Пред гробището

Мрачно,влажно и неприятно място,а сте само пред гробището.Вътре е още по-неприятно.Гробището няма много посетители,но винаги се намирапе някой да дойде тук.

Том се беше отдалечил от кръчмата. Беше късно,може би към 23 часа. Цял ден бе обикалял из града,за да намери това,за което бе дошъл но без успех. Денят беше доста тежък за него,но имаше 1 място на което искаше да отиде - гроба на родителите си. Въпреки,че те не му бяха дали много,те бяха негови майка и баща и трябваше да отиде да ги види.
Огледа се точно пред портите на гробището,беше пусто и хладно.Сива мъгла се носеше отвън,но щом премина вратата - тя изчезна. Усещаше нещо странно тук,сякаш нещо лошо щеше да се случи. Продължи напред.Загледа се из паметниците,за да открие тези на родителите си. Това не трябваше да е трудно,тъй като те бяха два от най-високите камъка,издялани да приличат на мъж и жена,държащи мечове,готови за битка. Въпреки това обаче,той не ги откри и реши да влезе по-навътре.Още една крачка напред му показа това което търсеше - двата паметника се извисяваха в левия ъгъл на огромното гробище,величествено застанали в поза,готова за битка,вечно застинали с меч в ръка.
Том се приближи към тях и погледна старите надписи на първия:

"Илайд Францис Бръкли
Роден - 1643
Починал - 1937

"Силата е ключът към успеха!"

"Маделин Елинор Бръкли
Родена - 1651
Починала - 1937

"Накрая любовта винаги побеждава!"

Том дълго гледаше старите надписи,издялани в камъните , опита се да осмисли какво точно означават и след като приключи с размислите,извади от вътрешния си джоб парче с обрисувана кожа и го остави. На нея имаше точно 6 букви : "ПОБЕДА"

Той не харесваше сантименталностите,за него това бяха бебешки дивотии,затова бързо се измъкна от мястото на гробовете и тръгна напред. Беше точно до вратичката,когато чу шумолене. Спря и се заслуша. Към него приближаваше някой и то бързо. Обърна се,но вече беше твърде късно. Силен удар в хълбока го накара да полети на няколко метра назад и да се удари в една от надгробните плочи. Усети силна болка в гърдите си,която веднага разпозна - счупено ребро. Когато погледна напред успя да види създанието,което тъкмо беше полетяло с крак към лицето му. Този път успя да реагира. Наведе се и кракът изрита плочата,която се пръсна на парчета. Том посегна с ръка и хвана създанието за другия крак,дръпна силно и го повали на земята. Кракът му беше като светкавица,противникът му дори не го видя,но усети парещата болка,която опаса крака му. След като Том беше счупил глезена му,вече можеше да се изправи и да види срещу кого се бие. Погледна главата - космата вълча глава,със кърваво червени очи и....Не видя останалото,защото бе проснат на земята с ритник в глезена. Явно онзи се беше посвестил и отново атакува . Том видя как вълка вдигна дясната си лапа,готов да го разпори,и се изтласка силно от земята,за да се изправи. Ударът бе париран а в отговор Том нанесе 4 бързи удара в гърдите. Чу се хрущене на кости и Том разбра че е уцелил точно където трябваше. Знаеше обаче,че това няма да спре свирепия вълк и повдигна крак,за да нанесе удар в главата. За жалост,това беше неговата грешка. Вълкът бе взел парче от счупената плоча и нанесе удар с него в бедрото на Том. Усети как раната зейна и започна да тече кръв. Това вече беше върхът,ярост обзе Том,тази ярост,която той се опитваше да контролира. Очите му станаха кърваво червени,сякаш щеше да изгори човекът,който го погледне. Зъбите му се оголиха,а ръцете и краката - раздвижиха бързо. Върколакът остана вцепенен за секунда,а точно толкова трябваше на Том. Няколко удара в главата и няколко в хълбоците,след това се обърна и захапа ръката на противника си. Усети как тежката му гъста кръв се стича в устата му и дръпна рязко. Резултатът беше откъснат крайник. Това беше потенциално оръжие и Том веднага го прехвърли в дясната си ръка и нанесе няколко удара в краката на своя опонент,който вече лежеше на земята в локва кръв от липсващата ръка. Време беше да го довърши,яростта бликаше от Том и той нанесе поредица от 100 ритника директно в главата. Щом завърши с това,той хвана челюста на опонента си и я разкъса,разделяйки главата му на две....
Чак сега приливът на гняв започна да спада и той усети адреналина,който завладяваше тялото му. Беше целият в кръв и имаше дълбока рана на дясното бедро. Изпитваше силна болка в областта на ребрата и знаеше,че трябва да отиде да почине...но първо,да види кой беше това. Загледа се съсредоточено в двете парчета глава и разбра - това беше нещото,за което бе дошъл. Върколакът,който бе убил родителите му през войната,животното,което го бе намерило и пребило до смърт докато беше дете...животното,което му остави огромния белег на дяснатта ръка. Изпита удоволствие от това което беше направил...от това,че беше убил,но по-важно - че беше отмъстил. Захвърли безжизнената ръка върху локвата кръв,опасваща тялото и се обърна. Трябваше да отиде някъде,където да почине...но къде? Усети нещо тревожно,някой го наблюдаваше...Обърна се и видя..............

След уличките се чудих къде да отида. А гробището обикновенно и е спокойно. Беше нощ хубава и прохладна. Преди да влезна вгробищата на входа видях някакъв мъж. Около 30 може и по-малко. Беше магично същество във всички случа. Спрях се и се загледах. Беше обличинв голямо кожено яке. Как не му беше топло? Доста времего гледах и той явно ме усети обърна се. Да май беше около 30. Изправих се хубаво и вдигнах високомерно глава. Доста се чудих какъв.
- Какво си ти ? Вампири, върколак, зоомрф....
Наколоних глава на дясно.

Том я видя,момиче на около 18 годишна възраст,гледаща го доста любопитно. Успокои се,нямаше заплаха за него сега...поне така се надяваше. Беше изтощен от битката,но реши че тя може да му помогне и се приближи към нея.Дългата и кафява коса му направи впечатление,но не обърна внимание на очите и - голяма грешка.
-Аз съм....вампир,вампир съм...
Том не искаше да сподели,че е мелез. Това плашеше хората,които го виждаха...а сега не изглеждаше много мило...с кървящ крак и целия в кръв беше като все едно току що е заклал някой...което бе почти вярно....
-Страхуваш ли се от мен?

Аз се стахувах единствено от повисши демони не от вампири.
- Защо да се страхувам от един ранен вампир?
Свих рамена погледнах рана по-хубаво и не беше много добре. Намръщих се от какво ли беше.
- Да не си се бил хм... с върколак. Вие вампирите често го правите. Доказателство за това е по-малката ми братовчедка. Тукащните върколаци добре я познават.
По лицето ми пробяга дяволска усмивка. Наистина Алекса се беше била няколко пъти тука с върколаци и това и харесваше .

Донякъде се зарадва,че няма страх у нея,не искаше да разкрива демонската кръв от майчина страна,затова реши просто да тръгне.
-Не,просто...хм,поскарахме се малко с един стар приятел вълчак...трябваше да му покажа,че не е трябвало да прави някой неща.
Думите бяха тежки,а гласа -властен. Очите му отново станаха кърваво червени. Трябваше да отиде да се превърже,в противен случай имаше шанс да загуби много повече от кръвта си...
Том тръгна бавно напред и въпреки,че болката беше ужасна,той беше свикнал да търпи на такива мъчения. Точно тогава се сети - трябваше да вземе медальона от мъртвия върколак. Обърна се и тръгна обратно. Видя,че момичето го гледаше с любопитство. За дали щеше да го последва или просто ще го остави да си довърши работата и да си отиде?

Не той не беше само вампир. Ако на някой вампир му ставаха червени очите или е прокълнат или е хибрид. Може би ако постоя малко с него с ще разбера.
- Искаш ли помощ? - наистина ми беше много любопитен какъв. Май беше демон но не можех да бъде сигурна.

За момент Том се направи че не е чул последните и думи,но след неуспешен опит да се наведе към мъртвото тяло реши,че няма да му е излишна. След като се помести и разкри локвата кръв заедно с остатъците от вълка,той проговори бавно,със злоба в гласа,сякаш искаше да накъса тялото на още по-малки парчета...
-Ела тук,на врата му има малък медальон със сребърна верижка и голяма буква "Б" висаща отпред. Вземи го,моля те, и ми го подай. Всъщност,как да те наричам?
Трябваше да измисли някаква лъжа,ако случайно беше чувала за неговото име,можеше да го издаде. Точно в това състояние щеше да му е доста трудно да се справи с групата ловци на глави,които щяха да го погнат. Но това беше друг проблем,сега беше важно да вземе медальона....Загледа се в момичето,тя излъчваше някаква лекота на движение. Сякаш е любопитно дете,което е видяло нещо лъскаво и иска да разбере какво е. Дали можеше да и има доверие?

Оооо мъртво тяло по точно остатъци от върколак. Смръщих се, но отидох и взех медальона иму го подадох. От злобната нотка вгласа му разбах демон. Полу вампир полу демон. По лицето ми се плъзна дяволската усмивка, авочите миблесна дяволско пламъче.
- Наричай ме Ериса. А теб как да те наричам?
Обикновенно хипнозата ми недействаше върху демони, но той беше само на половина демон. Може би щях да опитам.

Том взе медальона и го окачи на врата си. Изпита някакво странно чувство,сякаш получава сила....може би беше само плод на въображението му.Ериса,хм....не беше чувал това име,но му звучеше някак сладко.Реши да рискува.
-Томас,Томас се казвам...но ми викат Том..
Забеляза пламъчето в очите и. Какво ли значеше това? Нима и тя бе демон? Не,невъзможно....
-А ти какво си? Или не искаш да кажеш?

Том, Том, Том. Хм, не не съм го чувала.
- Хм, аз ли аз съм нещо с което е по-добре някой простосмърнтен мъж да не се захваща.
В ирисите ми се прокрадна леко червеникав цвят. Косата ми беше пусната, така че набързо я прибрах ведна елегантна спорта опашка. Погледнах го.
- Е накъде сега, Том?

Веднага се сети - сукуба. Но това него не го засягаше,той не беше простосмъртен. Мелезът,който беше го бе превърнал в точно обратното.
-Трябва да се ппревържа....
Том усещаше,че силите го напускаха със всяка капка загубена кръв. Оставаше му малко. Вдигна дясната си ръка,където се оголи огромния белег и погледна златния пръстен. Изомруда на него беше започнал да губи цвета си. Това можеше да знначи само едно,а Том много добре знаеше какво.Реши да попита:
-Има ли място,където мога да почина?

Хм, къде да го заведа. При Хари, но незнам да ли е тук. А не познвам много хора. При червените едва ли. Може да го заведа в у-щето никой нищо нямада каже. Ще го телепортирам заедно с мен. Отидох до него и сложих ръка на рамото му.
- Не се плаши.
Казах и за по-бързо от един ударна сърцето се озовахме в моята стая.

Дебнех я от няколко дни.Дори бях узнала името й - Изабела.Бях много гладна,а не ми се преследваше друга жертва.Исках точно нея с определена цел.Властта ми беше достатъчно голяма,но не пречеше да имам приближена до мен.От агентите си узнах,че сама искала да стане вампир с голяма сила.Тъкмо хапка за мен.Докато бях потънала в мисли,я забелязах в далечината.Вървеше забързано.Да минаваш покрай гробището не беше много приятно,но винаги минаваше оттук.Подпраях се небрежно на портата и зачаках.Не след дълго,Изабела се приближи и навлезе в обсега ми.Пристъпих напред с думите:
-Здравей,Изабела,как си тази вечер?
Тя се закова на място,обърна се и ме погледна.Беше изненадана,но не изпита ужас.Ефирната ми рокля се развяваше от подухващия вятър.
-Аз съм Галина,а дочух по вятъра,че искаш да се отървеш от човешката си същност.Аз мога да ти дам знания,сила и безсмъртие.Готова ли си да ги приемеш?
Изабела сведе глава,след това погледна към небето.Чаках търпеливо.Погледна към мен с твърд поглед.
-Да-каза тя.-Искам.
Това ми беше достатъчно.За секунда се озовах до нея.Погалих врата й и се наведох към него...Зъбите ми се впиха,тя изохка леко.Пиех на големи глътки,като изпълвах тялото й с ендрофини,за да не чувства болка.Тялото й отмаля и увисна в ръцете ми.Беше на прага на смъртта.И тогава спрях.С нокът срязах плътта си над гърдите и притиснах главата й към мен.Усетих как отпи,после пак..и пак...Пое си дълбоко въздух и отвори очи.Очите й пробляснаха в червено.Аз се усмихнах насреща й.
-Добре дошла отново-прошепнах тихо.-Сега може да споделиме вечността.

Усмихнах й се.Вече съвсем не изглеждаше като кукла Барби.Очичките и блестяха в приятен червен цвят.
-Как разбрах ли...-погледнах към нея.-Имам си шпиони.И то доста.Скоро ще се запознаеш с всички стригои,а те както сама ще видиш съвсем не са малко.Всеки един от тях е засвидетелствал уважението си към мен и никой няма да посмее да се изправи срещу теб.Доста често при напия вид се случва да се сбиват помежду си.Било за малка власт,било за тръпката от битката или просто така.Както казах това е при свободните стригои,но аз се опитвам да променя това и да действаме заедно.Знаеш,че ако една група е разединена,тя е обречена.Все още има стригои,които не са дошли да признаят властта ми,но и това ще стане скоро.Извоювала съм си това право.
След като й дадох тези разяснения,погледа й блесна.По всичко личеше,че изпитва респект,макър че не го исках.Може би бях такава натура.Знаех сега какво й се иска,беше нормално след пробуждането да е гладна.Вероятно трябваше да пристъпиме към първото й хранене.Усещах как в нея се преплитат много чувства и емоции.Разбирах я.Едно време и аз бях така.Добре,че не беше като мен,за да ме убие секунди след като бъде пробудена.Отново се усмихнах и й подадох ръка с въпроса:
-Гладна ли си?Иска ли ти се да усетиш пулса на живота в Лондон?-стиснах ръката й и се вгледах в очите й.

Учидих се малко на въпроса й.Бях й казала името си...И изведнъж се сетих.Вероятно при пробуждането точно тази част,разговора й с мен,докато тя още беше човек се е изтрила от паметта й.За мен това не беше проблем.Усмихнах й се.
-Аз съм Галина,може би си спомняш...,а може и да не си спомняш.Може съвсем малка част от паметта ти да е заличена.Около минутка,две,да речеме.Но не е важно.
Изведнъж желанието й за убийство ме връхлетя.Изабела беше много гладна.Очите й направо хвърляха мълнии.Долових как вътрешностите й изсъхват и се съсухрят.Звук наподобяващ мачкането на вестник.Трябваше да се нахрани вече.Това беше последната частица която я свързваше с предишния й живот.Реших да не губя повече време.
-Ела с мен,веднага.Нямаме повече работа тук.Бързо.
Поведох я към паркираната наблизо кола.Когато наближихме,шофьорът-стригой излезе и ни отвори вратата.Настаних я на седалката и седнах до нея.Стиснах ръката й.
-Още съвсем малко и ще се нахраниш-очите ми меко пробляснаха в тъмното купе на колата.

Краката ми ме отведоха право към мрачната част на града - а именно пред гробищата. Не за пръв път идвах тук, но все още ме побиваха тръпки от това място. Стоях облегната на портата и размишлявах. През главата ми минаха какви ли не мисли. Междувременно се ослушвах за някакви други посетители в този късен час. Не долавях никакви движения, освен шума на лекия вятър, който се беше появил преди някъде час. Прокарах пръсти между косата си и си помислих колко съм самотна. Без семейство, приятели, дори познати... Сякаш бях започнала нов живот. Живота си като вампир. Но, въпреки че имаше постъпки и решения, които исках да променя, някак не ме радваше тази мисъл за новия живот. Но беше факт - започвах на чисто. По мое желание или нежеание.
Изведнъж чух нечии стъпки от вътрешната страна на гробищата. Някой излизаше от там. Веднага си помислих, че може да е грубаря, но миризмата, която се носеше определено беше приятна. Затаих дъх и се прилепих до каменната стена. Стъпките все повече приближаваха и аз все повече исках да се скрия или просто да се изпаря. Кой знае кой се мотае тук по това време. Преди не бях засичала никого.

Бях решила да се разходя из гробищата.Бях си взела една бутилка водка и една кутия цигари.Щяха да ми стигнат.Малко не ми се ходеше сама,но бях нова тук и не познавам никаква пукната душица.Досадна работа!Мислия "Намери си другарче" трябваше да почне колкото се може по-скоро,но тук повечето бяха някакви Барбита.
Седях в изоставената част.Надигнах бутилката,дърпах от цигарата.И така в продължение на известно време.Въздъхнах и се изправих като тръгнах по посока на изхода.Днес бях облечена в черно - чени дънки,черни кецове,черна тениска и черно яке.Направо можеше човек да ме сбърка със Смъртта.
Когато приближих изхода усетих,че има още някой наоколо.С излизането си се обърнах на едната страна и видях една червенокоска облегнала се на стената.По-скоро се опитваше да се скрие в стената.Явно от мен.Засмях се.
- Здравей.Идвам с мир. - казах аз и се усмихнах.

Бавно се отлепих от стената и огледах от главата до петите момичето, което сега стоеше пред мен. Тя беше ''Емо'', облечена в черно, с цигара и водка в ръка. Изглеждаше странно, но въпреки това беше сладка.
- Здравей. Стресна ме. - казах като се опитах да не я зяпам втренчено. - Имаш ли цигари? - попитах като стрелнах поглед към ръката и', където стоеше почти изпушената и' цигара. Момичето задържа за малко своята в устата си и ми подаде друга. Бяха дебели цигари. Не се учудих. Извадих запалката от джоба си и я запалих. Дърпах си много. Бях зажадняла за цигари почти колкото за кръв, но това беше отделен въпрос. Емото ме изгледа странно, не бях сигурна дали защото се учуди, че пуша, или защото и' се струвах леко нахална.
- Е, как се казваш? - попитах и отново дръпнах от цигарата.

Подадох кутийката си с цигари на момичето и се облегнах на едно дърво което ми правеше гледка точно към нея.Дръпнах си от цигарата и издишах димът.Наклоних глава на една страна и я огледах.
- Казвам се Ева,но...предпочитам Евър Хевън Крейзи.Не питай...дълга история има това име. - засмях се и пак си дръпнах от цигарата която беше на привършване. - Ами ти червенокоске?
Малко бяха хората тук на които не им пукаше какво мислят другите за тях.Имаше няколко емота и няколко готици...няколко с по-странен цвят на косата и по-странен вид,но бяхме мееега малко.
- Кой курс си?