Пътя до Лондон

Пътя до Лондон беше на няколко минути с автобус тъйкато Лондон беше близо до градчето където се намираще училището.

- Какво ще намерим ли? И аз това се чудя... Надявам се всичко да бъде наред - леко се усмихнах. Навън ромолеше слаб дъждец. Капките се разбиваха в стъклото. Облегнах се и обвих ръце около корема си. Обърнах глава към Тран:

- Ти какво мислиш, че ще намерим там? - попитах тихичко. Джейсън гледаше през прозореца и изобщо не ни обръщаше внимание. Така бе по-добре, защото не се знаеше до къде можех да стигна.

Бавно потеглих към изхода. Излязох на шосето и ускорих. Не знаех накъде отивам, а и не ми пукаше. Исках да премахна гадното чувство за вина, което усещах, макар и да не знаех защо. Започна да вали. Пуснах чистачките, но нямах достатъчно добра видимост. Дъждът се усилваше все повече и повече.

- Защо все на мен? - започнах да викам на глас - Защо?... - отново се разплаках - Точно, когато мислех, че съм щастлива всичко отиде по дяволите...

Опитвах да се поуспокоя малко, но не можех. Сълзите продължаваха да се стичат, както дъжда продължаваше да се усилва. "Небето плаче с мен" помислих си. "Обичам Тран страшно много и не искам да сме само приятели. Обичам го, но не мога и да заставам между него и Бони." В главата ми отново изникна образа им. Бяха щастливи, много щастливи. "Нима съм способна да разруша нещо такова, което се постига толкова трудно?! Нима съм способна да оставя това малко дете без баща?! Трябва да го забравя, но ще бъде трудно... много трудно." Здраво хванах волана. Натиснах педала на газта. Какво исках да постигна с тази висока скорост? Прозореца от дясната ми страна бе леко отворен и подухваше студен ветрец. Беше ми доста студено. Сетих се за ризата, която Джейсън ми предложи да облека. Обърнах се за миг да я взема, за да я облека, когато изведнъж чух клаксон на тир. Погледнах напред. От светлината на фаровете му се заслепих и вдигнах ръка пред очите си. Натиснах спирачката, но тя не работеше. "По дяволите" Опитах с другата ръка да върна колата в платното, но беше късно... Врязах се право в него... Колата изхвърча във въздуха, завъртя се няколко пъти, след което падна точно по средата на шосето. Усещах остра болка навсякъде по тялото си, след което изгубих съзнание...

Том слезе от самолета. Беше прекарал полета в мълчание. Не,не мислеше за нищо. Просто превърташе стари моменти от живота си. Припомняше си стари детайли,опресняваше стари спомени. Това му помагаше да се концентрира.
Огледа се. Летището беше пълно със хора,обикновени човеци,които не представляваха никаква опасност. За момент на Том му се прииска да обезглави един-двама,но бързо овлада желанието и погледн към Крис. Нейният човек трябваше да чака някъде тук.

-Да се разходим до някой бар?
Том се засмя. Сети се за снощната случка.
-Не,тук нямам познати,спокойно...поне така мисля де.
Знаеше как кара Теса. Ако и Крис караше така,то щяха да си спечелят поне една глоба. Все пак,щеше да е яко изживяване. Колата изглеждаше способна да развива по-високи скорости и това откриваше прекрасни възможности. А Том не бе карал скоро....мислеше да си вземе някакво возило,щом се върнеха...

Том помогна на Теса да слезе от самолета. Бяха взели частен джет,който за няма и час ги отведе до Лондон. Трябваше да изпълни старо обещание - вечеря в този красив град.
-Хайде,скъпа!-подкани я Том и я хвана под ръка.
-Мисля да отидем пеша до ресторанта. Тъкмо ще минем покрай окото и едно магазинче,от което ще ти вземем подаръче.
Усмихна се. Какво пък,тук нямаше да ги намерят. Не и след като пуснаха "следата" . Това беше малка примамка,която щеше да отведе преследвачите за най-малко месец в съвсем противоположна посока....
-Тръгваме ли?
Том се бе преоблякъл в самолета и вече не беше с онези стегнати дрехи. Чувстваше се много удобно...

Тръгнаха бавно през пустите в момента улици. Светлините бяха очарователни и Том им се любуваше. Но повече се любуваше на жената до себе си. Сякаш тя красеше всичко и ако я нямаше,това място нямаше да има същото излъчване. Наближиха огромното виенско колело. От него лъчеше изящество.
-Красиво е,нали?-попита Том и се опря в тялото на приятелката си.
Да...беше красиво,до момента в който не обърна глава към Теса отново. Тогава,нейната красота заслепи тази на колелото или на каквото и да е друго на този свят.
-Но не колкото теб...-прошепна тихо Том и погали лицето и.

-Хей,хей...защо са тези сълзички?-попита Том,като избърса малката капчица,която се стичаше по бузата и.
Притисна я към себе си. Опитваше се да и даде всичко,от което може би се нуждае - закрила,нежност,обич. Но покрай него,тя само бе изложена на опасност. Въпреки това,тя остана и той вътрешно много се радваше. Нямаше да и се случи нищо,докато той бе с нея.
-Обичам те,любов моя...-прошепна Том на ухото й и подпря главата си на нейната.
Гледката сякаш ги заслепяваше...

Телепортирах се на паркинга и видях Силвия да стоидо кулата си.Отидох при нея.
-Какво се е случило?-попитах, изненадано.Много странно.Толкова бързо иска да дойда.Макар и да не виждам да и има нещо.Беше наред, май.Погледнах кулата и видях там багажът и и Бела.Повдигнах вежди, в знак че нищо не разбирам и пак я погледнах.
-На къде си се запътила?

Том скири се появи.Както винаги от никъде - чрез телепортация.Попита ме какво се е случило, доста хубав въпрос.Дори аз незнаех!Защо отивах при баща ми?!Само той знаеше това...
-Ще разбереш кто пристигнем и отивам при баще ми.Нали се сещаш в къщата.- нямаше как да не се сеща, доста пъти сме били там.И под доста имам предвит наистина доста.
-Извиках те защото, май така ще е по безопасно.А ние не искаме да умра преди да стигна до къщата нали?-засмях се леко.Макар и не беше смишно.Отидох от другата страна на кулата и сенах на шофьорското място.

Седнах на свободното място.
-По безопасно?А да.Да така ще е по здобре.-казах и кимнах.Бях и пазител заради онова черното нещо.Данеби може да я нападне докато отива при баща си?Възможно но, едва ли.А пък защо не?Да, беше взела правилно решение.Подобре да си сигурен оклокто да рискуваш.
-Да, сещам се.-казах и пак кимнах.Как да не се сетя?Просто да не се сетя бе невъзможно.Толкова ли тайно беше онова за което говореше?

След като излезнах от къщата взех кулата си.Исках да се върна в училището колкото се може най бързо.Исках да видя Ферис!Не бе минало много време, а вече ми липсваше и то много!...Бях на края на Лондон точно по пътат към училището когато помислих да му звънна.Все пак да му кажа че се връщам, да не се притеснява.Карайки кулата набрах номерът му и му звъннах."Хайде де дигни..."казах и точно след като го казах той дигна.
-Хей.-казах щастливо, без да му дам шанс да каже нещо.-Връщам се и сленякъде около 10 минутки ще съм в училище.-осведомих го.Ох, още 10 минути и щяхме да се видим.-А как...-започнах с въпрос но тогава ми звънна някой изпуфтях.-Ох извинявай някой ми звъни ще затварям, чао!-казах затворих му и дигнах на онзи втория който ми звънеше.
-Силвия Томсън?-чусе непознат глас от телефона.
-Да...-подтвърдих чудейки се кой може да ми звъни.
-Баща ви е в болница.-каза непознатият глас.
-Моля?!?-набих на спиачки.Добре че нямаше кули иначе не само баща ми щеше да се окаже в болница.-Коя?-попитах бързо.Тя ми издиктува адреса.Взех картата, болницата беше в града.Веднага запалих обърнах кулата и тръгнах към града.Баща ми да се окаже в болница, та той не боледуваш вече от години!Нещо не бе наред...