Залата за бойните изкуства.

Тук се провеждат занятията по бойни изкуства.

Рейн тъкмо се бе изнизала тъхомълком от час по социология. Имаше нужда да прочисти мислите си. Имаше тази нужда от толкова много много време. Щом вратата леко се открехна всичките й проблеми сякаш изчезнаха. Залата беше напълно празна, свободна и само нейна. Мечтано прекрасна! Светлината от лампите хвърляше сумрачни сенки по наскоро почистената настилка. Имаше големи стъклени прозорци, от които се виждаше силуета на луната. Ръката й бавно намали осветлението. Имаше нужда само от лунната свелина. Чиста и лека. Пречистваща. Захвърли сака на земята и внимателно започна да затяга дрехите си. Корсета и късите панталони бяха най-удобната й придобивка. бяха видяли толкова тренировки. Чувстваше ги част от себе си. Част от кожата си.
Дръпна ципа на спортната чанта и извади чифт тънки наколенки и ръкавици без пръсти. Обичаше да усеща това, което удря, но все пак сега няамше нещо подобно на разположение. Може би боксова круша, но нямаше тръпката в нея. Захвана здраво на високо дългите си коси и се затича към средата на салона.
Дъха й, ледено студен, започна да се губи сред движенията. Тялото й се виеше, огъваше, спираше, тръгване и пак и пак. Всяко съвършено движение се сливаше инстинктивно със следващото, подобно на красив танц. Смъртоносен танц. Не мислеше за нищо. Просто тялото й правеше това, за което бе създадено. Очите й дори не трепваха. Виждаше ритниците си на милиметри от носа. Виждаше плитката, която се вееше при завъртанията. Виждаше красотата на тялото си в този миг.
Застана с гръб към стъклената повърхност и се затича по дължината на салона. Завъратане, ритник, отскок, париране. Представяше си всяко движение, като бавно изрисувана картина. Пръстите й, съвършено изпънати, държеше сякаш бе хванала стоманените си ножове. Изпъната, като струна на върха на пръстите си, започна сериите от ритници. Обожаваше ритниците с отскок. Караха я да се чувства още по-жива. Кръвта й кипваше.
Нямаше представа колко време бе стояла вътре, но след едно задно салто с ритник усети дъха си топъл. Легна тежко на студената повърхност и задиша. Учестено, после рвномерно, после отново учестено. Всичките й проблеми и страхове се губеха сред удоволствието и нещо подобно на умора. И все пак можеше да продължи това вечно. Можеше да потъне и да се слее със звяра в себе си. Можеше да бъде съвършена по един несъвършен начин. Нечовешки идеален, но сякаш губеше себе си. онази час от себе си, която знаеше за какво се биеш. Беше се родила, за да се бие и тя го знаеше, но поне можеше да реши за какво да се бие.

Старите вампири повтаряха, че агресията заробвала човешкото в теб и изкарвала звяра на показ. При Рейн това беше лекарството каращо точно този звяр да си стои кротко в килията и да слушка до момента, когато бъде извикан. Точната доза и по разписание и всякакви проблеми биваха овладявани. Временно докато някой не измислеше по-адекватно решение. Колкото до агресията-тя си я отглеждаше грижливо с помощта на всевъзможни глупаци действащи перфектната роля на клечката, която да запали фитила. За всеобщо щастие фитила беше достатъчно дълъг, а сеансите чести.
От доста време не беше идвала в залата. Избягваше моментите, когато малкото ученици идваха тук. Мразеше момчетата вампири почти повече от хората. Иронично, но може би твърде много я отвращаваха. Не беше лесно да си момиче вампир с главно физически таланти, но пък мега забавно. Кръв, синини, строшени кости и аромата на страха. Възбуждащ и неимоверно предизвикващ зависимост. Нейния прелестен кокаин.
Този път имаше нужда да нанася удари. Предишното фиаско беше забавно, но плътта искаше повече от ритъма на удара. Искаше чувството на сила. Търсеше я, задуваше и живееше за нея. В салона имаше множество омекотени предмети и кътчета с именно тази цел. А ударите бяха така невероятни. Унесе се в надпревара със самата себе си. Дали можеше да удря докато тялото я заболи повече, отколкото я болеше в мислите й? Едва ли. ..
Все някога трябваше да се спре преди да натроши себе си и обстановката. Обзора на случилото се беше обичайните червенини по дланите, краката, лактите....странно дори по ребрата. Щяха да минат бързо. Час-два дори без да се лекува допълнително.
Трябваше да си намери спаринг другарче. Хиро още от преди не смееше да вдигне ръка срещу нея. Копеленцето биеше всичко и всеки, но в тази тема се инатеше като същинско муле. Може би някой щеше да има нужда да си поиграят?