Няколко месеца преди Хелоуин в училището.

Беше хубав ден,макар и да духаше вятър,но той беше лек и не правеше много проблеми с косата ми. Бях излезла от поредния ден в лечебницата. Тези деца не спираха да кървят,да се удрят. Само един Бог знаеше какво ставаше и какво правеха те когато бяха извън пределите на училището.
Седнах на една пейка и се загледах в дърветата,заслушах се в птичите песни,които скоро ще изчезнат,защото времето ще бъде студено за тях. Огледах се наоколо,нямаше никой от учениците или от учителите. Сигурно бяха в часовете или просто някъде навън из града.

Вероятно беше до тук с временното разрешение да прави експерименти на територията на учебното заведение; Клеър сигурно щеше да го удуши ако разбереше, че отново е взривил не каквото трябва и че всъщност като цяло е предизвикал експлозия. Така де, реално не го бе искал но то просто се случваше и прочее прочее. От къде да знае, че съставките ще реагират по този начин и ще направят бум? Веждите му бяха леко опърлени, но слава богу навреме бе отскочил назад търсейки прикритие зад предварително обърната маса в противоположния край на стаята. Това го бе спасило от нелепа физиономия тип "прекалих с пинсетата", но повечето неща в помещението не бяха имали този късмет и каквото не бе унищожено в стилизирания зрив бе опушено до крайност. Всъщност щетите не бяха големи- чина си го бе отнесъл и бе на части, но това си бе по негова инициатива, все пак Жан го бе използвал за бюро до преди няколко минути. Ужасно, щяха да го убият... но можеше да е по-зле. Поне не бе взривил цяла сграда и това си бе някакво подобрение; последният път бе отнесъл целия тристаен апартамент на приятелката си и тя в момента бе поредната в списъка му от бивши, който ставаше все по и по-дълъг. Отвратително.
Жан затвори внимателно вратата водеща до "бойното поле" и направи физономия, лявата му ръка си го бе отнесла и в момента леко изгаряне пълзеше по вътрешната страна на дланта. Първоначално не го бе забелязал, но в момента трябваше да почака- не му се струваше прекалено сериозно за да го накара да се панира, следователно можеше да мине временно без лечение. Първо му трябваха парцал и метла и късметът никой да не го види... което щеше да е сложно. По дрехите му имаше прах, носеше се и аромата на "бедствие" и "химикали" и сигурно от километри можеха да го надушат. Грозна история, нали?
Мъжът се насочи към двора с цел да достигне до друга част от учебните помещения и по някакъв късмет- до територията на почистващите ордени. Там щеше да намери нужните пособия, не друго. Все още ориентацията му куцаше, въпреки че Клеър се бе погрижила да му даде основни инструкции кое къде е. Защо трябваше да е толкова сложно и голямо?

както си седях на пейката видях някой да приближава. Не можех много добре да видя кой беше,но ми беше познат от някъде. КОгато фигурата дойде на светлината и видях много по добре лицето му се оказа,че това е Жан.
- Жан! - извиках и се затичах към него като го прегърнах. Не го бях виждала от много години и даже не мислех,че ще успея отново да го видя. Той сигурно не очакваше прегрътката или въобще да ме види,но това в момента не ме интересуваше.

- Не съм аз, не бях аз, милост, милост! - Жан почти изквича, когато се оказа прегърнат и това се дължеше на моментна паника и впечатление, че всъщност го нападат и ще трябва да плати за всичките си грешки и прочее. Можеше да се каже, че за него ситуацията е рискова след като е проблемен субект рушащ училищно имущество и така нататък. Съвсем нормално бе на неговото заешко сърце да се зародят идеи и параноя, всичко си бе в реда на нещата и нямаше място за паника. Наказанието обаче не долетя и горкият Жан-Жак осъзна, че ръцете не го стискат като менгеме чупещо кости а по топъл и приятелски начин. Нямаше смисъл да стиска очи като побъркан и клепачите му предпазливо се отлепиха един от друг. Наложи се лекичко да сведе глава за да види фигурка по-ниска от него с няколко сантиметра. Личето му убягна, но тази арома му бе позната- нека не забравяме, че Жан предимно не беше човешко същество и животински развитите му сетива бяха доста остри дори и в човешки облик. Познаваше я, познаваше тази миризма и то достатъчно добре, че да може да я назове. Наташа. О, това бе приятна изненада ако не друго, не бе срещал госпожицата от... колко време? Сигурно бяха години, но Жан бе скаран с времето и не можеше да бъде сигурен. Всъщност в момента бе малко стреснат от случайно получилото се Събиране и това се излъчваше като на вълни от него. До там обаче не се свърши с нелепото му неудобство, той се пресегна и по неудобен ъгъл потупа девойката с ненаранената си ръка по главата; първоначално сякаш потупвайки домашен любимец това се превърна в приятелско разрошване на чуждата коса и Жан-Жак остана доволен.
- Таша... каква изненада.

Боже,този човек наистина се беше стресирал или по точно стреснал от това как връхлетях към него. Но посел с отпусна и не пропусна да ми разроши косата на което аз бързо отстъпих назад.
- Благодаря все пак,че ме разроши косата. - засмях се и започнах да приглаждам косата ми към нормалния си ред. Погледнах от горе до долу. Наистина се беше променил и то много.
- Боже,какво правиш тук? Това е мястото на което най-малкко очвах да те видя! - възкликнах. Наистина е добре да видиш стар приятелн,който от години не си виждал. Някак си връща спомените от миналото. Някой добри,някой лоши,но все пак спомени.

Мрачен облак се просна над Жан и той се изгърби; всъщност внезапната промяна бе смешна и не особено въздействаща и странно, но подхождаше много повече на анимационен герой. Мъжът често се държеше като такъв и не бе никаква изненада ако в крайна сметка се окаже, че е идва от такова място и е другоземец. Може би би му подхождало да е нарисуван, така щеше да има оправдание защо се държи толкова инфантилно. В момента бе по-логично от несъзнателния му жест свързан с протягане на ръка и прокарването на пръсти през собствената му неразумно русо-черна коса. Беше нацелил наранената, изгорената и шумно "ау" се възпроизведе във въздуха между него и Наташа. Това не смекчи нещата и не ги направи по-розови; настроението му падна още повече и Жан извъртя глава с цел да не среща очите на Наташа. С други думи, тя, която го познаваше достатъчно добре, можеше да надуши, че е сгафил нещо и в момента се чувства виновен. При него това състояние винаги го оприличаваше на домашен любимец чиито стопанин му се кара и дори вадеше същите кучешки очички насочвайки ги в момента към някакво малко храстче в страни от тях. Ако не бе праха покрил и лицето и дрехите му можеше да се счита, че дори лекичко се е изчервил и прочее прочее.
- Какво правя тук? Нищо не правя, не, това е илюзия. Всъщност знаеш ли, дори не си ме видяла. - главата му леко се извърна към нея, макар и очите им още да не се срещаха и Жан сложи показалец на устните си под знака на "шшт" и всичко премина във фазата "тайна". Уж.

Щом отмести погледа си разбрах,че нещо не не е наред с него. Не е зариди дарбата ми а по изражението му. Сложих ръка на рамото му и го накарах да ме погледне. Наистина ли си мислеше,че като ми каже че е било илюзия и че не съм го видяла наистина ще му повярвам и ще го оставя.
- Жан?! - каазах леко строго и го погледнах. - Знаеш много добре,че мога да усетя какво става с теб.Така,че или ми кажи или сама ще науча. - казах го бавно и явно така че да успее на ме чуе правилно. Незнам как точно щеше да стане тева с "ще науча сама" ,но щях да измисля нещо когато ми откажеше. За което бях много сигурна че ще го направи.

- Добре де, добре. Просто направих малък гаф в една от стаите. Не е голяма работа, просто малка експлозиика и... - мъжът изкриви лице и се шляпна шумно с длан по челото в опит да се самонакаже. Това сработи в две посоки, защото отново несъзнателно бе използвал наранената си ръка и поредното многозначително "ау" проряза пространството запазвайки се трайно за идните поколения.
- Не казвай на Клеър, моля те. Щетите не са чак толкова големи, няма нужда да става голяма драма и така нататък.
Мъжът пристъпи нервно от крак на крак преди най-после да посмее да я погледне в очите и за момент... просто остана така, искрено заинтересован в това да поддържа контакт по този начин и да си мълчи. В следващият момент той се хвърли напред хващайки ръцете и и стискайки ги здраво между своите. Разбира се, това възпроизведе поредното "ау", но в момента то остана на заден план и големите му блестящо-диамантени очи внезапно я осветиха с вътрешна светлина. Да, поредното преиграване в стил анимационен филм, за ужас на Наташа... но тя трябваше да е свикнала, познаваше го.
- Благородна госпожице, моля не ме предавайте. Нека в името на по-висши сили запазим тази тайна и оставим всичко друго на заден план... о, нека. Всъщност Жан не беше много добър в пазенето на тайни щом са негови и в крайна сметка дори и да не го обработваха щеше да си каже всичко по съображения, които дори Вселената позволила му да съществува на територията й не разбира нито грам.

Явно наистина беше згафил и напълно го разбирах. И без това не бях виждала Клеър от много време едва ли точно сега ще я видя, още повече пък да и казвам за това което е направил той. Жан почна да се вживява в някаква роля на което аз просто не можех да не се засмея.
- Добре, спокойно,няма да казвам. - казах драматично и се заамсях. Намръщих се леко и го погледнах в очите.
- Боли ли те нещо?- попитах го. Можех да му помогна стига той да ми дадеше тази възможност. Все пак имаше и хубава страна от това да можеш да лекуваш раните на другите.

Жан-Жак въздъхна и това бе признак, че временно си е отдъхнал и сърцето му може да спре да препуска като див кон из степите. Върколакът се усмихна в знак на благодарност и поредната емоция се заизлива от него като из ведро, този път това бе признателност и усещането бе почти приятно, макар и аурата на Наташа да се почувства като заседнала в... блато от положителна енергия. Мъжът стисна лекичко ръцете, които бе взел в плен преди да ги пусне внимателно и бавно, оставяйки ги да паднат от двете страни на тялото на собственичката си.
- Може да се каже, че ме боли. - в превод, това значеше, че изпитва болка, но не го притеснява особено много. Малко от гадното зелено мазило, която разнасяше винаги със себе си на безопасно място на дъното на кожената му чанта, чиста превръзка и всичко щеше да е наред. - Но не е нищо сериозно. Всъщност това е доста странно, не би трябвало реакцията да е такава...
Жан извъртя китката на наранената си ръка нагоре, така че наранената част от дланта да се окаже нагоре, за да може да я огледа малко по-обстойно. Преди малко не се бе концентрирал, но сега очите му обхождаха нараняването и няколко особени елемента му се сториха прекалено натрапчиви. Може би си въобразяваше, но изгарянето бе много по-леко от колкото трябваше да е и сигурно до ден щеше да е зараснало напълно (регенерация, ура) и това не бе никак характерно.
- Но няма да те занимавам с това, макар и да знам, че сигурно си умираш да се правиш на лечител. - Жан се изкикоти временно губейки интерес към раната. Той поднесе с думите си Наташа опитвайки се добронамерено да я подразни.

Все пак наистина беше рънен,но просто не искаше помоща ми. Намръщих се и пголеднах към изгорялото, хич не беше добре.
- Искам а ти кажа, че не се правя на лечител и това...- вдигнах ръката си пред него - ще ти коства само няколко минути а друго лечение ще ти косва само няколко дена. Наистина ли искаш да те боли? - повдигнах вежди и го погледнах. Хванах ръката му и я обърнах така,че да ми е по удобно да я илекувам. Не ме интересуваше дали иска или не раната щеше да си отиде. Сложих ръка на изгорялото и се средоточих. Когато си махнах ръката от него всичко беше така както преди. Все едно нищо е нямал преди малко.
- Няма нужда да ми благодариш. - казах с усмивка на лице и го пуснах.

Първоначално мъжът нямаше и намерението да й благодари; на лицето му се изписа изненада а след това и ... недоволство. Може би бе напипал нещо, някаква смес, която не бе толкова токсична колкото се правеше че е и единственото, което имаше като доказателство бе изгарянето, което принципно би трябвало да е много по-дълбоко и сериозно. Сега го нямаше никакво и в крайна сметка Жан имаше само една изцяло изцерена лява ръка, която очевидно не му вършеше нужната работа.
- Таша~а, защо? Можеше да се окаже важен елемент за експериметът, който провеждам в момента. Сега трябва да повторя зрива и да се изгоря отново, този път умишлено, за да видя дали наистина съм тръгнал по някакъв правилен път. - за момент върколакът прозвуча почти фанатично с убедеността си, че нещата които прави смесвайки една химична основа с друга са жизненоважни(за него наистина бяха) и че са нещо, без което не може пък каквото ще да става. Беше достойна причина да се нацупи и да обвини Наташа и за още неща. Сега сигурно трябваше да унищожи още една стая и по този начин да направи цялостна възстановка и после пред Клеър щеше да се обяснява наистина болезнено надълго и широко. О, горкият той, горката му неразбрана душа и прочее прочее оплаквания. Понякога му се струваше, че иска прекалено много, но нямаше никаква вина, просто така се стичаха обстоятелствата.

ПОгледнах го очудено.Важен елемент?! Та той си беше обгорил кожата и ексоеримента беше по-важен.
- Добре, съжелявам че исках да ти помогна. - вдигнах ръце и направих една крачка назад. Не мислех,че се е променил толкова много. Имах чуството,че вече не го познавах толкова добрд колкото преди.
- Радвам се че те видях. Наистина. - усмихнах се тъжно и похах леко с ръка. Обърнах се с гръп към него и тръгнах бавно да вървя към училището .Нямах и представа как щях да правя там,но можеше да се намери нещо интересно. Или просто щях да отида и да намерия някой който наистина иска помощ от мен в лечебницата.

- Таша! - Жан не се мръдна от мястото си, той подвикна след нея с леко жалостив тон и може би фрагмент вина. Осъзнаваше, че поведението му бе било малко непоносимо и че не заслужаваше да го толерират такова, но му бе дошло от вътре и преди да помисли на темата се бе изпуснал в думи и изречения. Наташа го познаваше достатъчно добре, но това достатъчно ли беше за да овладее леките елементи на нестабилност, които характерът му приемаше в една или друга крайност? Върколакът бе искрен в това, че всъщност наистина смяташе да повтори експлозията, което само по себе си бе пълна идиотщина. Не можеше да пропусне нещо като това изгаряне, което не бе такова, каквото трябваше да е. Като повтореше експеримента и експлозията щеше да си докаже или че е прав или че е идиот, второто от което често се оказваше единствената му работна перспектива в план на развитие. Мъжът разпери ръце в някакъв жест, който трябваше да показва, че не знае как да продължи с подбора на думи. Не бе сигурен дали трябва да се извини и дали ако се налага реално иска да го направи; не смяташе, че се намира в такова положение.
- Таша. - гласът му стана малко по-категоричен, по-заповеден. Това вече не бе предния зов да се върне а намек, че е добре просто да го стори. Вместо да му обръща гръб щеше да е по-добре просто да поговорят. Ако Наташа откажеше щеше да я следва цял ден във вълчата си форма и да я гледа с големи кучешки очи нарочно вкарвайки вина в нея. Трябваше да изпита такава, нали? Знаеше, че може да бъде неустоимо очарователен като вълк и да докарва всякакви същества до потайни мисли за галене на прошарената му козинка и даване на лакомства.