Храма в гробището

Идвах в града рядко,но сега се бях преместил за да уча в магическото училище.Цял ден валеше дъжд и сега го обърна на сняг.Някаква сила ме влечеше точно към гробището.Докато снежинките падаха от небето аз вървях и разглеждах надгробните камъни.Наоколо имаше гарвани,но не ме притесняваха.Те бяха прекрасни птици макар и за доста хора да означаваха смърт.Е се пак на практика аз не съм човек.Разглеждайки плочите намерих тази на брат ми.
-Ах малки братко.-казах и клекнах пред гроба докоскайки плочата.В далечината изграчи гарвън и аз преместих погледа си на него.Той разпери големите си криле и полетя.Снега се усливаше и аз видях една сграда в средата на изоставеняи кът в гробището.Изоставеният кът беше отделен с ограда която прекъсваше сякаш преди на това място където минавах е имало порта,но сега нямаше.Влезнах в тази част и леден вятър развя косата ми.Мястото не беше никак приятно.Голи дървета,счупени надгробни камъни и статуи.Само малката сграда изглеждаше непокътната.От вън можеше да изглежда малка,но щом влязох вътре разбрах,че е доста голяма.Огледах се.Беше мрачно,но развитите ми сетива ми позволяваха да виждам в тъмното.Имаше стълби които водиха на втория етаж,но аз останах на първия и реших да поразгледам.Поне докато снегът спре щях да имам забавление-да разглеждам тази сграда за да не умра от скука.

В сградата ухаеше примамливо на нещо старо, вековно, мъртво. Дъските по пода, раздути от влагата, скърцаха мелодично с всяка лека стъпка. Носеше се онова странно чувство сякаш въздуха всеки момент ще се сгъсти и превърне в желе-гадно, противно. И все пак тишината обгърнала всичко носеше тъй желаното спокойствие.
Алрейн стоеше в таванското помещение-малкото й райско кътче. От прозореца се виждаше цялото гробище и можеше да вдъхне тъгата и страха пропити в камъните. Вятъра развяваше прокъсаните завеси, приличащи на паяжините висящи по ъглите. С бялата си рокля и черна коса можеше да мине за бродещ дух или привидение, но тя беше много по-ужасни неща. Неща, които предпочиташе да скрие тук и в себе си. Някак такива неща успокояваха жаждата за кръв и разврат. Тук се чувстваше свободна и някак у дома. Налудничаво нали?
И все пак взряна в луната, която едва се показваше зад облаците някак се отпускаше. Неусетно бе заспала. Поредния сън без светлина в края. Поредния сън, в който дори няма кошмари, но някак все пак сън.

Случилото се предичасове все още бе в главата ми, исках да се маха.исках да го хвана здраво и да изтръгна всеки един противен корен на спомена от ума си и да го хвърля на земята за да го стъпча.Мразех го толкова много, но може би не него, а самия страх от него.По дяволите, имаше ли значение?За мен не голямо.Отново вървях, а завалелия преди минутки сняг се тръпаше по раменете ми и попиваше в косата ми.Тя стана мокра за секунди, докато снега заваля все по-силно.Не бях усетила как съм се озовала на гробището, но май трябваше да потърся къде да се скрия от снега, а после да му мисля.Определено не бях облечена подходящо и обувките ми се намокриха почти моментално.Определено трябваше да изчакам всичко това да премине.
Зърнах една сграда и без много да мисля се затичах натам.Снежната буря хич не ми допадна, въпреки че обичах да се разхождам под дъжда.Всъщност, като се замисля дъжда и снега нямат нищо общо...нали?
Отнесена в мисли аз се спънах в първото нещо изпречило се на пътя ми и осъзнах че съм легнала по лице на пода.Изправих се бавно, но все още усещях звука отекнал преди секунди.нацапах проклетата блузка, мамка му!започнах да я тупам, когато нечий пулс открадна вниманието ми и го насочи към себе си.

Усетих нечие присъствие или по-скоро още две.Не бях сам в сградата.Бях се скрил междо сенките и там никой неможеше да ме види,но не,че ми пукаше.Видях едно момиче което чистише блузата си.
-Я виж ти.Дори на местата забравени от бога идват хора.-казах аз,а на лицето ми се появи самодоволна усмивка присъща само за Деймън.Огледха момичето.Беше ми позната от някъде,но от къде един бог знае.Усмихвах се и се облегнах на стената на стария параклис тъйкато докато оглеждах вехториите които бяха тук..ми заприлича на параклис.Чудех се къде е второто така наречено присъствие.Дали е на горния етаж.Бях прекарал часове тук и като погледнах навън видях,че снегът още вали,а и е натрупало.Е щях да стоя тук с тази...и другото присъствие което дори незнам къде е.Нещо ми подказваше,че е много наблизо.

Обърнах се назад и чух нечий глас, но собственика му май предпочиташе да стои в сенките.не ми пукаше особено, но в момента май не търссех неприятности.Ха, не съм си мислила, че мога да го кажа, но вече е факт.Исках просто да мине бурята и да отида някъде да пия, исках отново да забравя.От толкова "изтрити" спомени, май ще остана без никакви, а?
Тъкмо смятах да "поздравя" всоя нов "приятел" когато усетих още някой.А аз си мислех че днес ще мина без да се включе в някой купон.Я май щяхме да си устроим парти.След минутки разбрах че този трети някой всъщност е Рейн.Усмихнах се, май последния път не си изчистихме сметките, или по-точно тези с гаджето й.Сега може би щяхме да
-Здравей и на теб!-троснато казах аз гледайки към сенките от където преди момент чух онези звуци.
-Аз не хапя..-"поне не винаги" продължих на ум- не е нужно да се криеш.-и една от онези толкова типични за мен надменни усмивка за пореден път се разля върху лицето ми.

Сутрин? О, мамка му! Ужасно е да заспиш на прозорец и да се разбуди от толкова приятния изгрев. Имаше ли начин да започнеш по-зле един ден от това да се чувстваш изстискан тъкмо за закуска? Обаче тая адска шумотевица в главата й изобщо нямаше нищо общо със слънцето, светлината или нещо подобно. Хората мислеха адски шумно и изобщо не се научаваха да си възпират малко ненужните мисли. Хора? Две на нула за шибания ден.
Рейн се изправи, огледа се и определено не остана много доволна. Нямаше намерение да се вясва в такъв вид пред непознати хора и още повече пред такива с лоши, лоши, много лоши шумни мисли. Като изключим факта, че роклята й беше бяла и едва ли не прозрачна идваше наред огромното й желание да обеси някой на връзките на кубинките си. Все тая. Затегна коженото бюстие и се плъзна по стълбите за долния етаж.
Някак в прелестната тъмнина долу желанието й да ги разфасова намаля. Почти се загуби, но пък при нея „затишие пред буря” винаги действаше с пълна сила.
-Мамка ви, не са ли ви учили да не жужите толкова рано сутрин? Мислете си тихи неща да му се не види.

-Я виж ти някой май има махморлук.-казах и се усмихнах.
-И чете мисли..брей!Какви страни същества.-ее нямах намерение да разкривам,че съм вампир.Нека саим да узнаят.
-И как се казвате момичета?-излезнах от сенките и се облегнах на една стена която им даваше възможност да ме видят.

Я, Рейн май бе попрекалила вчера и сега е кисела, колко хубаво.За момент се замислих дали пък да не се заям с нея, толкова ми бе приятно да я дразня, по принцип харесвах да дразня всеки, но...
Най накрая успях да видя лицето на скрития в сенките и да огледам с какво си имам работа.Ха поредния вампир.И този ли ще се падне въздържател?или пък може би някой със супер странна ценностна система.защо винаги попадах на откачалаки.Чакай малко, не бях ли аз откачалката сега?Ох какво ти пука, все ми е едно.Той попита за имената ни и май редно бе да кажа нещо, а не да гледам и да си мисля какъв ли ще е вкуса на кръвта му.
-Сам, на вашите услуги.-подигравателна казах аз и се наведох съвсем леко, след което се засмях на шегата си.Май и тук само аз щях да им се смея на гениалните ми закачки.

Нямаше нужда да обяснява, че киселото й настроение нямаше нищо общо с махмурлук. Някой се бе погрижил добре да й го излекува, но за това по-късно.
-За моята глава не се притеснявай, а по-скоро за твоята. Я, да си стегнеш малко мислите, защото не е много лесно човек да се въздържи да чете тоя хаос. И така между другото аз съм Рейн.
Може би идеята за връзките не беше толкова лоша? Мислите й бяха прекъснати от втората фигура в стаята. Очите още я боляха от проклетото слънце и малко трудно фокусираше образ, но пък миризмите си бяха безпогрешен сензор.
-Здрасти, Сам! Не сме се виждали от момента,в който от вампир се превърнах в моден аксесоар на едно инато муле.
Определено възцарилата се тишина беше благословена, но точно сега зверски я дразнеше.

-О, онова копеленце което ми спря веселбата ли?Не се притеснявай, със сигурност ще повторим пак.-усмихнах и се арогантно и си спомних някои неща от онази вечер.Мисля, че той ми предлагаше да й върже панделка, колко ли секси щеше да е само по нея?Все едно, само секунда ми трябваше за да фокусирам вниманието си върху момчето облегнало се на стената.
-Я кажи какво прави приятелчето ти.Дано е далеч, надушвам веселба, а не исскам пак да ми я прекъсне.-попитах аз и поредната гадна предизвикателна усмивка се лепна по мен.Седнах на първото нещо достатъчно здраво че да ме издържи и загледах към нея.

Явно Сам беше единствената, на която й беше забавно в този момент. Рейн от друга стана искаше само да заръфа нещо или да го удря. Може би и двете. Кой ще си помисли, че точно тук ще стане почти толкова оживено, колкото в някое кафе или бар.
-В случая той ми се явява детегледачка, а аз съм лошото лапенце, за което трябва да се грижи. А аз се явявам някой, който си умира от кеф да му лази по нервите. Ако мога да съдя по връзката ни е поне в училище, ако ли не, достатъчно далеч да не го усещам напълно точно. – Обвързването си беше голяма работа, но пък и полезна. Полезна и понякога дяволски досадна.
-Как върви при теб. Все пак хубаво местенце да се скриеш от снега? –Рейн хвърли поглед към останалото безмълвно момче. –Все пак от хората никога няма как да се скриеш

И аз се криех, но не от снега.Може би от всичкоо наоколо.По дяволите, защо не можех да се изправя пред проблемите си?Предпочитах да съм долу и всеки път когато той излезне за цигари, аз да ставам и да мачкам другите, а когато се прибере, отново правех това което иска?майната му!Не можех вечно да продължавам така, не трябваше да става така.Пак се загубих в мисли и почти забравих въпроса й, чиято мисъл май не проследих внимателно.Имаше нещо от вида "Как я караш" и това ми бе достатъчно, че да отбия номера.
-Напоследък не много добре.Скучно ми е, но ето сега май ще се позабавляваме.-хвърлих по един поглед на всеки в помещението и отново се усмихнах.Търсех си белята и май определено щях да я намеря.

Леко се засмях на разговора им хем защото ми беше смешно,а и за да забележат,че съм при тях.
-Значи Саманта и Алрейн..така ли?На кратко Сам и Рейн предполагам?-усмихвах се все още въпреки,че с тези двете не ми беше много приятно.Говориха си за техните проблеми и очевидно се познаваха.
-Вампири,вампири-поклатих глава и извъках с език.
-Хайде чао от мен момичета.Така и неразбрах какво правят две млади и красиви момичета като вас на такова забравено от бога място,но както и да е.Ще се видим скоро или не чак толкова скоро,но ще се видим.-казах и излезнах от сградата тъйкато нямаше какво да правя там.Огледах се.Слънцето печеше и това не беше много хубаво.Запътих се към училището,а след това щях да си блъскам главата в някоя стена навярно.

След като бурята беше отминала май вече бе време да си ходя.Момчето също си отиде като каза, че пак ще се срещнем.Май не знае с кой се замесва, че да иска пак да се срещнем.Както и да е, вече идваше и моето време да си ходя.Приближих се до Рейн и ръката ми бързо придърпа един кичур коса като започна да го премята през пръстите си.
-Е, Рейн, когато решиш да продължим започнатото, ще ме намериш.-усмихнах се арогантно, сякаш исках да й кажа, че съм съгласна да дойде, но поне трябва да се потруди и да ме намери.
Пръстите ми бавно пуснаха косата й и аз се отдалечих и насочих към изхода.
-До скоро, малката.-поредната надменна усмивка и вече се отдалечавах от нея и от това "забравено от бога място".

Бях във храма и гледах как магьосницита връща духа да детето във тялото му. И накрая чак разбрах че мялката дете е сестричка на Клеър, като попорасне може и нея да я превърна. И друг път бях идвал и следял Клеър без тя да разбере. А и на мен ми беше лесно да не ме види. Бях опитени тя щеше да ме види само ако поискам. Ако сега дойдеше тук щях да й се покажа. Нямаше смисъл да се крие. Имеше дости дарби, но все пак бях по-силен и опитен.

Влезнах в храма който се намираеш в средата на гробището...или по-точно в изоставената част на гробището.Отвън изглеждаше малък,но отвътре беше доста голям.Всичко беше потънало в мрак и в прах.За миг ми се поиска да съм с токчета,а дори не знам защо.Обаче с тях нямаше да стигна толкова бързо до гробищата.Въздъхнах и влезнах навътре разгелждайки старите картини по стената.Прокарах пръст по една прашна лавица с книги.Дори не знаех какво търсят тук.Прочетох заглавията,но нищо не ми хвана окото.Продължих да оглеждам наоколо.

Клеър дойде във храма и почна да разглежда картините и книгите. Разбирасе не ме видя, защото се бях скрил във сенките. Наблюдавах я известно врме. Беше си същата, обаче изглеждаше по-зряла и по-грациозна. Цнаех че беше директор в местното училище. Подхождаше й тази професия. Тя изглежадаше величествена и имаше силна харизма. Излезнах от сенките и застанх точно зад нея.
- Здравей - казах тихо. Тя се обърна със светкавична скорост, но ащ преди да е видяла кой е обвих ръце около кръста й и я притиснах към себе си като я целунах. вямаше нищо романтично в това, а и всъщност беше доста груба целувка...

Докато разглеждах всичко наоколо чух познат глас зад себе си.Обърна хсе бързо и видях Ерик - моят създател.Педи да направя нещо той ме придърпа към себе си и ме целуна грубо.Опитах да се измъкна,но целувката му ме погълна.Една част от мен искаше тази целувка,а друга не.Успях да се откъсна и надигнах глава.Не се беше променил.
- Какво правиш тук? - опитах се да звуча студено,но не успях.Гласът ми прозчува сякаш се радвам да го видя.И да си призная една част в мен се радваше да го види.

Тя не се отдръпна от прегръдките ми. Може би се радваше да ме види или само една част се радваше. Зарових лице в шият и доближих устни до ухото й.
- Как така какво правя тук?! Додйох да те видя разбирасе. Не че си се променила. Същите изящни и съвършенни извивки на тялото. - Прокорах ръка откръста й на горе до гърдите й и спрях там. - Същите хубави крака и дълги крака. - Другата ви ръка се плъзна на към бедрото й. - И същата руса коса. Сигурно доста момичета са ти завиждали.
Изведняж тя се оказа плътно към една стена и а аз притиснал се към нея.
- Сигурно си имаш гадже, е кой е той? Сподели.
Бяхме толкова близо че усщах дъхът й. Аз честно казано през повечето време не дишах не ми и трябваше.

Татенцето ме притисна към стената и почна да ми задава куп въпроси и да коментира прелестния ми външен вид опипвайки ме навсякъде.
- Ерик... - изрекох.Въпроса тук беше...дали го повиках за да спре с това или му казвах името на гаджето си.По странна ирония на съдбата създателят ми - или както аз го наричах "моето татенце" - и гаджето ми са адаши.Дъхът ми секуваше всеки път щом ме погледнеше и устните му се приближаваха към мойте."Не ме мъчи така!" - помислих си.На лицето му имаше самодоволна усмивка - типично с негов стил.Замислих се над думите му.Дошъл е да ме види.След всичките тези години?Които бяха...малко на брой,но бяха мъчителни.До сега никога не е идват да ме види.
- Защо сега?Защо не преди година - две докато бях в Домът на Мрака? - попитах с треперещ глас.Едва говорех.Едва дишах.Защо трябваше да е толкова близо до мен....защо?Не,че не исках...кой не би искал Ерик Нортман.Вампират стар колкото света имаш в кръвта си 6000 годишната кръв на Годрик да те притиска към стената.

Засмях се. тОва си беше пълна ирония. С гаджето й бяхме адаши. Сладко. После ме попита защо съм дошъл сега, а не по-рано.
- О миличка аз винаги съм бил на около . Просто ти не си ме виждала, защото не исках да ме виждаш.
Ръцата ми се спуснаха отстрани на гърдите му. Ипочнах да ги масажирам бавно с палци, като се притиснах още повече към нея. Доближих устни към нейните и я целунах този път с повече страст от колкото грубост. Една ми ръка се спусна по тялото й между кракат, къдато почнах бавно да я "масажирам.". Чух стенанията й. И бовно почнах да разкопчавам дънките й.

Изстенах от удоволствие когато почна да ме опипва...навсякъде.
- Ерик... - простенах името му.Устните ми срещнаха неговите,а езикът ми докосна палаво неговият.Една част в мен - предполагма часта Клеър - викаше,че трябва да се махна от тук и,че имам гадже,но друга - предполагам часта Клара - ме караше да остана тук с Ерик.Но за Бога какво правихме ние?Той ми е създател.Или още както го наричах "татенце" .
- Татенце... - опитха се да кажа,но думите бяха твърде тихи.Това което той правеше просто...Обвих ръце около вратът му и го придръпах към себе си.Пуснах едната си ръка надоло по тялото му стигайки до издутината в дънките му.
- Оооо ... - изрекох палаво и го стиснах,но не много силно.Все пак не исках да го оставям без деца.Въпреки,че си имаше мен.

"Татенце!" Това ми харесваше. Доста певезно и ми харесваше. Тя пе редърпа към себе си. ръкъта й се спусан надолу по тялото ми стигайки до издутината на дънки те ми иго стисна. Изкисках се биръзо смъкнах маротонки те й. И после дънките. Махна блузата и с няколко бързи движения и като и сутиена. тя ма йне разбра дори кога съм я съблякъл. Откопчах и мойте дънки и я дигнах бързо. Извадих Го от и отместих бекините й и Го вкрах. Прелепих се към нея като я притиснах още повче до стената. Подпрях ръзе от двете страни на глават и почнах бавно на се клатя на горе-надолу. И бързо засилвах...

Преди да се усетя вече бях гола.Той бързо ме хвана и извади "малкия" си приятел....който не бях виждала преди.Не,че сега успях да го видя.Той много бързо пое контрола.А аз мислех,че ще се забавляваме малко повечко.Забих нокти в кожата на вратът му.Той засилваше все повече и повече,а от устата ми излизаха стонове на удоволствие и викове от болка.Искаше ми се да извикам "Намали!" ,но от всички тези звуци нямаше да мога да кажа и една думичка.Мисля,че вече беше стигнал до вампирска бързила или си въобразявах не знам,но оргазмите ме заливаха един след друг.Определено знаеше как да накара една жена да свърши за секунди.