Беседката за влюбени в парка

Когато излязохме бяхме много радостни всички. Най хубавото беше,че не продължихме със подкачането когато излязохме навън иначе сигурно щяха да викнат полицията. Разхождахме се из парка,аз носех Настасия на раце,защото тя се измори от толкова много скачане и ходене. Както се разкарвахме из парка намерихме една беседа. Бях чувал,че това е беседата на влюбените. Точно такъв съм в момента,така че. Хванах Силвия и я повлякох натам.
- Знаеш ли че това беседката на влюбените. - усмихнах се и я дръпнах към себе си. Целунах я по бузата. Настасия ни видя и ни прегърна и двамата. Беше много сладко,че така добре се разбират.
- Тати...- каза тя със сладкия си детски глас и ме погледа мен. Усмихна ми се и ме посочи с пръст Силвия.
- Мама...- каза тя като предължаваше да ме гледа мен. Усмивката ми се стопи от лицето и погледнах Силвия. точно сега това не го очаквах да чуя. И какво трябваше да кажа. "да" или "не"
Гледах Силвия с надеждата да каже нещо или поне да реагира по някакъв начин.

П.П - малко драма да стане.

Усмихнах се на това което каза и я погалих по главата.Нямах против да ме нарича така.Макар и да не бе вярно, а и беше малко странно, но нищо.Предполагам щях да свикна.Погледнах Ферис.Защо не се усмихваше?
-Усмихнисе деее.-казах като лего го дръпнах за бузата.-То пощо щастлив от тебе, няма а ти не се усмихваш...-погледнах го недоволно.Погледнах Настасия.Наведох се леко напред за да мога да я погледна и да сме на горе долу еднакво ниво...
-Там има езеро...-казах и посочих към беседката където се виждаше езерото.-Може да има рибки, исаш ли да отидам да ги видим?-попитах и я хванах за ръката.Тя кимна и ние тръгнахме натам.Стигнаме и застанахме на края на беседката.Като придържах Настасия за всеки случай.
-Има рибки!-казах радостно когато забелязах групичка от рибки.
-Ето там, виждаш ли?-посочих и ги и се усмихнах.

Отидох след тях и ги погледнах. Бяха много сладки двете. Наистина трябваше да се усмихна. Настасия много се зарадва при вида на рибите. Двете си пасваха много добре. Радвам се,че Силвия нямаше нищо против да я нарича мама. Тя не беше истинската и майка,но детето не го разбираше. Отидох при тях и се усмихнах.
- Как да не ви заобича човек. Много сте сладки и двете. - усмихнах се и целунах и двете по бузите. Настасия се гушна в Силвия и погали нежно. - Много се радвам,че се разбирате. Нали нямаш нищо против тя да те нарича така. Ако не ще и обясня. - казах притеснено.


П.П - Нз какво др да пиша. :X

-Не, нямам нищо против.Но някой ден ще трябва да и обясниш...-кимнах.Все пак момичето имаше право, а и трябваше да знае коя е истинската и майка.Погледнах пак Настасия.
-Гледай внимателно, можеш да мернеш с поглед някоя златна рибка и тя ще ти изпълни три желания.-усмихнах се и се исправих.Седнах на пейката, защото не беше много удобно да седиш така полу седнал полу прав.Ама никак даже...Гледах ту Ферис то Настасия с усмивка...По едно времемернах нещо.И се огледах.Но не видях нищо.Помислих си че ми се е привидяло но не.Защото след няколко секунди почуствах че нещо ме гледа.И така ме гледа че тръпки ме побиха.Плахо се обърнах и го видях...По дяволите.Пак ли?!?Защо сега?!?Станах от пейката и отидох малко по напред към мосчето...
-Ферис, пази детето...-казах малко притеснено.Но просто нямаше да си простя ако им се случи нещо заради мен.

Настасия се смееше и гледаше рибите. Понякога сочеше нещо във водата ,гледаше мен,смееше се и пак гледаше към водата. Силвия беше седнала на пейката,но нещо се промени в нейното държание. Стана от пейката и ми каза да пазя детето. Веднага погледнах към Силвия.
- Мило,какво има? - попитах леко уплашено. Погледнах към Настасия,тя продължаваше да гледа рибите,сякаш наистина гледаше за някоя златна риба която да и даде 3 желания. Бях объркан. Какво ставаше?

-Просто я пази и внимавай и сам...-казах без да свалям очи от нещото.Беше светло, беше ден.Но това пак преличаше на някое черно петно.Взерах се опитвайки се да разбера, какво е.Но неможех.Престъпих нерешително напред.А то не преставаше да ме гледа.Не се виждаше дали ме гледа но го чуствах.Ох, тук имаше пак река.Да не се опитва да ме утопи?И защо по дяволите!Почуствах че нещо започва да сковава тялото ми и се опрях на едно от стълбчетата които даржаха беседката.След секунди сама неможех да помръдна.Като неможех дори да свала очите си от това нещо което постоянно се приближаваше насам.Чуствах как енергията ми бавно ме напуска...Изведнъж се отпуснах и сковаването вече не гу муствах.Паднах, но добре че успях да поставя ръцете си напред и се опрях на тях...

Нещо със Силвия не беше добре и аз не само можех да го усетя ами да го видя. Не спираше да се взера в неще което беше зад мен. Обърнах се и видях нещо черно което седеше тамБоже, наистина беше стряскащо. Обърнах се отново към Силвия и тръгнах към нея,но тя загуби равновесие и падна. Повдигнах я леко.
- Силвия! Добре ли си? - попитах я без много да му мисля. Естествено,че не беше да видиш това което те преследва. Хванах я и я вдигнах. Незнаех какво е това,но нямаше и какво повеч да му мисля. Щях да заведа Силвия колкото се може по дълеч от това нещо.

-Пусни ме...-казах.-Добре съм!-добавих.ози път не ми взе енергията толкова много колкото миналият път.Или просто искаше да си поиграе, или незнам.Но май играта бе целта.Това беше много по силно от мен.И можеше да ме утопи и миналият път ако нямаше да е Ерик.
-Пусни ме!-трябваше да разбера какво иска.Необичах да бягам от трудности.А сега ак щях да си остана така точно това щях да направя.Не, трябваше да разбера какво иска.

Тя да не беше луда. Искаше да я пусна и да я оставя при това нещо тук,което незнам какво може да и стори. А със сигурност не искам да видя или да разбера какво може да направи. Не ми преличаше на нещо което причиняваше малко болка.
- Силвия! Чуй ме, няма да те пусна. Няма да те оставя при това нещо. - казах бавно и не чак толкова спокойно,защото аз самоя се панирах.И когато тя отказваше да тръгне,това ме накара да полуде. Погледнах към Настасия. Тя продължаваше да гледа рибите във водата и въобще не ни обръщаше внимание на нас. Което беше добре.

-Ферис пусниме!Трябва да разбера какво иска.Или ще ме преследва до живот!Ако незнам защо ме преследва, как ще се боря?Немога постоянно да бягам!-казах.И се опитах да го кажа спокойно.Но колко ми се получи незнам...
-Трябва да пазиш детето не мен...-казах леко притеснено и погледнах момичето, което още гледаше рибките.Незнам колко нещото беше безчуственно.И бе напълно възможно да направи нещо и на нея.Но искрено се надявах да не я нарани.Нито нея нито Ферис.

Тя започна да ми обяснява,че трябва да пазя детето а не нея. Но в момента не детето имаше нужда от мен а тя. И нямаше да я оставя в ръцете на това чудо. Незнаех какво да правя,но със сигурност не исках да я оставям.
- Тя не се нуждае от мен а ти.Ти си в опасност. - казах и я накарах да ме погледне в очите. Знеах,че е права за това нещо,че не може вечно да бяга от него,но ако я нарани? Какво щях да правая тогава? То се приближаваше. Можех да го усетя. Отоврих устата си да кажа още нещо на Силвия,но нещо ме спря. Не можех да кажа нито дума,нито да си поема въздух. Със сигурност това беше работа на това черно нещо зад мен. Започнах да се боря за въздух,но никой не можеше да ми помогне. Толкова ли слаб бях? Не можех да защитя Силвия,дори и собствения си живот.
Почуствах тялото ми да се отмества на страни и вече гледах цялата картина отстрани. Как това нещо се приближаваше към Силвия все по близо и по близо. Опитвах се да помръдна,но и това не можех да правя. Това нещо ме остави да се мъча, задушавайки се и да гледам какво и прави. Трябва да си много жесток,за да направиш такова нещо.

П.П - сори...трябваше да стане малко по...драматично

По дяволите!Казах ли му да стои на страна!Нещото се приближи близо към мен.Само няколко крачки разстояние ни разделяха.Пак почуствах сковаване и пак неможех да помръдна.Трябваше да се науча да се съпротивлявам на това нещо.И миналият път бех успяла, просто се опитвах да е попадам на погле му.А сега?Не!...Паднах на колене.
-Какво си по дяволите и какво ти е нужно!-извиках ядосано.То се засмя...Този смях.Познат ми е...
-Какво съм ли?-чу се женски мелодичен глас.Сетих се от къде го знаех.Вчера!Погледнах към Ферис уплашено, исправих се.И преместих погледът си на нещото...То по това време сваляше качулката си...И след секунди ни откри своето лице.Ахнах.
-Не, неможе да бъде!-казах и отстъпих назад.Тази...жена.Ужасно преличаше на мен, неможех да повярвам.
-Така е...-каза тя и се усмихна самодоволно.-Щом, знаеш какво съм.Знаеш и каква ми е целта!-изсъска тя.
-Не,не!Не е възможно...-казах и щокирано поклатих с глава.Тя пак се засмя.
-Възможно е миличка!-говореше с насмешка в гласа, която се чуваше много добре...
-Не...-продължавах да казвам.Просто неможех да повярвам...

п.п. исках да пиша още.Ама то гооолямо щеше да станеее....Ама наистина много голямо...

Нещото свали качулката си. Никога през живота си не бях виждал тази жена,но по начина по който Силвия реагира съм сигурен,че тя я познава много добре. Погледнах към Настасия тя се беше обърнала към мен и ме гледаше. В очите и напираха сълзи. Погледа и се местеше ту към мен, ту към странната фигура. Погледнах към Силвия. Боже, ако имаше някакъв начин по който да и помогна,но нямаше. Бях безпомощен,задушавайки се. Усетих как Настасия се приближава към мен,поглежда ме с насълженете си очи и ми се усмива. В следващия момент вече бях по-добре и можех да дишам. Това или беше чудо или току-що детео ми ме спаси.

П.П - нз какво др.да напиша.

-Не!Не!Не си ми майка!Не си!-извиках.Тя се доближи до мен и ме накара да я погледна.
-Виждаш ли?Колко си преличаме?Само очите ти са на баща ти...-каза тя с неуважение обърна се.Погледът и се премести на Ферис и аз също погледнах на там.Детето!Помислих в първият момент.Но тя май не бе толкова хладнокръвна.Не направи нищо на детето.Отмести Ферис по близо към себеси.Започнах да се тревожа наистина.И за него и за Настасия.Станах и бързо се оказах до Ферис.
-Нищо не е направил пусни го! -казах.Наистина не бе направил нищо.Защо го мъчеше?Каква беше причината?Да мъчиш някой без причина?Не, това не беше майка ми!Или поне аз неможех да я приема за такава.Някаква сила ме отхвърли назад.
-Жалка си!-чух я да казва.Как всичко ме болеше само...-Да го пусна ли?-тя се засмя.-Можеби и да не преличаме много по характер, но съм сигурна че избриаш правилно...-тя погледна Ферис.Застана зад него и видях как ръцете и се обвиват около вратът му.Поклатих с глава.Привиждаше ли ми се?Едвам, едвам се исправих.Пак погледнах към тях.Беше се притиснала в него и рисуваше някакви кръгчета по блузата му.
-Не го докосвоай...-казах ядосано.
-Че какво ще ми направиш?Ще ме убиеш ли?-засмя се тя.Притисна се към него още повече и ръката и се плъзна под ризата му.
-КАЗАХ ДА НЕ ГО ДОКОСВАШ!- извиках силно.И отпартих целият гняв заедно със вятъра към нея.Пак отлетях назад.Но вече защото исползвах прекалено много сила...

п.п. еее гатииии....

Отново се задушавах,но този път бях попаднал буквално в прегрътките на злото. Незнам какво се целеше да направи,но само знам,че нараняваше Силвия и то много. Боже, само ако имаше нещо с което да и помогна. Аз само влошавах нещата. Но и да бях избягал като страхливец отново нямаше да е по -добре. Всъщност тази ситуация е по-добре, поне тук съм със Силвия. Поне тък мога да се опитам да направя нещо. Погледнах отново към Настастасия, сълзи и се стичаха от очите. Не исках така да ме вижда,но това зло властваше над мен. Опитах се да вляза в главата на това нещо,да го накара да спре с това. "Пусни ме" помислих си. Чу се женски глас и ръцете и се увиха още повече около гърлото ми. Нензнам как успявах да издържа без въздух толкова много. "Пусни ме! Остави ни ЗАВИНАГИ" започнах да повтарям,но жената продължаваше да се смее.
- Мислиш си,че може да ме надвиеш с това ли? - отново дразнещия смях се чу. Поне опитах. Сега вече разбрах,че съм безпомощен,напълно.
Борех се да си поема въздух,но не успявах. Имах чуството,че ще загубя съзнание всеки момент. А това хич не беше добре.

Надигнах се от земята, махайки кичурите от косата ми нападали по лицето.Майка ми не преставаше да се усмихва самодоволно.Ръцете и все още щареха под блузата му.Нищо ли не и бях направила?Ама изобщо нищо?Толкова безпомощна ли бях?Не,неможех да се откажа.Трябваше да се боря.Тази самодоволна усмивка, незнам.Как но щях да я истрия от лицето и.Ръката и се плъзна надолу към дънките му.Прсто неможех да гледам, нямаше да позволятакова отношение към него.Не!Замолих вятъра, да я разкара от него.И се молих така както никога не съм му се молила.Сега елементът ми беше единствената ми надежда...Затворих дори и очи като малките деца които се страхуват от нещо.Почуствах как вятърът се откъсва от мен, и се понася с луда скорост към тяха.Чу се "туп".Получи ли се?Отворих отчите си.Да стана!Тя падна на няколко километра по далеч от Ферис.Който в следващият момент се сгромоляса на земята.Станах бързо и се затичах към него.
-Ферис, Ферис!-смъкнах се на земята до него.Вдигнах главата му и я сложих върху краката си.Да не лежи на замята все пак.-Ферис...-неспрях да повтарям.-Кажи нещо моляте...-говорех уплашено.Очите ми се насълзха.Защо не ми отговаряше?

Чух гласа на Силвия,но той беше някак си дълеч от мен. Сякаш бяхме на километри растояние. Усетих,че вече мога да дишам нормално и да мърдам,но очите ме все още седяха затворени.Беше мрачно и не можех да се усвободя от както и да е то.
Силвия беше до мен. Знаех го,както и Настасия. Усетих малки ръце да минават през лицето ми и всичко както беше потънало в мрак стана по светлко и ясно. Погледа ми се оправи и вече виждах ясно всичко. Силвия и Настасия ме гледаха отгоре и се усмихваха. Добре,поне бях жив. Онова нещо не е успяло да ме убие. Усмихнха се.
- Добре ли си? - попитах Силвия. Май този който трябваше да пита това трябваше да е тя,но нямаше да си позволя ако и беше станало нещо. Опитах се да стана,но главата м и се замая и се наложи да се подпра на дървената ограда на беседата. Нямах си и на представа къде беше онова нещо,дали щеше да се върне и дали те са добре. Когато наистина дойдох на себе си и вече можех да мисля нормално погледнах и ги и двете с тревожен поглед.
- Добре ли сте и двете? - погледа ми премина ту към едната ту към другата. Настасия дойде при мен и се згуши. По очите и все още се виждаха няколко сълзи,които се стекоха по бузите и докато ме гледаше. Усмихнах се и с едната си ръка ги избърсах.
- Всичко е наред. Спокойно,тук съм. Нищо ми няма. - започнах да я успокоявам а тя се притисна още по силно в мен.

Как и аз исках да го прегърна.Но не можех, в прегръдките му беше дъщеря му.Е, поне беше добре.Усмихнах се леко.Как се уплаших само...
-Да, а ти?-отговорих му и го попитах.Аз бях добре, май.За него неззнаех.Огледах се.Майка ми беше изчезнала толкова неочаквано както и се появи...Изведнъж главата ми проряза ужасяваща болка.Извиках, хванах се за главата и се свих на две.Отново неможех да помръдна, силите ми пак ме напускаха.Значи не си бе тръгнала напълно.Чух някакъв ужасен и силен звук.Незнам от къде идваше, но имах чуството че само аз го чувам и звочи в главата ми.Беше толкова силен, и дразнещ...След няколко минути ужасно мъчене звукът спря.И болката в главата ми спря.Тялото ми се отпусна и паднах на земята.Бях добре нищо ми нямаше...освен.Неможех да помръдна!Сякаш цялата енергия ме напусна...Чух отново до болка познатият смях...

Кимнях в отговор на въпроса на Силвия и се усмихнах. Беше хубаво,че всички сме добре. Изведнъж Силвия се преви на две и извика. Бързо оставих Настасия и хванах Силвия.
- Силвия,добре ли си? Какво има? - започнах да и задавам въпроси. Знаех,че сега в момента едва ли ще успее нещо да ми каже,но не знаех какво да правя.Тя се свлече на земята и ме накара да се притесня още повече. Опитах се да и вляза в ума,за да разбера какво става,но единственото което усещах когато се опитвах беше пронизваща болка и някакъв странен звук. Погалих я по лицето и се опитах отново. Този път всичко беше добре,нямаше го странния звък или болката. Но защо Силвия не се будеше.
- Силвия? Силвия! - извиках я с надеждата да се събуди. "Събуди се" казах в мислите и. Моята дарба беше силна,но зависи на кого я прилагаш или в какъв момент. Едва ли точно сега щеше да помогне усобено.

Простенах.
-Не...не спя...-едвам отговорих.Чуствах че тялото ми беше отпуснато, и прс.осто по отпуснато няма на къде.По дяволите неможех да се движа, какво ми беше направила?!С големи усилия се опитах да се надигна но първият път не стана и пак паднах.Не, щях поне да се надигна ако нямаше да стана.Пак се опитах но пак не успях.Ужасно чуство.Когато неможеш да се движиш.Както когато бягаш много и щом искаш да забързаш усещаш че тялото ти няма да забърза а ще се сгоромоляса на земята.И прсто неможеш да тичаш по бързо.Това, а дори и по зле чуствах сега.За момент си помислих че повече никога няма да се движа, и това бе ужасно!По добре да умра от колкото това...Не,не.Нямаше да губя надежда.Щях да стана!Пак се опитах да се надигна и успях!Най накрая успях.Подпрях се на ръцете си, но и те не ме издържаха и също като и останалото ми тяло бяха изтощени.Пак тръгнах да падам, но добре че паднах върху Ферис а не върху земята.Че от толкава панане вече живо място няма да ми остане...

Видях,че се мъчи да стане. Беше ужасно,сякаш силите й са я напуснали.Да се бориш с това нещо не беше шега работа. Повдигнах я леко и се изправих като я носих.Ако трябваше и да стаята ми ще я носа,само и само да е добре.
- Само стой мирна. Ще те отведа в стаята ми. - казах и спокойно макар да не се чуствах много на спокойно в момента. Тръгнах из парка държееки я в ръцете си. Не и оставих много голям избори,но ми се късаше сърцето да я гледам как се мъчи да стане. Настасия тръгна примерно зад нас заедно с кучето и не продума нито една думичка.


П.П - Ако искаш пиши тук или направо в моята стая.