Домът на Раян

Раян отново ме прегърна и аз се засмях. Този път не се дръпнах, дори се сгуших в рамото му.
- Джери не ме харесва?! Това е...не! Не мога да повярвам!- престорих се на дълбоко изненадана и съкрушена, след което отново се отпуснах на дивана.
- Има логика. Но тогава защо Роко не ме мрази?- погледнах Раян, надигайки главата си към него. Отново бях прекалено близо и през главата ми мина идеята, че мога да го целуна. Побързах да я отхвърля преди да съм убедила себе си, че си заслужава да прекратим разговора за това.
- Всъщност...Джери и Лу доста си приличат.- засмях се, сравнявайки двете котки мислено. Чак сега обръщах внимание на това, не се бях замисляла преди.
- А ти, прилепче? Какви са дарбите ти?- шегувах се с факта, че е вампир, опитвайки се да го гъделичкам. Е, щях да си изкарам акъла ако наистина се превърнеше в прилеп, но изражението му си го биваше. Разсмях се, плъзвайки ръцете си около кръста му. Сега бе моментът да проверя дали вампирите имаха гъдел...

Погледнах я изненадан от сарказма и.
-Да, двете котки си приличат, сигурно страшно ще си допаднат. - Засмилих се за миг върху идеята да ги запознаем. Имаше и вероятно Лусинда да изяде Джере, но се надявах да обича достатъчно Мел, че да не го направи.
-Роко не те мрази, защото вижда, че аз те харесвам, а и че ти харесваш него. - Поне бях абсолютно сигурен в това, което казвах. - А и Мел... Нямам гъдел. - Погледнах я с доволна усмивка. Преди да продължа мисълта си, Мелинда ме нарече прилепче и попита за дарбите ми. Завъртях отегчено очи и рязко я съборих назад, така че да легне на дивана. Надвеих се над нея, близо, много близо и я погледнах.
-Освен обикновенните вампирски неща като сила, слух и интоиция... Ами телепат съм, мога да се телепортирам, мога да говоря с животните, владея хипнозата ии най-любимото ми, мога да блокирам чужди дарби. - Ухилих и се дяволито. - Включително и твоите.

Отвърнах на дяволития му поглед с предизвикателна усмивка. Нямаше да се дам толкова лесно.
- Нима?- измърках до ухото му без дори да се приближавам към него, бе легнал почти върху мен.- А във вампирските ти сили да няма `супер чар`? Или това ти е по рождение?- отново провлачих леко гласа си, докато го произнасях, толкова близо до кожата му. Плъзнах бавно ръцете си по гърба му, прокарвайки ноктите си по голата му кожа. Това, че бе само по бельо само ми помагаше и ме караше да преосмислям решението си, че само ще си говорим.
- Да видим дали ще успея да те хипнотизирам...прилепче.- изкикотих се на последното, слагайки дланите си върху лицето му. Притеглих го към мен и нежно го целунах, като постепенно задълбочавах целувката. Колкото и да се изкушавах, нарочно действах внимателно, обмисляйки всяко свое движение. Отдръпнах се за миг, колкото да го погледна, като отново плъзнах пръстите си по едната му страна. Но разделянето не бе за дълго време, миг след това отново го притеглих към себе си, сливайки устните ни...

Усещах как иска нещо от мен и вече ми беше ясно, че с искреното ми намерение за обикновен разговор беше свършено. Нямаше как да се получи, особено докато бях върху нея и устните и ме целуваха толкова страстно. Не можех да се сдържа да отговарям на целувките и, не можех да и устоя и го знаех, а и всъщност не исках. Усещах ръцете и по мен и това ме подлудяваше, сроко вече притисках кръста и към себе си, а в главата ми се бяха изпарили всички мисли, освен факта, че я искам и то до полуда.
Изправих се леко и я погледнах.
-Трябва да внимаваш с прилепите, знаеш ли? Ние сме опасни. - Усмихнах се дяволито и отново жадно я целунах. Устните ми се спускаха по врата и и просто не можех да спра.

Усмихнах се на последният му коментар, докато устните му жадно напредваха по врата ми. Извих леко главата си на една страна, давайки му идеален достъп до кожата си.
- Не го вярвам.- нарочно го подразних, отново придърпвайки го към себе си. Целунах го, като бавно прокарах езика си по устните му. Усещах, че това го побърква и само се усмихнах предизвикателно.
- На мен ми изглеждаш напълно добричък.- измърках тихичко в ухото му, прехапвайки долната си устна. В момента го предизвиквах, а честно казано, и аз не знаех какво ще направи. Любопитството да го видя в стихията му ме глождеше, а след миг се завъртях, така че той да е отдолу. С това движение рискувах и двамата да паднем от дивана, но все пак успяхме да се задържим. Бутнах го леко назад, навеждайки се отново към него, докато ръцете ми шареха по гърдите му. Отново жадно го целунах, слизайки постепенно към врата му...

Засмях се и я оставих да ме избута отдолу. Тя май наистина не осъзнаваше, колко опасен съм всъщност. Устните и се спускаха по врата ми и не можех да се сдържа да я притискам все по-силно към мен.
-Не знаеш колко съм опасен. - Намерих отново устните и и лекичко засмуках едната, това момиче си просеше белята все повече и повече и дори не го разбираше. Бутнах я лекично нагоре и срещнах погледа и.
-Нали щяхме само да си говорим? Толкова ли не можеш да ми устоиш? - Придърпах я отново към себе си и пак я целунах диво и необуздано. Нямаше нищо общо с първите ни целувки, тази беше страст, главно страст. Не можех да и устоя, не можех да съм нежен и внимателен. Исках я, исках всяка частица от нея, бях забравил всички други мисли, докато усещах дъха и срещу кожата си.

Раян все повече и повече откачаше, а не можех да не призная, че и аз скоро щях да загубя самоконтрола си. С всяко ново докосване само го исках повече и повече, първоначалната малка игра сега щеше да се превърне в съвместно прекарана нощ. А аз наистина исках първо да го опозная...Или поне това си втълпявах.
- Така е, не мога да ти устоя.- отново леко се засмях, срещайки устните му за поредната целувка. Ръцете ми шареха по кожата му, като на моменти прокарвах ноктите си, но съвсем леко. Седнах изцяло върху бедрата му, прекрачвайки ги, при което вампирът ме придърпа отново към себе си. Дланите му бавно се изкачваха по гърба ми, а след миг вдигна ризата нагоре, при което аз се дръпнах със самодоволна усмивка.
- Е, ще си говорим ли?- срещнах погледа му, облягайки се назад върху дивана. Почти избухнах в смях на изражението му, но си струваше да се дръпна, колкото и да не ми се искаше.
- Разкажи ми за семейството си...- допълних, надвесвайки се отново над него. Бях на милиметри от устните му, но не го целунах.

Завърях очи, когато Мел се отръпна. Нямаше нужда да го прави, но май просто и харесваше да ме дразни. Усмихнах се дяволито, щях да и го върна тъпкано, много много тъпкано. Изправих се също и седнах до нея, но на прилично разтояние.
-Добре... - Не знаех какво да и разкажа за семейството ми. Въздъхнах дълбоко и я погледнах. - Майка ми ме е изоставила веднага след раждането, израстнах само с баща ми. Тя просто не е била готова за деца, а и е смятала, че той е можел да ме отгледа по-добре и да ми осигури по-добър живот. Когато бях на 16 я потърсих, но бе почила. Имам полу-сестра от нея - Елизабет. Тя по-малка от мен с три години и всъщност доста бързо се сближихме. Когато я открих имаше проблеми с пастрока си и... Ами постара се той да иде в затвора, а тя дойде да живее при мен и баща ми. - Усмихнах се. - Просто обикновенна сапунена история. Няма какво много да ти разказвам за семейството си. - Замълчах за миг опитвайки се да се сетя още нещо, но не успях и да свой ред попитах. - А ти? Ракажи ми за твоето?

Замислих се над семейната му история. Всъщност не ми звучеше като сапунена история, дори напротив, звучеше си съвсем нормално.
- Хм...при мен...Ами живеех с нашите докато станах на 16, след това избягах и отидох да уча в колеж. Не знаех, че съм вещица, те винаги намираха причина, за да обяснят странностите вкъщи.- засмях се леко, гледайки към стената. В момента се връщах обратно към спомените си, а малки сценки се разиграваха в съзнанието ми. Донякъде дори ми липсваха...но само донякъде.
- Майка ми беше доста могъща вещица. А баща ми и брат ми- само хора. Не са имали и идея за магическият свят и странните същества, които се разхождат сред тях. Нямаха идея дори за мен...Всъщност май все още нямат.- вдигнах леко рамене, поглеждайки Раян.
- Когато се преместих в колежа, мама почина, блъсна я кола. Същият ден имаше ужасяваща гръмотевична буря, появила се от никъде. Май тогава започнах да се досещам какво точно съм. А след това намерих и писмо в бюрото й, обясняващо всичко.- на лицето ми се бе изписала носталгията по миналото, единственият човек, за когото тъгувах, бе Пам. Тя винаги ми е била най-близка.
- Брат ми от своя страна винаги е бил немирен. Малко по-голям е от мен, но не съм го чувала от...сигурно година вече. Постоянно ме викаше, за да го измъквам от неприятности като затвора или огромни дългове към някой не особено приятен тип. Така и не разбра как точно ги убеждавах да го пуснат да си върви, просто...не можех да го оставя. Имам чувството, че без мен вече щеше да е в някоя канавка.- усмихнах се тъжно, срещайки погледа на вампира.
- Дейвид Камарго...вечното дете.- засмях се, но в гласа ми си личеше тъгата.

Усмихнах и се, когато ми разказа как семейството и не е знаело каква е. Донякъде имаше късмет, но донякъде не. Почти всичко, което бях научил за вампирите, за себе си и за силите си, го знаех от баща ми, нямаше да мога да се справя без него.
Брат и бе бил типичното лошо момче и се ухилих. и аз някога постоянно се забърквах в каши, от които баща ми с недоволно изражение ме измъкваше.
И двамата с Мел се бяхме отдали на спомени и неусетно я бах прегърнал през кръста и се бях отпуснал до нея. Историята и наистина беше интересна и за разлика от моята никак не приличаше на сапунен сериал.
- Дейвид Камарго...вечното дете. - Бях тотално изключил, но само тези прости думи успяха да ме върнат в реалността и то доста рязко. Ръцете ми се отръпнаха и погледа ми за миг се напълни с гняв. По-скоро усетих отколкото видях как Роко с няколко скока се озова вътре в къшата. Изправих се рязко правейки крачка назад и затвайки пред леопарда.
-Ето как копелето се е измъкнало. Ето защо и толкова се радваш на Роко. Махай се. - Лекото изръмжаване на леопарда зад гърба ми явно бе в подкрема да думите ми. - Махай се от къщата ми. Веднага! - Гласа ми се беше извисил до красък и бях на косъм просто скоча и да изпия кръвта и.

Раян леко ме бе прегърнал през кръста, но когато изрекох името на брат си, просто скочи от дивана, гледайки ме повече от вбесено. Какво, по дяволите, бях направила?! Роко също влетя в къщата, ръмжейки срещу мен. Май Дейвид трябваше да ми обяснява това-онова. Но сега бях заета с по-важни неща, например разярен вампир, който всеки момент щеше да ме направи на прах ако не се махнех. Срещнах погледа му за миг, но все пак не получих обяснение. За какво, по дяволите, говореше?! Ако Ди му дължеше пари, това не бе моя вина. А най-абсурдното бе, че Роко явно разбираше за какво става въпрос. Но нямах много време да стоя и да недоумявам какво съм направила, просто се телепортирах някъде в гората, дишайки учестено. Трябваше ми време, за да помисля преди да се прибера. Не можех да се върна, той щеше да ме убие, бях сигурна. Тръгнах към училището, тичайки- това винаги ми помагаше, за да си проясня мислите.