Скритата поляна

Поляната не беше голяма но беше отрупана с безброй много цветя някой познати други не чак толкова, но беше красива и приятна. И там ухауеше все едно си в рая.

След библио9теката реших да се разходя из града.Мислех си за Клеър и за ужасната й съдба в нея да живее някой друг,някой който може да те заключи в собственото ти тяло и бъдеш затворен завинаги.Поне в нейният случай имайки предвид ,че е вампир.Вървейки по улиците погледът ми се спря на едно място.Повървях малко сред дървета и попаднах на чудна поляна.Не беше особено голямо ,но цялата по -скоро повечето от нея беше отрупана с лалета.Не бях виждала толкова много лалета от детството си.Неволно се усмихнах и откъснах едно лале.Малко ми стана жал,че трябваше да го отделям от другите му себеподобни,но бързо изпъдих тази мисъл.С откъснатото цвете седнах под дървото на сянка и доближих стръка до лицето си ,вдишвайки аромата му.Същевременно наблюдавах останалите лалета.

Излизайки от кафето тръгнах на някъде и аз незнам на къде. Не ми пукаше много къде ще ме отведът улиците или дали вопще после ще мога да се върна. Просто исках да се мотая. Пресекох една улица и тръгнах през една пътека през едни дървета." Супер! Природа...колко хубаво" казах иронично на ум и се засмях леко,което по скоро запрелична на сумтене. Както си вървях по тази пътека мислейки си за това момиче в кафето, което така и не продума нито една дума за краткия ми престой там, открих една поляна. Беше...ох,цялата отрупана с лалета. Ето ги и цветята. Хубави неща,но не ги обичах много. Видях едно момиче да седи под сянката на едно голямо дърво. Супер! Дано и тя да не ми мълчи или просто да се изнесе като онази от бара когато и предложих бира. Боже, какво им става на тези хора покрай мен? Или си глътват езика или просто се изнасят без да кажат и една дума. Е, в случая с бара момичето беше казало една дума, та даже и повече. Но те всички бяха за това как да не и предлагам никога вече бира и темподобни. Приближих се до момичето малко не сигурно. "Дано не си куко като другите, дано не си куко като другите" започнах да си повтарям на ум. Сякаш това наистина щеше да ми помогне ако момичето се окажеше куко.

Продължавах да седя така поемайки от време на време аромата на лалето.Сигурно отстрани изглеждах странно или по-скоро като момичетата от любовните романи.Напоследък доста ги чета.Мястото беше много подходящо за сцената й с очарователният главен герой.Тя се обръща към приближаващите стъпки и оправя огромната си червена рокля и..някой наистина ли се доближаваше?Да някой идваше и този някой не беше очарователният главен герой нито принца на бял кон ,а момиче.При това това момиче ми изглеждаше познато.
- Здравей - поздравих приятелски и оставих лалето настрани.

- Здрасти. - чух се да казвам. Пристъпих бавно към нея сякаш е някакъв опасен звяр и аз трябва да го нахраня и ако не съм внимателна ще ми откъсне ръката и тогава....Пак се унесох в моя свят пълен със насилие и кръв. Ох...кръв! Боже сега като го споменах ми се допи много. Жалко,че тук нямаше нито една жива душа усвен това момиче. Леле...ставах истински хищник щом станеше въпрос за храна или кръв. Дали тя щеше да ми даде да пия? Има само един начин и то е да ми даде...въпроса беше на сила ли да бъде или да се правя на миличка и после...
"Всичко с времето си" запознах да се успокоявам. "Все някога ще ида на лов. Просто...спокойно" започнах да си го повтарям това докато се приближавах към момичето и се усмихвах.

Беше много предпазлива дори и в поздрава си.
- Как се казваш? - попитах я като се опитах да пречупя леда на тишината.Момичето ми изглеждаше познато.Може да е от училището.Няма да е нещо ново учениците да се разхождат наоколо.Все пак и ние магическите създания имахме права.Странно нали?Аз съм едва на 21 и съм учителка.Трябва да обучавам и получавам момичета и момчета от 5 до 3 години по-малки от мен.До скоро и аз самата бях такава като тях.Погледнах момичето.
- Седни тук ако искаш - посочих мястото близо до мен. - не е като да искам да те изям или нещо подобно.
Засмях се и после разбрах,че е доста неуместно имайки предвид предпазливостта на момичето.Погледнах ръчният си часовник и осъзнах,че съм била повече врме тук,отколкото трябва.
- Виж,трябва да тръгвам.Извинявай - казах и тръгнах към училището.

Тъкмо отворих оста да кажа нещо и да седна до нея, когато тя погледна часовника си и каза,че трябва да тръгва. Намръщих се и седнах на мястото й. Супер...поредното същество което уфейква. Добре, колкото и да ми се извиняват и да са добри, аз няма да бъда такава. Писна ми от някой който си тръгват а дори името не съм им чула. Знам,че бях таква,но това беше само един път и наистина ми беше писнало да седа. Боже...всичко бих дала да ида някъде и да се нахраня. Но тук нямаше никой.

След като говорих с Клеър реших да изляза за малко от училището и слава богу не се натъкнах на някой вампир или друго същество.Разхождах се и незнайно от къде попаднах на това прекрасно място.Бе отрупано с толкова много цветя и бе толкова красиво.Седнах на полянката и се отпуснах когато видях едно момиченце да се приближава към мен.-Здравей,какво търсиш тук?

След като избягах от сиропиталището се скитах наоколо сама...с духовете.Бях в едно малко градче в покрайнините на Лондон.Цял ден хората ме гледаха странно особено като почнах да си говоря "сама" .Вървях на някъде без конкетна посока и стигнах едно доста хубаво място.Навсякъде имаше красиви и ароматни цветя както и хубава зелена трева.Едно момиче ме попита какво търся тук.Приближих се към нея и се усмихнах.Може да бях преживяла доста за тези девет години,но все още можех да се усмихвам и го правех.
- Здравейте госпожице.Аз...разхождам се. - изрекох.Гледах да се държа мило както правех попринцип.Сложих едната си ръка в джобчето на бялата си рокличка и стисках силно медальончето с "JR" на него.Имах това медальонче от както се помня.То "символизираше" името ми - Джесика и името с който ме беше нарекла онази сянка когато се родих - Ренесме.Преди да се представя на какичката до мен се матеарелизира дух.
- Здрасти Кал. - поздравих аз "празното пространство".Сигорно момичето ще ме сметне за луда,но...имах тази дарба.Не бях виновна,че бях жътвар на души.И мисля,че бях единствения жътвар отвът Айфеловата кула насам.

Момиченцето бе много сладко и красиво.С красива кестенява коса и шоколадово кафяви очи.Бе толкова сладка в бялата си рокличка и гледаше толкова невинно.Същинско ангелче от рая.Загледах се в нея-може бе на 8 или 9.Тъкмо щях да я попитам как се казва,когато тя изведнъж проговори на пространството.Олеле какво става тук?!Погледнах отново момиченцето.-Как се казваш мъниче?

Кал ме поздави,но каза,че трябва да тръгна.Казахме си по едно "Чао" и той изчезна.Насочих вниманието си изцяло към момичето което ме попита как се казвам.
- Джесика,а вие? - усмихнах се отново.Зачудих се как не ме изпъди веднага щом проговорих на пространството.Подадох свободната си ръричка докато с другата здраво стисках медальончето.Тя ме беше нарекла "мъниче" ,но нямаше да се разсърдя.Аз си бях малка.

Тя отново проговори на пространството и каза едно "Чао!".След това се обърна към мен и ми се представи.Джесика,колко красиво име,като самото момиченце.- Приятно ми е Джесика,аз съм Каталина.-усмихнах се.- И забрави за любезностите!Имаш красиво име Джесика!Красиво име и красиво момиченце винаги си подхождат.-опитах се да развъдря обстановката.- Джесика, имаше ли някой до теб преди малко?

Каталина.И нейното име беше хубаво,а и тя беше хубава.Усмихнах се.Преди обаче да и направя компилемнт тя пита дали до мен е имало някой.Въздъхнах.
- Да.Имаше.Имам..ъ дарбата да виждам духове.Колкото и странно да звучи.Мога също така да разговарям с тях. - обесних с две думи.Много по-лесно е да се каже това отколко да обеснявам както е жътвар на души.Все пак не всички знаеха,че такива съществуват макар да има книги и филми за тях.Сигорно сега ще последва писък,някоя друга ругатня и после ще избяга като ме нарече чудовище.Нищо ново.

- За първи път срещам човек,който вижда духове.Не си мисли,че ще те нараня или ще те обидя,може да се каже,че също си има мой проблеми макар и да съм човек.-засмях се горчиво.Тя бе толкова малка,а носеше такъв товар на раменете си.Разбирах я,носех такъв проблем от години.-Е,защо не ми разкажеш повече за дарбата си.Сигурно е готино да виждаш духове?

Седнахме на полянката.Отначало мълчах.Тя беше казала "макар и да съм човек".Да не би да мислише,че аз не съм човек?
- И аз съм човек.По - точно жътвар на души.Което означава,че трябва да накарам душите да минат през мен към отвъдното.Понякога е хубаво,а понякога не.Но аз си имам само тях. - обесних и се приближих към едно лале.Помирисах го.Ухапеше направо божествено.Обичах цветята.
- Ами ти?Какъв е твоя ...проблем? - попитах я с нескрит интересен.

Тя бе толкова мила и сладка.Същинско ангелче!Докато стояхме на поляната ми разказа за дарбата си!Хм,доста интересна дарба.После ме попита за моя проблем.-Ами...Хм...Имам видения.Понякога са ужасни.Какви ги дрънкам,винаги са ужасни!Понякога съм стигала до писъци.Но няма да те товаря с моите проблеми!- Джесика ме погледна учудено.О супер,сега и малката ме мислеше за откачена.Всички се изненадват когато чуят за виденията ми.

Тя ми разказа за своята дарба.Виденя.
- Еха! - беше единственото което можех да кажа.Радвах се,че не съм единствения човек със смахната дарба на този свят.Усмихнах и се мило сякаш тукощо е казала нещо нормално.Но все пак щом аз говоря и виждам духове защо пък тя да няма дарба видения?Всичко е възможно.Убедила съм се в това за тез идевет години.
- Радвам се,че не съм единствения човек притежаващ нещо...такова... - признах си на глас.

П.п:Съжалявам,че се забавих,но имах работа..

-Понякога не е толкова зле!Да си различен си има и хубави качества!-засмях се.Джесика наистина бе много миличка.-Днес говорих с висшата жрица на училището и тя каза,че мога да живея там.Като изключим,че ще се намирам насред бойното поле!-засмях се.-Какво означава да си жътвар на души?!Да виждаш духове?

Леко се намусих.Тя не ме ли слушаше?
- Както казах.Жътварите са хора които могат да разговарят с духове.Трябва да ги накарат или подканят да минат през тях за да отидат в отвъдното.И така...жътварите са доста редки.Дори не знам дали има други.Мисля,че имаше един,но той е отдругата страна на Айфеловата кула,а аз от тази.. - леко се засмях.Звучах като дете филосов въпреки,че и аз много не разбирах това.

-Днес говорих с Висшата жрица на училището и тя реши да ме приеме.Макар че,съм човек!Заинтересува се от дарбата ми.Всъщност Джес...Разбирам те колко ти е тежко.Може да се каже,че съм преживяла същото за 16 години живот.Всички да те мислят за откачен!-потръпнах при спомена в сиропиталището.- Значи това е да си мъртъв!Да избираш дали да останеш тук или от другата страна!

Еее явно Вишата Жрива е добра.Може би трябва да говоря и аз с нея.Но как ли ще раегира като едно девет годишно потропа на вратата и?Тя спомена нещо за духовете.Че трябвали да избират.Повдигнах рамене.
- Ами не знам.Не съм умирала все още.. - засмях се.Подуха лек ветрец който развя косите ни.Помирисах още едно лале и легнах на тревата загледана в облаците.
- Тук е красиво нали? - попитах кака Каталина.

-Не знам кака ще реагира.Тя се изненада когато аз отидох при нея,но не можех повече да живея така!Виденията ми ставаха все по тревожни и ужасяващи!Все кръв и пламъци...- Джесика помириса едно лале и легна на поляната като се загледа в облаците и подхвърли,че тук било красиво.Аз легнах до нея.-Наистина е красиво.Прекалено красиво даже...-засмях се.Тихия ветрец продължи да духа плахо и спокойно,а аз затворих за кратко очи.- Познаваш ли родителите си Джес?

Тя легна до мен и ме попита дали познавам родителите си.Въздъхнах.
- Познавах ги.Починаха в катастрофа като бях малка.Ии от тогава съм по сиропиталищата,но избягах.Биеха ме и ми се караха,че общувам с нищото.. - обесних с тъжно гласче.Пак пъхнах ръчичка в джобчето на рокличката си и стиснах медальончето.
- Ами ти?

-Не...И не иска да ги познавам!Майка ми ме е изоставила в сиропиталището когато съм била на 3 дни и оттогава съм по сиропиталища.Може да се каже,че аз ги биех и аз им погаждах номера.На няколко пъти съм бягала,но все ме връщаха.Накрая ме помислиха за тотално откачила и решиха да ме пратят тук.-разказах набързо,а Джес отново пъхна ръчичка в джобчето на роклята си.- Какво толкова криеш в това джобче?

Това което тя разказа беше ужасно.Еее имахме нещо общо.Усмихнах се тъжно.Каталина ме попита какво толкова "крия" .Засмях се.
- Не го крия.Медальонче което имам от както се помня. - извадих го и и го показах.Малко сребърно медальонче с буквире "JR".Сигорно щеше да ме попита защо не е само "J" и затова побързах да добавя:
- От имената ми.Джесика и Ренесме.Не питай за второто.Помян раждането си сякаш е било вчера...тоест след като ме извадиха на бял свят.И тогава една черна сянка...ме нарече Ренесме..