Essy's stuff

Вятърът разказва ....
Затвори очи. Заслушай се в тихия шепот на вятъра. Дочу ли историята на онова изстрадало момиче? А за недооценения младеж? А за сирачето, сгушено в прегръдката на големия град? А за слепеца, изгубил зрението си от мъка по онази богата „дама"? Чу ли историята за малолетната проститутка? Как за да спаси по-малкото си братче тя стига до дъното. Разбра ли причината за сълзите, стичащи се по бузките на онова бебе? А за тези в очите на 16-годишната му майка?
Сега можеш да отвориш очи и да се огледаш. Виждаш ли онова наконтено момиче? А младежа, гаврещ се с беззащитното куче? А виждаш ли онзи мъж, чакащ следващото наивно момиче? А виждаш ли онзи просяк с белязано лице? Виждаш ли как света е прекрасен, докато не се вслушаш във вятъра. Онзи вятър, носещ в себе си душата на „прекрасния” свят.
Замисли се за момент. Коя част на света ти харесва? Тази която виждаш… или тази която ти разказва вятъра…

Марионетка на един Убиец
И ето пак е сутрин. И ти пак се събуждаш с нагласата за един различен ден, но уви… Грешиш. Това е ден като всеки друг.
Ден, в който ще си лице в лице с Убиеца си. Ден в който ще се молиш усмивката на лицето Му да не е просто маска. Ден в който ти отново ще сгрешиш, защото Той отново ще протегне злобно ръка към теб и ще откъсне поредното парче от твоето, иначе разкъсано сърце.
А ти… Ти ще стоиш и като страничен наблюдател ще гледаш, как Той бавно, с онази Негова усмивка поглъща всяко парче от сърцето ти, после от ума ти, а на края и теб ... И няма да можеш да направиш нищо за да се спасиш.. Защото Той ще те държи в плен… Плен на онази малка, сладка илюзия наречена любов. Онази илюзия, „благодарение” на която Той те държи в ръцете си, а ти в отчаян опит да спасиш каквото можеш от обречената си душа, Го следваш…
И деня ще мине, докато ти все още седиш в онзи ъгъл, борейки се да запазиш малкото останало от теб. Но не.. ти вечно ще си останеш онази, която изпитва ужас да Му се опълчи. Ти вечно ще си останеш Неговата марионетка.

Огледало
Вчера срещнах една стара позната. Не се бяхме срещали отдавна и някак си не исках да я срещам. Познавам я по-добре от себе си.. и в същото време усещам как се е променила до неузнаваемост. Аз ли бях като нея, или тя като мен .. не съм сигурна. Но едно знам. И двете сме преживели толкова много.
Седнахме двете една срещу друга и тя ми зададе въпрос:
-Би ли върнала времето назад? За да бъдем отново еднакви… За да промениш нещо? – студената й ръка допря бузата ми и ме накара да потръпна. Погледнах малката детска ръчичка опряна на бузата ми. Беше в контраст с измореното, сбръчкано лице. Тъмните кръгове, бяха в контраст с бледата, почти жълта кожа и розовите устни.
-Не – отвърнах твърдо. – Да бъда отново като теб няма никога да допусна. Това е съдбата, която аз си избрах. Да се променя – осъзнавах, че грешах. Промяната беше глупаво нещо. Особено сега. Да се променя към нещо по-добро би било стъпка към успех, но не. Аз се променях към по-лошо. И най-страшното бе, че го осъзнавах, а не предприемах нищо за да го променя.
-Но не ние избираме съдбата си – прекъсна ме жената.
-Грешиш. – изправих се бавно, а тя ме последва. Нещо ми подсказваше, че тя винаги ме е следвала. Независимо от това,че не исках – Ние сами избираме съдбата си. Сами решаваме дали ще пропилеем този живот, скитайки от дом на дом, молейки за капка милост. Или ще преуспеем и ще дарим живота си за милиони. Дали ще поемем по правия, или по-грешния път. – млъкнах. Бях права. Вътре в себе си го усещах. Но защо тя продължаваше да повтаря всеки мой жест? Едно не разбирах … Защо тя винаги бе там, до прозореца и ме гледаше. Защо, сутрин първо тя ме посрещаше, но въпреки всичко от години не й бях позволявала да влезе в живота ми.
Изведнъж получих прозрение. Тя не бе просто жената с изморените очи и нежните ръце. Тя беше нещо повече. Беше душата ми. Моята съвест. Моето второ, а може би и единствено аз. Тя бе тиха и спокойна, но все пак с очи пълни с обич, надежда и нещо непознато. Нещо което не бях забелязвала.
Вгледах се в очите й. Да… В тях имаше копнеж по изгубените щастливи мигове. Тя бе пропуснала своето щастие, помагайки на другите да намерят своето. Хората бяха прави – този, който се опитва да прави другите щастливи, често е човек е по-самотен и от тях.