Преди няколко години в Лондон

Бях решила да се махна от града за малко и най-добрата идея, което ми хрумна беше да ида в Лондон. Познавах града, с баща ми бяхме идвали тук много пъти и винаги ми се струваше невероятно. Беше толкова различно от Ню Йорк където бях израснала. Първото място където исках да ида беше поречието на Темза. Това беше моята слабост и любимо място в този град. Беше невероятно красиво особено късно вечер по залез слънце. Водата блящукаше от светлините на сградите наоколо. Седнах на една от пейките и се загледах напред. Някога имахме мезонет в града и имах доста познати, но не се и надявах, че мога да срещна някой. Града беше прекалено голям, а и от последното ми идване бяха минали няколко години. Мислите ми ме отведоха в спомени и предизвикаха усмивка. С една приятелка бяхме прекарали тук, на тази пейка, страшно много вечер увлечени в разговори и смях, при спомена на лицето ми се разля усмивка. Поклатих глава и отново се загледах напред, но само след миг чух тихи стъпки зад гърба си. Обърнах се рязко и едва не ахнах.
-Вики? Виктория?!

Един ден...толкова ли не можеше един ден да бъде нормален или поне спокоен в живота и..явно не.Тя въздъхна и излезна от тях като тръшна силно вратата.Поразходи се из гората известно време и после пак се запъти към града.Взе си кафе от едно хубаво кафене и тръгна към едно много хубаво място край Темза.
Докато си вървях и отпивах от кафето си чух някой да ме вика.Сравнително познат глас.Когато се обърнах по посока на гласа видях момиче.Момиче което ми изглеждаше леко познато.Сякаш съм я виждала и преди,но...
- Да? - изрекох несигурно,а после когато очите ми срещнаха нейните и аромата и достигна до носът ми осъзнах ,че я познавам. - Ан?!
Изрекох прякора и толкова несигурно макар и да се бях убедила,че е тя.Усмихнах се.
- Какво те води в Лондон? - тя по принцип не живееше тук.Преди имаха жилище тук,но...от няколко години не я бях виждала,а и когато се запознахме бях доста по-малка...

Пп:Боза стана..съжалявам..

Огледах я от глава до пети. Беше се променила толкова много, аз я помнех още хлапе. Сега бе по-висока, косата и беше много по-дълга, тялото и, походката всичко в нея беше различно. С нея бяхме правили какви ли не дивотии заедно. Усмихнах се широко при спомена.
-Ами, всъщност дойдох да се поразходя, исках да избягам за малко от града си, а Лондон... Лондон ми навява невероятно много спомени, особено точно това място. - Отново я огледах. - Толкова много си се променила, едва те познах. Защо не седнеш? Как си, какво става с теб?