Хотел "Sky"

Мег отвори сънено очите си, като се опита да се размърда, но нещо я беше сграбчило и просто не й се получаваше. Тя погледна стреснато към мечето, увило ръце около нежното й тяло и се усмихна мило, като се приближи към устните му и ги докосна нежно със своите. Измъкна се много внимателно, като това продължи повече от две минути, само и само за да не го събуди. Най-накрая се изправи и се вгледа в него, като несъзнателно се усмихна.
Обърна се към електронния часовник, който й показа, че бе едва шест и двадесет. Е … беше се успала, тъй като сам самичка се събуждаше в шест, понякога и по-рано, измъчена от безсъние. Днес обаче нямаше подобни проблеми и дори още й се спеше, но подобен навик не можеше да се изкорени за една нощ. Затова тя се запъти към банята и си взе един много бърз душ. След това се облече, като остави бележка на нощното шкафче и излезе от апартамента.
Щом слезе във фоайето, се усмихна широко на рецепционистката и й обясни какво и кога иска да бъде свършено в апартамента й. Бе забелязала, че Рийд спеше доста дълбоко, тъй като не я усети, но въпреки това не искаше да го безпокоят. Затова и държеше всичко да бъде спазено точно така, както го е поискала. Разбира се, лъчезарното момиче започна да кима и да си записва, като накрая я увери, че всичко ще бъде изпълнено точно така, както го беше пожелала.
Мег напусна спокойно хотела, като два часа по-късно две от камериерките се качиха в апартамента й. Рийд още спеше, като за щастие поне завивката бе все още на мястото си и покриваше слабините му. И въпреки, че гледката бе скрита, на двете момичета им стана ясно какво точно се криеше там, веднага щом видяха дрехите им на земята. Както тези на Рен, така и на червенокосата. Едната от служителките ги сгъна и остави на диванчето, докато другата излезе възможно най-бързо на терасата, затваряйки след себе си, за да не събуди мъж със силния шум. Тя се зае да оправя масата им от снощи, като натовари всичко на количката и тръгна към кухнята на първия етаж.
След по-малко от десет минути, всичко в стаята светеше, сякаш никой не беше стъпвал там. Е … като изключим леглото, на което Рийд все още си спеше сладко. И за малко всичко да приключи точно по план, но май не се получи така, както Мег го бе искала. Върналата се камериерка буташе нова количка, на която бе наредена закуската им. Започна да я реди на масата в края на стаята, но непохватните й ръце изпуснаха сребристия капак на един от подносите.
Рийд подскочи в леглото, като се огледа и видя изплашените жени, които не знаеха какво да кажат. После погледна себе си и веднага се сети, че бе легнал чисто гол. Двете момичета започнаха да му се извиняват, тъй като определено не искаха той да се оплаче от тях. А в какво настроение беше мъжа в девет без двадесет … това тепърва щяха да разберат.

Бележката:
Ще се върна в девет. Надявам се да ме чакаш в леглото. Целувки, Мег.

Беше късен следобед, когато Мег реши да се отдаде на четенето на книга, тъй като нямаше какво да прави. Бе прекарала доста време навън, но не беше така забавно, когато е сама, а приятели все още не си беше намерила, но и не бе търсил. Чувстваше се добре сама и единствения, който искаше да види, беше Рийд, но за жалост той нямаше никакво време за нея напоследък, а това бе започнало да я изнервя. Беше останала с впечатлението, че е голяма работа … не можеше ли да намери някой, който да свърши всичко вместо него.
Лежеше вече цял час, когато някой почука на вратата и тя бързо изключи нощната си лампа. Навън отново валеше пороен дъжд и небето се бе затъмнило прекалено много, за да чете на „дневната” светлина. Затова и сега бързо се стъмни, като останаха само силуети, а това че рязко смени от силна светлина на мрак, я накара да вижда по-зле. Но въпреки това се скри зад вратата и щом чу как се почука отново, се зачуди дали да не отвори вратата. Вместо това обаче, посетителя й реши да се самопокани и щом Мег видя огромната мъжка фигура, скочи яростно върху него.
Повали го за секунди на земята, като хвана ръката му и я изви силно назад, докато не му извади рамото и щеше да продължи, ако не бе чула това така познато ръмжене. До сега го бе чувала да го прави само от удоволствие, но въпреки това веднага го позна и съжали за действията си. Махна се от него, като щеше да му помогне да стане, ако не се чувстваше толкова виновно. Та не беше просто това – Мег беше изплашена и нямаше никаква представа как щеше да реагира мъжа пред нея, затова побърза да му поднесе извиненията си.
- Рийд, съжалявам – каза съвсем тъжно с изтънял глас и щом той се обърна към нея, видя колко се бе отдалечила – Много, много, много съжалявам. Нямах никаква представа, че си ти.
Страха се усещаше по гласа й, а щом той направи крачка към нея, тя веднага отстъпи назад, като леко се блъсна в кръглата маса за хранене. Очите й изглеждаха някак мокри и не спираха да треперят, сякаш го чакаха да направи нещо ужасно, а щом той отново се опита да се приближи към нея, тя пак отстъпи, но този път по-малко. Знаеше, че ако го е ядосала няма къде да избяга, но тялото й отчаяно я молеше да се защити, съветвайки я да побегне.
Тя преглътна шумно, като се хвана за ръба на масата и въпреки, че беше сравнително тъмно, вече виждаше достатъчно добре. Очите й бяха свикнали с тъмнината и не знаеше дали така й се струваше или просто Рен не й беше ядосан, но не искаше да рискува. Остана на мястото си, все така уплашена и щом той вече тръгна по-решително към нея, тя стисна очи като малко дете и започна да диша тежко.

Мег го погледа изплашено, като чуваше всяка негова дума, но все още я побиваха тръпки. Не знаеше дали да му вярва, макар че наистина не изглеждаше ядосан, а тя наистина искаше да го послуша и да се успокои, но просто не можеше. Ако беше Даниел, до сега щеше да я е ударил, като разбира се после щеше да й се реваншира, но тя много добре знаеше какво ще се случи, ако го нападнеше, без значение дали бе разбрала, че е той или не. За щастие с годините се бе научила да го различава и в пълния мрак, като спасяваше самата себе си от яростта му. Да не говорим пък колко мразеше да й хленчи, след като започнеше да й се извинява … но тя знаеше, че след това съжаляваше, защото я обичаше искрено. Или поне така казваше.
Самодивата се стресна видимо, когато Рийд сложи ръката си на бузата й и наистина очакваше нещо силно, но вместо това усети топлата му длан. Почувства се така успокоена, както никога до сега и знаеше, че това не можеше с нищо да се сравни с леденостудената плът на Озера. Тя най-накрая се осмели да го погледне право в очите, като видя в тях не само разбиране, но и уплаха за самата нея. Бе някак тъжен и на червенокосата не й трябваше много време, за да разбереше, че той се притесняваше за нея. Това накара сърцето й да забие лудо, а тя най-накрая позволи на една напираща сълза да се стече по бузата й, но не защото още я беше страх … по-скоро до сега се беше страхувала да се разплаче.
- Наистина съжалявам – прошепна тя съвсем тихо.
След като най-накрая проговори и страха в очите й бавно започна да намалява, Рен я придърпа към себе си и я притисна силно към тялото си. Прегръдката му беше незаменима и Мег осъзнаваше това, така че уви ръце около кръста му и някъде отзад на гърба му стисна силно сакото, с което беше облечен. Не искаше да я пуска, имаше нужда от човек като него в живота си и ако трябваше да бъде честна, имаше нужда точно от него. Затова зарови лице в гърдите му, като се притисна в него и остана така за доста дълго време, докато не се успокои напълно.

Веднага щом седна на леглото, Мег осъзна какво глупост бе направила. Сети се за укорителните думи на Даниел и това, че винаги трябва да гледаш гордо и смело, дори когато си най-уплашен. И беше прав … важно бе да всяваш респект, но за момент бе объркала новия мъж в живота си с досегашния единствен. Просто й трябваше време да свикне, че той нито беше Озера, нито можеше да го замени по някакъв начин.
Успокои се още докато беше в банята, но все пак му благодари за водата и пи от нея просто от уважение. Не искаше да си помисли, че го използваше за сервитьор или нещо подобно, затова след малката глътчица, остави чашата на нощното си шкафче. Обърна се към него и му се усмихна така, сякаш нищо не се беше случило, че на човек можеше да му се стори зловещо. Беше толкова добра в това, все пак се бе усмихвала не веднъж на „настойника” си след подобна сцена, която обаче имаше и малко продължение.
- Не знам какво ми стана – започна тя, като се приближи към него и хвана ръката му, като я придърпа към скута си и я обгърна с двете нейни – Четох тази глупост – каза тя и кимна към някаква книга със зловеща картинка на корицата – и просто ме обзе паника. Вживях се малко повече и това време … знам, че звучи като най-глупавото нещо на света, но май наистина съм параноична. Няма да се повтори, обещавам ти.
Приближи се максимално към него, като се и надигна леко, докосвайки устните му нежно със своите. Не знаеше какво друго оправдание да измисли за жалкото си държание. Чак сега разбираше защо Озера й крещеше още повече, когато се разплачеше и започнеше да се страхува. Падаше в очите на другите, стигаше до съжалението им и ако това пред нея не беше Рийд, щеше да се засрами от себе си. Не искаше никой да я вижда така, но все още имаше някаква надежда, че ако някой я разбере, то това ще е той.

През целия път не си казаха нищо, което още повече огорчи червенокосата. Искаше й се просто да стигнат по-бързо, за да слезе от колата, преди да се е изложила още повече пред него. Отдавна бе съжалила за държанието си, но бе достатъчно горделива, за да не си го признае, а и това си беше Мег – ако времето се върнеше назад, пак така щеше да постъпи. Можеше да е невероятно секси, страшно културна, красиво умна, но бе и много емоционална, което й играеше лоша шега. Приемаше всичко много навътре и в момента го изживяваше прекалено много, а очевидно Рийд въобще не се беше трогнал.
Сърчицето на самодивата се свиваше болезнено, докато гледаше как прелитат по улиците, но въпреки това продължаваше да не се обръща към него. Беше забила поглед в прозореца си, защото не искаше да се предаде, но веднага щом спряха колата, това стана. Студения му глас я накара да изтръпне, а тя се обърна към него все така тъжна и обидена, но той дори не я погледна. Очите й най-накрая преляха, като лицето й веднага се обля в сълзи, но тя просто се обърна и избяга по най-бързия начин.
Сведе глава надолу, за да не я гледа никой, като не спря да плаче чак до самата си стая, а когато вече беше вътре, просто тръшна вратата и се хвърли на леглото. Болката беше толкова голяма, че цялото й тяло й се подчини, като тя просто не можеше да спре да ридае. Чувстваше се като петнадесет годишно момиче, което бе зарязано за пръв път и в момента се бе затворило в стаята си, плачейки заради безчувствеността на момчето, което уж е споделяло нежните й чувства.
Но не я болеше толкова от това, че Рен я погледна така безразлично, колкото че тя сама го бе предизвикала. Правеше се, че не й пука и реши, че така ще стане на нейното, но очевидно бе сгрешила много и тепърва го разбираше. Знаеше, че той не беше някой лигльо, който щеше да се остави да го манипулират със секс, но все пак очакваше да зачете мнението й. Толкова лошо ли беше, че не искаше просто да я чука, а да се отдадат един на друг.