Ами ако беше човек ? Какво ставаше? Сигурно щях да и кажа,че съм се шегувала и да си замина молейки се да не ме проследи.

Кимнах с глава, когато ме попита дали съм вампир. Явно не бях сгрешила в преценката си, че тя също не е човек. Не всички знаеха за свръхестествените същества.
-Да, вампир съм - казах, въпреки, че кимнах с глава преди секунди.
Странно как аз не я бях виждала в училището. Но бях отскоро там, явно просто не бях обръщала внимание кой виждам по коридорите. Замислих се дали да не я попитам каква е тя. Дали щях да прозвуча тъпо, ако й задам този въпрос? Все пак реших да рискувам.
-А ти каква си? Усещам, че не си човек, но не съм срешала преди някой като теб, затова не мога да налучкам дори - казах исе усмихнах.

- Ами...можеш.Срещала си хора и сега усещаш,че аз не съм точно човек нали? - попитах и се засмях леко. Всички бяха така. Е,не всички някой си израстваха в такава среда и почти првез целия си живот не са срещали хора.
- Аз съм зооморг. - отговорих и без да и дам време да ми отговори. - Превръщам се в лъвица. Малко е странно,но... - не довърших изречението. Просто се усмихнах и вдигнах ръмене.

Очите ми леко се разшириха. Колко яко..
-Уха, супер - успях да кажа първоначално.
-Сигурно е готино да се превръщаш в лъвица - казах и се замислих. Да, определено беше страхотно да можеш да се превръщаш в каквото и да било животно. Но аз си бях вампир, не можех да се превърна нищо. Освен в прах, ако ме запалят, но това е друга тема.
-Всъщност съм срещала феи и вампири само.. и хора, разбира се. Затова на знаех какво точно си - казах .

Не очаквах да се очуди толкова пък и не всеки е виждал зоомрф.
- Ами...да готино е,но си има и недостатъци. - засмях се. Тя бяха много мизерни,но все пак си ги имаше. Не беше все едно да кажеш,че няма. Ставаш опасен когато не си знаеш силите още и не си се научил както трябва. Тогава става опсано,защото винаги когато се ядосаш "ПуФ" и вече си животно което напада хората и чак в крайни случай ги убива. Аз до сега никого не бях убивала,но пък и вече няма опасност от всичко това.
- Ооо повярвай ми. Щом си тук ще видиш много други същества. - усмихнах се и леко се наместих. Сигурно беше гадно да не си виждал други същества,но пък винаги си има първи път.
Направих това което исках,не мислех да се задържам толкова тук. Все пак не исках да пропилявам времто си в седене. Мога да направя още много неща, преди слънцето да залезе.
- Хей, съжелявам,но аз ще трябва да тръгвам. - казах на момичето пред мен. - Може да се засечем някой път в училището. Може да ти се струва,че е голямо,но всъщност е много малко. - засмях се и наместих нещата за рисуване, така че да ми е по удобно за носене. Усмихнах се отново на момичето и тръгнах към поляната. Минавах всичките тези цветя които растяха там и си мислих за това момиче. Много добре знаех какво е да си на нови място и да не познаваш никого. Беше гадно,но от друга страна беше добре. Запознаваш се с нови хора,научаваш нови истории и си намираш нови приятели. На това аз му виках, да започнеш от начало.

Исках да се разходя някъде.Нищо не ми се правеше и не ми се виждаше с никой.Исках да седна на някое място и да си умра.Беше ме хванала скуката и ме мързеше да гледам.Дойдох на една поляна с някаккво дърво.Не му обърнах внимание и седнах на пейката под него.Огледах се наоколо и видях в далечината едно момиче,пътуващо насам.Отдалече изглеждаше добре.Имаше руса коса и сини очи.Беше красива..Нямаше да я изпусна за нищо на света..Извърнах поглед и се загледах на другата страна.Тя наближаваше насам и накрая я усетих.Използвах една от дарбите си,а именно онази,която ми беше от любимите-премахване на дарбите на 300 метра растояние.Сега нямаше да може да използва дарбата си каквато и да е.Дори да излезе от тези метри пак няма да може да ме уцели,взриви или нещо подобно.Вече метрите изчезват и тя беше на няколко крачки.
-Здравей...-казах.

Да. Поляна. Розово дърво. Какво правех там, за Бога? Нямах отговор обаче. Ходех към пейката, там седеше някой, който ми направи нещо със силите. Изключи ги! Не можех да направя нищо! Искаше ми се да не съм така слаба. Защо, защо той имаше по-готина сила от мен. Изключи моята! Това е... Удивитено. И в същото време ужасно, защото се чувствах като.. Като човек.
Подсмръкнах и се дотътрих усмихната до дървото. Хич не му дължах усмивки. Погледнах го с един от глупавите си погледи, кимнах на поздрава му и направо пристъпих към въпроса.
- Силите ми. Къде са? - попитах студено и го погледнах в очите.
Не гледай врага в очите!
Забравих какво върша. Изгубих се в погледа му.
Какво правиш, глупачке? Извърни глава! Веднага!
Вътрешния ми глас вече започваше да ме ругае, затова извъртях лицето си на другата страна и седнах на земята.
- Искам си силите. - промълвих вече по-спокойно. - Върни ми ги. - позволих си кратък поглед, после пак погледнах надолу.

- Силите ми. Къде са?Искам си силите.Върни ми ги. -каза момичето и погледна надолу.Подсмихнах се.Обичах този тип момичета.Настояваха ли настояваха,но накрая нищо не получаваха.Същото щеше да стане и с тази.
-Нямам никакво основание да ти върна дарбата или дарбите както ти ги нарече силите ти....ЗАщо да ти ги връщам..Ами ако имаш дарбата да четеш мисли..Мразя някой да ми чете мислите,защото е гадно да знае какво си мисли човек!
Погледнах я.Наистина си беше красива.Е...Добре..Тя продължаваше да ме гледа очаквателно,все едно ми казваше: "Искам си дарбите".
-Ох....Не ме гледай така..Добре...
Дланта ми светна в светло син цвят и премахнах полето,в което отнемах дарбите.
-Хайде де седни,малката..

Подсмихнах се. Да, в ума си вече чувах всичко, което той си помисли, което си помисли някой, в радиус десет метра от мен. Седнах на пейката до него и кръстосах краката си. Попринцип тук не беше студено. Имам предвид, точно сега. Иначе аз се бях нахлузила със зимни ръкавици, шал и шапка. Никой не ме бе виждал така. Дано той да не се изпусне, все пак на вампирите не ни е студено и мога да излезна дори с къси панталонки. Да, обаче хората ще заподозрат нещо. Това беше тъпо.
- Аз съм Ребека, между другото. - казах, без да се обръщам към него. - Можеш да ми казваш Бека. - този път леко погледнах към тялото му. Не исках да се връщам на лицето, защото отново щях да се изгубя в тези очи. Защо ставаше така? Попринцип никога не ми е ставало.. - И да, позна за дарбата ми. Чета мисли, Ерик. - ухилих се, защото видях името в главата му.
Той опита да прикрие мислите си, но вече беше късно. Бях вътре. Единствения начин да ме изгони, беше както направи преди. Да ми махне силите. Но не му го споменах, защото ако го направи отново, пак щях да съм като човек. Мразех това..

- Аз съм Ребека, между другото. Можеш да ми казваш Бека.И да, позна за дарбата ми. Чета мисли, Ерик.
Наистина съм си медиум..Дори и без тази дарба.Не ми трябваше.Но можех да си я набавя от нея с другата ми дарба,а именно-копиране на дарбите,но не исках,защото беше ужасна дарбата и не мога да я контролирам.За какво да си хабя изстрелите все още,като мога да оставя малко и за накрая.
-Да..Откъде ли позна името ми-подсмихнах се-Да не би ти да си вампир?Щом имаш дарби..Може и да си вещица,но щом толкова ми допадаш на външен вид и по характер малко вероятно да си вещица...По-скоро да си един прекрасен вампир..
Обърнах глава към нея и я погледнах право в сините очи.Наистина красиво създание
Пп.Сори че не съм писал по-рано,но не съм го видял ;дд

Погледна ме в очите. Не бе честно. Хич даже, защото забравих какво ме попита, защо и как..
- Аз.. - промълвих, но не можах да довърша.
Обърни се, Бека. Веднага! Няма да водим този разговор отново..
Този път нямаше да споря с нея. Отместих поглед и се загледах в поляната зад него. Защо очите му ми причиняваха това? Започнах лека-полека да си спомням разговора ни. Попита ме, дали съм вампир. Подсмихнах се, да не би на не миришех на такъв?
- Естествено, как иначе. - ухилих се. Той също бе вампир. Личеше си по фигурата, очите и дарбите. Очите.. - Ти също си такъв. - казах, макар да бях сигурна, че знае какъв е. - Сподели с мен, каква бе тази дарба, с която махна силата ми, да чета твоите мисли? - попитах и се загледах в лицето му, като избягвах очите.
Беше красив, не го оспорвам. Само да оправим това с очите. Рано или късно ще го споделя с него, все пак. После отместих поглед надолу по тяото му. Не се виждаше много, все пак беше облечен, но се виждаше, че е висок. Може би колкото мен. Също така мускулест, но не от онези, които прекаляват с фитнеса. Нормално мускулест.
- На колко години би трябвало да е тялото ти? - попитах, защото не ми изглеждаше стар.


П.п. Спокойно, не беше много 0тдавна.. ;д

- Естествено, как иначе. Ти също си такъв.-започнах да разучавам тялото си сякаш не знаех,че съм такъв.- Сподели с мен, каква бе тази дарба, с която махна силата ми, да чета твоите мисли?- На колко години би трябвало да е тялото ти?
Усмихнах се на тези два въпроса.Никой не ми ги беше задавал.Поне никой не го беше интересувало дали съм на 100 години или какви дарби имам по-точно.Реших да отговоря на двата въпроса по следния начин,като се опитвах да скрия мислите си за другите дарби:
-Ами значи..Имам дарба,която ми позволява да премахвам всички дарби,разбира се,когато и които си поискам,на 300 метра далечина.Дори да си по-далече и да ме замери някой с електрично кълбо,то ще изчезне като влезе в полезрението ми.
Малка драматична пауза и отговорих на следващия въпрос:
-Тялото ми изглежда на 21 години.Аз самият съм на 100...И така..Сега ще получа ли шарено бонбонче за верните отговори?

Хм. Шарено бонбонче. Засмях се. И той на сто години. Еха..
- Зависи. - прошепнах. - Зависи за какви бонбонки си говорим ние двамата.. - ухилих се и станах от пейката. Скочих на дървото и намерих една малка черешка. - Това става. - казах и му го метнах. Той го улови, още докато беше във въздуха и го погледна. - Не е отровно, спокойно. - засмях се и цъфнах отново на пейката до него.
Заиграх се с един рус кичур от косата ми. Честно да си призная, не се дразнех на вицовете за блондинки. Даже ми бяха забавни. Особено щом ми ги казваха, като се запознаят с мен.
- Не мога да повярвам, че ти не се шегуваш с цвета на косата ми.. - засмях се и го погледнах.
Грешка. Пак гледай надолу!
И беше права, защото пак попаднах на очите му.
- Защо имаш такива очи? - чух се да казвам. Защо, по Дяволите се издадох така. - Така де, забрявам всичко, като ги погледна. - прошепнах. Като се бяхме разговорили за тях, нямаше да можем да спрем, докато не кажа всичко, така че трябваше да се постарая.

- Зависи за какви бонбонки си говорим ние двамата.-каза тя и се засмя-Това става-и хвърли една череша.
- Не мога да повярвам, че ти не се шегуваш с цвета на косата ми..-каза тя и се засмя.
-Ами не виждам защо да се шегувам.Имаш прекрасен цвят на косата.Имаш и прекрасна усмивка.
- Защо имаш такива очи?
Погледнах към нея.
- Така де, забрявам всичко, като ги погледна.
Странно.Никой не го беше правил до сега.Или тя беше сериозна,или нещо ми се подиграваше.Като я погледнах и тя се вгледа в очите ми беше наистина странно изражението на лицето и'.Беше някак си захласнато и не знам как да го опиша..
-Ти си първата,която го прави..Няма си и на представа за какво става дума и защо така става с теб...
Извърнах очи.
-Между другото каква музика обичаш да слушаш,имаш ли брат и имаш ли си гадже?
Това последното без да искам го изтърсих.

-Ти си първата, която го прави.. Нямам си и на представа за какво става дума и защо така става с теб... - каза той. - Между другото каква музика обичаш да слушаш, имаш ли брат и имаш ли си гадже?
Рязко сменяне на темата. Добра работа, Ерик, но захвана по-трудна..
- Музика.. Хм. Да кажем, всякаква.. - прошепнах бързо. - Имам брат, да, казва се Клаус. А гадже.. Още от малка май не съм имала. - казах неуверено.
Така ли беше? Или не? Имала ли съм? Не помня.. Може би като малка..
Излъжи го де, кажи, че си се срещала с много, но не са били подходящи
Няма да го направя!
Хайде, какво ще ти стане?
Няма да лъжа..
- Не, никога не съм имала. - казах по-уверено, а вътрешния ми глас започна да ме обижда.
Млъкни. - казах й.
Глупачка..
Каза тя и все едно ми затвори телефона, защото млъкна, и беше болезнено тихо без нея.

- Музика.. Хм. Да кажем, всякаква.. - прошепнах бързо. - Имам брат, да, казва се Клаус. А гадже.. Още от малка май не съм имала.
Тя нещо се замисли и изчезна нанякъде.Сякаш се бореше с нещо в себе си.Най-накрая мъцна и каза:
-Не, никога не съм имала.
Погледнах я невярващо.
-Странно..Много странно..Имайки предвид твоята външност и характер...Е...Аз имах доста...-излъгах я.И тя можеше да го направи,но не го стори.Аз си бях такъв.-Ще имам бебе..От едно момиче..Но ние се разделихме по много странни причини.Все пак не сме се виждали от доста време..Може да и' се обадя..И имам друго дете,което не съм виждал никога през тези 100 години...В момента не съм обвързан с никого...
Погледнах напред след всичко,което казах..Не трябваше да разправям такива неща...Все пак се познавахме от доста малко време,а аз просто издиктувах една малка част от живота си.Отворих уста,за да кажа нещо,но замълчах.