Из гората

- Малко ми е трудно с тази скапана фамилия която нося,да създам някакви приятелста. Малко са хората ,който биха ти били приятели,но някой от тях път те използват като човек ,който само да им слуша проблемите - обесних и аз,нямах представа защо не говорех в първо лице,явно така ми беше дошло
- Да скучая,ако брат ми не е зает с някое от потрдните си завоевания,се забавлявам с него..Ако не с него ,когато Клеър е свободна излизаме с малката и принцеса.. иначе през останалото време скука
- Ами ти? - попитах я аз и се усмихнах леко

Виж ти!Кристиан се "забавлявал".Това породи нова усмивка.Поне бях налучкала много точно,че е използвана за кошче за душевни отпадъци.
- Да,рабирам те.За мен лично няма никаква причина да не общувам с теб заради фамилията ти.Ти нямаш вина за случилото се-отвърнах й аз.- Аз...,подобно на теб скучая по цял ден.Специализацията ми отдавна е привършила.-Премълчах,че всъщност напълно е свършила.- Мотая се из апартамента си или се разхождам.Мисля върху много неща напоследък.
Беше ми омръзнало да се навъртат хора покрай мен,които дори не харесвах.Трудно понасях това,а нямаше нужда.Казах й го.
За момент настъпи тишина между нас.Чудех се какво да предложа и тогава с изострения си слух доловихме шум.Някой или нещо се промъкваше през гората.Двете се обърнахме по посока на звука.Изпращя съчка...

Да си червен понякога не беше толкова хубаво.Гладът беше ненормален...беше по-силен и по-начесто от този на вампирите или новаците.Раздиваше ме...и исках още и още кръв,но гледах да се сдържам.В тунелите имаше кръв...пиех колкото се може повече за да утоля жаждата си - докато Венера не започне да ми се кара - ,но просто не става.Имам чувство,че ще умра...искам още и още.От живи хора...
Тъкмо се връщах от тъмните уличи където се бях нахранил от някакъв човек...сега си бях наумил да се разходя в гората.Още с пристъпването си усетих познава миризма.
Мейси.
Тръгнах бъзо из гората и след малко се озовах пред нея.
- Как си сладурче - изрекох аз и се усмихнах леко на криво

Гората предлагаше спокойствие и частична тишина, животинското царство не си падаше по сложната мисловност и не го закачаха на телепатично ниво. Временно.
Мейси въздъхна мелодраматично забавяйки крачка а ръцете й пъхнати в джобовете на тренч коут-а се свиха в псевдо юмруци. Нямаше за къде да бърза, нали? Това бе разходка а не спринт- нещото, което се опитваше да постигне и дори успешно се бе задъхала. Под палтото й бе топло, но времето бе лъжливо и продухвателно. Нощ скоро щеше да се затвърди и температурите сигурно щяха да паднат, но вълнен шал обещаваше да я спаси частично. Мейси се подсмихна припомняйки си подарък от кого е червеното плетено нещо, обзета от положителна енергия преди да се осъзнае, че а) това е глупаво и б) реално от години отрича съществуването на другата персона. В момента може би главоболието я изтощаваше и създаваше илюзии, те я заблуждаваха и прочее помия. Хидалго бе стар и отвратителен спомен, още преди години трябваше да изхвърли шала и да спре с носенията, грижите и ... глупавите усмивки от сантименталност в моментите в които забравя за Лошите Елементи. Мейси може би престъпваше прекалено лекомислено собствените си принципи и накуцването, което покрай температурните нива напоследък се обаждаше по-остро и .. ох, богове, добре, 'далго й липсваше понякога. Голяма работа. Минало заминало.
Мейс изрита ядосано някакво невинно камъче със здравият си крайник изпращайки го в близките храсти. Бе погълната изцяло от личните си мисловни драми(и главоболието) и несъзнателно бе изпуснала фигурата пред себе си. Грешката се бе поправила секунда по-късно но Мей вече бе подскочила почти заешки застивайки в нелепа поза. Слава на боговете, това дебилно като реакция поведение бе в свои води защото не й отне време да разпознае с кого я бе събрала съдбата. Ъх, Крис?
- Богове, изкара ми ... всичко ми изкара. - Мейс смръщи, все още леко стресирана и думите й докараха нови нива на болка някъде под черепната кутия. Чу се ох, ау и Мейси разтърка слепоочия в опит да разсее проклетото нещо и то да отшуми. - Извинявай, в момента всичко ме изнервя. -гласът й омекна извинително и тя му метна страдалчески поглед. Той трябваше да знае за личните й мъки с главоболията, вероятно му бе казала. - Как си? - отиде до него й го прегърна като нежно целуна врата му, точно зад ухото му.

Прегърнах я и погалих нежно главата й..Да с тези нейни почти постоянни главоболия..направо не можех да разбера как издържаше,но имах ли и как да разбера все пак не и бях в главата..
- Горе долу - отговорих и я целунах по челото.Али сигорно щеше да ме убие ,ако разбере..Все пак,аз уж бях с нея и обичах нея..ама спях с половината свят колко епично..но исках да видя Мейси от отдавна и ето ,че така наречената съдба ни събра ,не каде да е а в гората..
- Ти как си? - попитах я аз целувайки я на свой ред нежно по вратът..

- Какво по дяволите правиш тук Крис?! - Мейси както винаги избухна без основателна причина.
Типично в неин стил! Можеше да направи скандал за абсолютно всяко дребно нещо което можеше да дойде на ум на човек. Било то марка кисело мляко, или цвета на шортите й за джогинг. Нямаше значение маловажността на нещата, важното е да стане скандал. Беше й нещо като мото.
Искаше й се в момента да е голямото легло в голямата стая на голямата къща. Придаваше й усещането че има контрол на голяма територия, което дефакто не бе така, но й харесваше да си мисли че има власт. Не че нямаше много подчинени, но просто бе израснала в прекалено много лукс, от средностатистическите тийнейджъри. Аз лично не знам как би се справила без помощта на Хилъри - иконома й, но това си е нейна работа.
- Иначе аз съм добре, скарах се със Харпър, ядоса ме и се нуждая от малко почивка от него, и нещо с което да му го върна.

- Мейс успокой се... нищо пребирах се към тунелите и минавах от тук,след това така да кажем те усетих и дойдох да видя какво става - боже защо винаги ,когато бях около нея се оправдавах като девствена ученичка,в порно филм. Боже простотията ми на последък минаваше всякакви граници..
- Какво не ти ли е приятно да видиш едно зло сексапилче,което да изгрее като слънчице е живота ти? - попитах я аз ,да бях си самовлюбен и никак не ми пречеше да си правя сам комплименти..Но това пък никога не ми писваше особенно ,когато се отнасяше за мен самия,та аз малко или много си бях влюбен в себе си,и се чувствах добре така..

Охх... Крис той и неговата самовлюбена персона.. Някой път щяха да ми дойдат в повече. Но сега можеше да го използвам.
Приближи се към него, като прокара бавно и нежно белите си ръце по кръста му като ги сключи зад гърба му. Той бе значително по висок от нея, и тя спокойно можа да отпусне главата си на рамото му. Той и бе като някакъв странен приятел, често се дракаха за какви ли не простотии, но вероятно това бе единственият 'човек' на който можеше да сподели всичко.
Сети за един случай миналата година, когато му беше звъннала посред нощ. Бе поредния път в който бе прекалила с алкохола, вероятно петък, но не гарантирам за което. Разговора не беше много съдържателен, тъй като Мейси не бе в състояние за какъвто и да е било диалог, но репликата й бе знаменита. Тя го попита: "-С какво си облечен"... Нямаше нищо друго. Както се очакваше тя избухна в буен смях, към който после и Крис се присъедини. Естествено не му се бе извинила, че го е събудила, но вие да не очаквахте друго.
- Знаеш че винаги ми е приятно да те видя Крис!
Ръцете й, притиснаха кръста на Крис, в някаква прегръдка, която може би човек не бе виждал до сега, но знам ли. Бузата й бе точно на гърдите на Крис, като тя ясно можеше да чуе пулса му. Бе леко ускорен, и на моменти прескачаше, но като цяло в нормален ритъм.
Тя се надигна съвсем леко на пръсти за да стигне ухото му, и прошепна:
- Отведи ме от тук!

Вървях през гората замислена. Тук почти никога нямаше хора, пък и да имаше, не влизаха толкова навътре. В радиус от 50 метра не усещах никой. През храсталака прозираше лъч светлина. От чисто любопитство, реших да проверя. Оказа се, че там има обляна в светлина малка полянка. Мястото изглеждаше вълшебно... не, че имаше нещо странно. Цялата гора беше такава. Въздъхнах и легнах по гръб на меката трева. Денят бе топъл, а меката светлина се лееше от небето. Загледах се в нищото. Изведнъж ми се прииска да запея. Майка ми винаги казваше, че пея много добре. Разбира се, не ѝ вярвах. Никой, освен нея, не ме е чувал да пея.
Щастлива беше тя,
сега не е.
Смъртта ще я застигне
и ще умре.
Не ѝ остава много време.
Начин за спасение няма.
Не се заблуждавайте, от думите нейни.
Начин за спасение няма.
Умира тя,
това е то.
Щастлива беше тя,
сега не е.
Смъртта ще я застигне
и краят ѝ ще дойде.
Бъдете до нея,
в последния ѝ час.
Сама недейте я оставя.
Така повече ще страда.
Макар да казва едно,
сърцето ѝ говори друго.
Щастлива беше тя,
сега не е.
Смъртта ще я застигне,
това е нейната съдба...
Горката тя,
умра в лапите на Смъртта.
Да ѝ помогнем начин търсим,
но какво ще стане не е ясно.
Как да ѝ помогнем?
О, нека някой каже.
Как да ѝ помогнем?
Всичко би могло да може.
Горката тя,
умира в лапите на Смъртта.
Дали баща ѝ ще намерим да помогне,
никой от нас не знае.
Ако го открием, може да помогне,
но къде е той не се знае.
Горката тя, умира в лапите на Смъртта.
Дали ще дойде той
или дъщеря му ще умре.
Нищо не се знае,
но всичко може да стане.
Какво ще се случи,
ако не дойде,
никой не иска да знае.
Важно е сега да ѝ помогнем,
но ще стане ли това, кой знае.
Смъртта или Бащата?
Ще разберем скоро.
Важно е да не губим надежда.
Смъртта ли ще е първа?
Или пък бащата?...

Вървях през гората, напред и без да се спирам, макар да беше много красиво. Ухания изпълваха въздуха. Мястото си беше просто... вълшебно. Изведнъж чух някакъв шум. Огледах се, но нямаше никой. Тръгнах и ето пак. Не, това не беше шум... бе мелодия. Някой пееше. Тръгнах по звука. Явно се приближавах, защото усетих как гласът се засилва. Спрях се. Какво правех? Та нали мен винаги ме отбягваха! Заслушах се. Гласът беше на момиче, едва ли по-голямо от мен. В крайна сметка реших да я поздравя. Какво имаше да губя? Нищо! Продължих нататък. Пред мен се изпречиха няколко храста. Поех си въздух и минах през тях. Бях права. Момиче, колкото мен, горе-долу. Усмихнах се.
- Много хубаво пееш!

Стреснах се и спрях да пея. Станах и се обърнах. Имаше някакво момиче. Не я бях виждала наоколо, при положение, че идвах тук постоянно. Огледах я. На пръв поглед ми се стори мила. Носеше тъмна рокля и обувки. Косата ѝ беше спусната свободно. Значи и тя беше от хората, които обичат естествеността на косата.
- Благодаря! - Усмихнах се. - Здравей, аз съм Ино. Какво те води тук? Не съм виждала никого в тази част на гората от доста време насам. - Сега се вгледах в лицето ѝ за миг, но беше достатъчен да видя срамежливостта в очите ѝ.
- Знаеш ли... ти си първата, която казва, че пея хубаво. Не че много са ме чували де. - Последното го казах по-тихо, но пак се изчервих леко.