моите глупости :D

Всичко наоколо беше потънало в мрак.Единственното което излъчваше светлина бяха старите фенери които едвам светеха.Луната се беше скрила зад облаците.На някои места където можеше да се види небето проблясваха звезди.Подухваше лек вятър.Чуваше се музика от дискотеката, която се намираше наблизо.В далечината викаха мъже несподелили поредното питие, понякога се чуваше тропот на коли...
Не забелязвах нищо от това.Отдавна бях забравила какво значи „да се наслаждаваш на живота“.Не обръщах внимание на нищо.Изведнъж една котка изкочи от храстите и когато ме видя ми изсъска заплашително.И на това не обърнах внимание.Продължавах да ходя по парка без цел или имах цел - да убия времето...Незнам как вобще се съгласих да излезна навън.
Вървях по една пътека в парка, по краищата и имаше дървета, храсти, фенери и пейки.Гледах надолу, като бях потънала в мисли за скапаният си живот...Различих по асфалта тъмни точици.Бяха капки от дъжда, които скоро усетих и по ръцете си.Заваля.Повдигнах си главата за да видя колко още ми остава.Из всичките дървета и храсти забелязах, тясна едвам разлечимата пътечка.Тръгнах по нея.Там не ходеше никой, така че щях да се сдобия със спокойствие и самоуединение с което не успявах да се сдобия у нас.Вървях бавно, за какво ми трябваше да бързам?...Незнам колко дълго вървях но стигнах целта си - най-закътаното място в този парк.Тук нямаше нито пейки нито фенери.Само дървета и храсти,много и навсякъде.Облегнах се на едно дърво и се загледах някъде без да гледам нещо определено продължавайки да мисля.Което обикновенно и правих. Не обичах много да говоря, а и нямаше с кого...
След няколко минути мислите ми бяха прекъснати, чух стъпки.“Странно“ мина ми през ума „Никой нормален човек не минава от тук“.Дочу се шепот, едва различим, от което направих извод че човекът който дойде не беше един.Обърнах се.Раздаде се приглушителен звук, сякаш нещо се счупи. Това бях аз, случайно стъпих на едно клонче с което показах присъствието си.Онези двамата не бяха много далече и естественно се обърнаха за да видят от къде произлезе шумът.Почуствах се някак странно когато погледите им се впиха в мен.Едно много странно чуство, което не бях изпитвала доста отдавна – щастието.Но скоро то изчезна. Изгубих равновесие и паднах.Пред мен изплува замъглена картинка.До колкото различих беше къща.Няколко секунди и не виждах съвсем нищо.Очите ми се затвориха.От там нататък не си спомнях нищо...


Поредният скапан летен ден в Шеффилд, в имението на господин и госпожа Фенек и дъщеря им Селина...
Бях в стаята си, лежах по корем на леглото, гушнала възглавницата и гледах през прозореца.Навънка грееше слънце.В къщата на отсрещаната страна малки деца играеха на гоненица.Прохладен вятър навлизаше в стаята през отвореният прозорец.Децата викаха, птичките пееха...Но аз не обръщах внимание на това.Вслушвах се в разговора който се водеше извън стаята ми.
Вратата беше затворена, но чувах гласът на г-жа Мери:
- Казвам и че е много хубаво момиче, и не си струва така да се мъчи заради едно момче.Ще си намери още много... - говореше сякаш тя беше преживяла всичко а не аз...Незнаеше какво чуствам!
- Ами онова за което ви питах? - чух непознат глас.
- Преди седмица...Пуснах я да се поразходи. - Започна Мери, а аз извъртях очи от досада.“Пуснах“ сякаш от векове съм я молила да излезна на вън.“Накарах“ си е правилната дума, накара ме да излезна навън! - Незнам какво беше станало.Малко по късно ми се обадиха ча е в болницата.Помислих си че пак... - вслушах се повече защото Мери премина на шепот : - се е опитала да се самоубие... - изпуфтях а тя пак заговори нормално - Но се оказа че не , просто беше припаднала.
- А защо, защо припадна?-задаваше нови въпроси непознатият глас.
Незнам, не ми казва... - и пак премина на шепот. - Опитайте се да разберете, моляви.Ужасно се притеснявам. - пак извъртях очи.Да се притеснява?!?Единственното за което се притеснява е как да ме разкара и да вземе къщата за себеси.За повече не и пукаше...
На вратата се почука.Нямаше нужда да отговарям, а и неисках.Мери и без това щеше да отвори.Чух скърцането на вратата и стъпките.
- Поредният лекар?!? - изсъсках докато си дигах главата за да видя онези които влезнаха в стаята ми.Знаех какво ще видя когато я дигна обикновенна картинка, която сега я виждах всеки ден : Мери-Работеше при нас вече от 3 години като готвачка чистачка и т.н.; жена някъде към 40 г.С тъмно кестенява къса коса и тъмни очи облечена в една от роклите си.А до нея мъж или жена - поредният скапан примерен лекар, който дойде да види какво ми има.
На мен си ми нямаше нищо.Не боледувах вече от две години, дори и сега не бях болна.Мери се опитваше да получи къщата на родителите ми и използваше всичко за това.Сега се опитваше да докаже на родителите ми че съм луда.Те естественно не и вярваха.Сякаш да подлудееш беше толкова лесно!Вчера чух как Мери говореше по Skype с родителите ми и с какви ли начини не се опитваше да ги убеди че ми трябва лекар и че съм луда.Колко гадно беше да го чуваш от човека с който вече толкова от давна се познаваш...Незнаех дали вобще имаше по зле от всичкото което ми се случи през лятото което все още не бе изминало, а какво ли да очаквам нататък?
Гледката която видях когато си дигнах главата не беше точно такава каквато си мислех че ще е.Мъжът не преличаше много на психиатър.Не беше такъв каквито бяха миналите.А и беше прекалено млад за да работи.Имаше черна коса и зелени очи, беше висок и мускулест.Май работа точно за него, да укротява лудите...Гледах го с недоверие, впрочем както гледах всички.
- Ще ви оставя... - прошепна Мери и бързо излезна от стаята, като затвори вратата.Чух как слиза надолу по стълбите...
- Аз съм Джеймс, ти? - обърна се към мен мъжът, беше по голям от мен само с една или две години.
- Селина. - казах бързо като го гледах все така недоверчиво.
- Приятно ми е. - продължи разговорът той като се усмихна.
- Ще те излъжа ако ще кажа че и на мен ми е.-изсъсках.Исках да се разкара от тук колкото се може по-бързо.
- Раскажи ми какво се случи тогава...-каза той.Не разбрах точно за какво говори, така че погледът ми от недоверчив се смени на объркан.Той го забеляза това и добави: - Когато припадна.
- Мери не ти ли расказа?!? - усмихнах се самодоволно.Знаех че не му беше казала, Мери не знаеше нищо.А и им чух разговора.Но май че не само аз се сдобих с това което исках защото и Джеймс също се усмихна самодоволно.Огледа ме доста вниматилно от глава до пети и само когато свърши каза:
- Искам да чуя подробности. - самодоволната му усмивка се махна от лицето му...Този тук данеби да си мислеше че щом не съм казала на никой нищо, то точно на него ще му кажа.Еми доста си въобразяваше.
- Много искаш. - самодоволната ми усмивка не слизаше от лецето ми.
- Хм, можеби си права.-каза той бавно сед дълго мислене.Обърна се към вратата.Отвори я и излезе от стаята.И точно преди да затвори вратата пак чух гласът му : - Ще си поговорим още... - и затвори врата след себеси.
През цялото това време го наблюдавах а когато илезна, не можех да откъсна поглед от вратата зад която се беше скрил.Неможех да повярвам че толкова лесно се оттървах от него.Но това „ще си поговорим още“ съвсем не ми хареса.“Разговорът ни ще е крътък“ помислих си и извъртях главата си към прозореца.Чух стъпки и гласът на Мери:
- Е как мина?- попита разтревожено тя.
- Добре.-отговори Джеймс.
Слезнаха надолу, естественно продължваха да говорят.Но аз не ги слушах...”Добре“?!?Според мен мина прекрастно!!!Засмях се...
Беше минал един час.Огладнях и то доста.Станах от лилавото си легло и отидох към вратата.Отворих я и напуснах бледо лилаво-бялата си стая.
Слезнах по стълбите на първия етаж и се оказах в големият и просторен хол.Тук всичко беше в бяло и кафяво.Имаше плазмена телевизия, голям и удобен кафяв диван, няколко фотьойли и малка стъклена масичка, която беше до дивана.На стените имаше много и най различни картини...
Не забелязах че Мери седи на дивана и продължих към кухнята.Но се наложи да спра.
- Джеймс, каза че трябва да отидеш в болницата. - чух гласът на Мери когато тъкмо влизах в кухнята.Изглеждаше че говори нормално, но аз забелязах победоностна нотка в гласа и.
- Браво на него. - Казах безразлично.Спрях се и се върнах с няколко крачки назад.Така че отново бях в хола.Погледнах Мери.
-Ето адреса... - продължи тя като ми показа хартийката, която държеше в ръката си. - Утре ще трябва да отидеш там.-довърши.Май небеше разбрала че нямах намерение да отвам никъде.
- Не съм задължена!Ако искам ще ходя ако неискам няма! - казах смразяващо.Исках да добавя „знаеш ли колко ми пука за „загриженоста“ ти“ но се сдържах.
- Ще отидеш! - каза по високо Мери.-За твое добро е.- добави с нещо имитиращо нежен глас.
- Аха...- казах мрачно и безразлично.Взех хартийката и седнах на дивана.Разтворих я и прочетох „Улица Хай-стрит пред ресторанта Pizza Hot” Този ресторант беше много известен, ходих там много пъти.Намираше се във центъра на Шеффилд.
- Гладна съм! - казах рязко при мисълта за ресторанта.Мери стана и отиде в кухнята а аз се замислих...
Да там имаше сграда една огромна сграда.Но не приличаше на болница за луди, вобще не приличаше на болница.Изглаждаше ми странно...Този Джеймс не преличаше на лекар или нещо подобно.Поговорихме малко, а вече ме викат в болница която не прелича на такава.А и кой ще слага болница за лудите в центъра на града!?!Утре, утре щях да разбера всичко.Ако това беше болница то там щяха да кажат че съм нормална.Планът на Мери щеше да пропадне.И поне щях да се оттърва от лекарите идващите при мен всеки ден...