Парк"Ривърти"

-Прекрастно...-казах.Ферис ме придърпа към себеси,след това ме целуна а аз ественно отговорих на целувката му.Чуствах се и прекрастно и великолепно в едно дори и повече.Когато бях до Ферис бях на 7-мо небе.Нямах представа как живеех без Ферис до сега.Беше моя ред да го целуна което и направих.
-Ами ти,как си?-питах когато целувката,за жалост свърши.

- Щом вече си тук съм супер. - усмивката на лицето ми запрелича повече на смях отколкото на усмивка. Ръцете ми се увиха около кръста й като я придърпваха по-близо до мен.
- Какво прави днес. - усмихнах се, но после станах леко сериозен.Ако ме беше питала аз какво правех днес какво щях да и кажа. Че хлътнах по ученичка която ме изостави зариди гаджето си. Не...това беше ужасно,просто нямаше да казвам нищо. Сякаш не се е случило,защото и без това смятам да я забравя. Сега бях със Силвия и това наистина ме инетересуваше.

-Опитах се да си намеря кътче из този свят в което ще съм сама...но не успях.-засмях се.-Можеби дори няма такова...-казах замислено.
-При теб по-добре ли мина?Или?-питах.Сгуших се в ферис и не преставах да се усмихвам.Телата ни се допираха.Бях толкова близо до него,притисната към любовтами толкова близо...Незнам как да опиша това чуство.Надигнах си главата и погледнах любовта ми,след което се усмихнах.

- Защо искаш да си сама. Поне мен няма ли да искаш като компания? - засмях се а ръцете ми галеха лицето и. Знам какво и беше. ПОнякога искаш просто да си сам,дори и на света да има хора с които би прекарал колкото си искаш време, дори и те понякога трябва да се одръпнат и да те оставят малко сам...дори и за минута.
- Ами....беше сравнително добре. - усмихнах се и я целунах по челото.

-Теб,винаги ще те искам за ковпания!-казах радостно.
-А защо исках да съм сама дори не знам...ей,така...да съм сама да си мисля за...някой...-казах и го побутнах.Трябвааше да се досети за кой си мислих.Засмях се леко.
-О,забравих да ти се похваля...-пак се засмях...Проведох с пръст из пространството и на близки храстчета се появиха няколко цветя.-Ето...-казах с усмивка.Бях открила нова дарба която в последствие ще трябва да я развивам.Но засега можех само това...

- Ха...това е наистина интересно. - засмях се и се згуших отново в нея.Целунах я по бузата и се усмихнах като от време на време поглеждах към това което тя беше направила таку що.
- много е хубаво! - усмихнах се отново. Всъщност не съм спирал и така ми харесваше. По-добре беше от намусеното и тъжно изражение което не беше в мой стил

-Ти си по хубав!-казах и го целунах.През цялото време се усмихвах,естественно.Реших да си сменя позата на седене.Обърнах се с лице към Ферис.Обвих ръцете си около вратът му.Седях върху него и се надявах че не му тежа,поне не много...Погледнах го в очите,имаше толкова хубави очи но не само това.В Ферис всичко беше хубаво,не,беше прекрасно...
-Нали не тежа?-питах.

- Не.- намръщих се и после се усмихнах. Ръцете ми се впиха в косата й а устните ми целунаха нейните. След целувката се заиграх с един нейн кичур коса.
- И ти си красива. - развалих мълчанието и се усмихнах още повече. Сякаш имаше какво повече от това. Просто бях много щастлив с нея и усмивката беше единствения начин да го покажа.

Засмях се леко.Сърцето ми биеше като подлудяло.Дясната ми ръка се оказа на устните му,след това отде надолу и стигна шията,спря се та за малко и и с пръста си поглаих леко шията му.След това пръстите ми отидоха по надолу достигайки гърдите му.Следях с ръката си или по точно оглеждах Ферис,не че имаше голям смисъл в това,знаех че Ферис си е перфектен.Ръката ми се дръпна бързо и нежно нагоре по тялото му пак по същия пат по който и слезна.Устните ми докоснаха неговите.А ръцете ми се наместиха на раменете му.Придърпах го към себеси и го прегърнах.Въздъхнах,незнам какво точно показваше въздишката ми.Облекчение че намерих някой без който няма да мога да продължа живота си,или защото бях щастлива,или защото Ферис беше до мен.От всичко по много се съдържаше в нея,но все пак можеше да се каже и с една дума-Ферис.Дума,която за мен означаваше всичко!Вдишах прекрастният аромат на Ферис и се отпуснах.

- Май започнах да ти действам като дрога. - засмях се и я притиснах колкото се може по близо до себе си. Пръстите ми шареха по гърба и и правеха някакви странни фигури. Харесваше ми да е близо до мен и така исках да остане и никога да не ме пусне или аз нея. Една от ръцете ми неволно се заигра с един кичур коса, като го увивах на пръста си и пак го пусках. Искаше ми се този момент да не свърши.

Засмях се вместо да кажа нещо.Продължавах да вдишвам аромата му.Сложих главата си на рамото му.Махнах косата му така че да имам достъп до ухото му.Прошепнах:
-Нямаш представа...-забавих се малко,незнам защо.Просто го направих.-...колко много те обичам!-довърших си изречението и лекичко захапах крайчето на ухото му.Така че да не го боли.След малко си отдръпнах и върнах косата му на мястото и. Пак го гледах в очите,имах чуството че мога да ги гледам вечно...но това си беше истината...

- И аз теб. - прощепнах тихо и се засмях много леко. Наместих се леко на пейката и се облегнах като не пусках Силвия. Колкото и да ми обиваше нямаше да я накрам да слезе от скута ми и да седне до мен. Погалих я по лицето и докато се усмихвах.
- Кажи ми какво ти се прави. - погледнах я право в очите и повдигнах леко вежди. Можех да обичам прородата,но не ми се седеше вечно тук в парка.


П.П Съжелявам,че толкова късно ти пиша,но се загледах в едни клипчета и така...

-Хм,незнам.Важното ми е ти да си до мен.Когато си до мен,имам чуството че мога да направя много съвсем невъзможни неща...-замислих се,чуството си ми беше такова.Но какво точно можех да направя не знаех точно,ние бяхме вълшебни същества.Което за някои бе невъзможно но ние съществувахме...Това узначаваше ли че това което би трябвало да е невъзможо е възможно?
-Важното е ти да си до мен...-повторих и се усмихнах.
-Много си сладък така...-казах,беше с дигнати вежди и беше някак вълшбен...-и по принцип си сладък-добавих.


пп.Нама проблем и аз не пиша много бързо...

- Благодаря. Старая да съм сладък колкото мога за теб. - засмях се и я цлунах. Огледах се наоколо,но нещо...нещо не ми беше удобно тук. Беше ми писнало дори и малко от тези паркове. Тогава се сетих за плажа... морето...скали. Помислих си колко хубаво би било ако се излегна на мекия пясък и се вслушам в шума на вълните и на минаващите чайки.
- Искаш ли да идем на плажа? - казах на бързо сякаш ме беше страх.че ако се забавя с една минута вече ще съм го забравил.

Отвърнах на целувката му.
-Ти винаги си сладък...-казах и се усмихнах.
- Искаш ли да идем на плажа?-попита ме Ферис и се огледа.
-Дам,добра идея.Отдавна не съм ходила там.Наложи се да стана дори и да не исках.Неможехме все пак ето така да се преместим на плажа.Станах и го изчаках и него да стане.Ферис направи същото като мен-стана
,и ние се запътихме към плажа.


пп.Нали няма проблем че малко ти пораздвижих героя?Ако има кажи да го оправя...

Обикалях безцелно из парка с надежда малко да ми изветрей главата от изпития алкохол и едновременно с това се възползвах от възможността да разходя кучето си.Понеже го притежавах от седмица и половина,време за което всякаква симпатия към тази безможъчна топка косми се изпари безследно.Дали аз го разхождах или то мен,беше въпрос на гледна точка,напред,назад....напред....назад из целия парк.Най накрая седнахме на една пейка и започнах да бърникам из чантата си за цигари,когаот кучето ми използва момента,че съм се разсеяла и не влагам всики сили да го удържа и хукна да бяга,влачейки каишката си след себе си.Изпсувах след него и тръгнах да го гоня след няколко минути разбрах,че така няма да го намеря и се заслушах,логично беше,че най-гоилямата шумотевица,ще идва от там където е Пончо.Завих в еднапо-малка алея и ето,че пред мен се разкри трогателна гледка.Кучето ми беше захапало крачола на някакво момче и се опитваше да го издърпа на някъде.Тръгнах към тях и грубо хванах каишката му,накарах го да пусне крачола на човека с един точен ритник в корема.
-Съжелявам,много.Не е мое,тоест е...но не сме свиканли един с друг.-Опитах се да се извиня.
-Малко е невъзпитан.-Ама малко...малко щеше да е ако най-голямото му провинение беше,че ми дъвче чехлите,а не,че хапе хората.

Имах нуждата да се разходя из парка и точно това направих. От снощи не помня почти нищо освен,че ме беше хванала полицията в басейна и аз не направих нищо по въпроса,за да го спра а после се изнесох като добро момче и зарязах Изабел там. Дано само да не са я хванали,пък ако са я не ми пука много. Както се разхождах из пакра едно куче дойде при мен и започна да ме джавка. Погледнах го странно и се огледах за стопанина му,но такъв не се пияви. Започнах да му шъткам,но то само се разгневи повече и накрая ми захапа панталона и започна да дърпа. Бях на място където не можех да използвам много магия,но това куче започваше да ми лази по нервите и скоро щеше да преети през парка. Тъкмо се говех да кажа една магия когато тичешком се появи стопанина му. Тя започна да се извинява за кучето а аз само седях намусен и гледах кучето злобно.
- Това куче е наистина ужасно с хората. - измрънках и погледнах към стопанката му. Явно все още не беше свикнала с новото си куче и сега кучето се опитва да и извърти някой номер, като бягство.

-Наистина е ужасно.-Потврърдих мнението на новата жертва на Пончо,който в момента се правеше на много невинен и гледше към мен с най-милия си син поглед.Заради този поглед се съгласих да го гледам и заради този поглед цяла седмица вече не съм го застреляла.
-Ъм,вие добре ли сте?Пострадахте ли?-Попитах притеснена момчето което ни гледаше намусено,е свикнала съм да ме гледат намусено,когато гледаш подобен звяр често ти се случва да те гледат накриво.Увих здраво каишката около ръката си,за да не може да избяга пак и го издърпах колкото се може по-близо до мен използвайки кубинките си,да го мотивирам да ме слуша.

Нямах представа защо държи това куче и се грижи за него,но все пак това не беше моя работа. Моята работа беше да си продължа по пътя и просто да забравя за тази случка и за това проклето куче което ми налетя така изневиделица.
- Ам,да добре съм. Но не мога да кажа за панталона ми. Сигурно ще е по-добре да се прибиера и просто...да го изгоря. - усмихнах се леко и отправих поглед към края на панталона ми по който имаше няколко дупки и съвсем леко скъсано. Мисля,че точно това трябваше да направя,да ги изгоря или просто да ги хвърля.

Погледнах към панталоните му,положението не беше чак толкова лошо,наистина мисля ,че можеше да се оправят,ако държеше на тях.
-Редно е да възстановя щетите,изпрати ми сметката от шивача или от магазина,ако решиш да ги смениш.-Напоследък толквоа често плащах за неща съспипани от кучето,че бях започнала да свиквам да раздавам пари или визитки и после да получавам сметки.Това куче ми излизаше нечовешки солено,но какво да го правя?Когато го намерих на улицата пред нас изглеждаше далеч по-мило и възпитано булдогче и ми дожаля за него.Всеки път когато съм решавала да помагам на човек за когото ми е било жал съм съжелявала и то май важи и за животните.Извадих си портфейла от чантата си и намерих няколко визитни картички с омачкани ръбове.На тъмносиньото картонче с залтисти букви пишеше моето име и адресът на книжарницата ми.Подадох му го.

Наистина нямаше нужда да ми плаща за това. Самия аз можех да си ги оправя само с едно щтракване на пръстите,но не исках да повдигам тази тема какво съм аз.
- О не,всичко е наред. Наистина, няма нужда да се притесняваш за едни панталони. Те не са нищо,пък и това ще е добър повод да ги сменя с други. -засмях се на собствената си шега и отново погледнах към панатлоните. Наистина не беше кой знае каква щета. Можеше да се опрви бързо,но просблема беше че този пред мен можеше да се окаже човек и...ако направех нещо пред него ами, щеше да полудее.
Усмихнах се на момичето,което сигурно беше с няколко години по-голямо от мен,но за мен си беше момиче и тръгнах като гледах да съм по далеч от кучето.
- Наистина не е кой знае колко. - казах за последно,за да я успокоя и отново тръгнах към пътечката.
- Довиждане!
Нямах представа от кога станах толкова мил,но явно това беше доказателство,че хората се променят.