Мрачните коридори на кулите на замъка

Helpers Брой мнения : 1550

За тези кули има легенда, че има проклятие, което хваща само вампирите. Обгръще душата им в мрак и ги прави зли. Те получават най-различни ужасяващи дарби.Понякога получават и дарби за лечение или нещо подобно, но много рядко...!

Helpers Брой мнения : 1550

Бях чувала легенди за това място. Вампири като идвали Мрака поглящал душата им. Дарява ги с различни най-ужасяващи дарби. НО малко не ми се върваше. Тук не изглеждаше сташно, а приятно и уютно. Стени те бяха направени само от камъни и глина. По таван имаше интересни рисунки с битки. Имаше една която привлече вниманието ми. Едно момче на около 11 години тича от ... някаква...нещо като сянка с червени. очи. Както се бях загледала в картинката изведнъж оживя. Момчето тичаше ли тичаше... Изведнъж сянката го събори и раз0дра дрехите му и пи от кръвта му. Направи някакви странн белези на гърба му и го остави да лежи... Отърсих глава. Огледах се и продължих да вървя.
Изведняж с периферното си зрение мярнах някаква сянка. Обърнах се но не видях нищо. Огледах се, нямяше нищ. Боже превиждаха ми се какви ли не неща. Изведняж пак мернах сунката, но този път видях и червени очи. Почнах да тичам към стълбите...
Изведняж нещо ме събори на земята. Ударих си главата. Нещо заби зъбите си във врата ми. Раздра дрехте ми на тила и ръцете...
Когато се събудих на вън беше тъмно. Станах и се огледах нямаше никой, но аз хукнах към стълбите. Трябваше да се махна оттук.

Students Брой мнения : 41

Понякога си мислех, че единственото спокойно място беше в мен. Сега мисля точно обратното.
Вървях по коридорите и накрая се спрях до един прозорец. Прозорецът бее мръсен, целият в прах. Не се допрях до него, защото не исках да нацапам дрехите си.
Допрях се до стената, близо до съответния прозорец .
Чу се някакъв шум, но се направих на глуха и, че не го бях чула. Отново. Шума се повтори и аз погледнах от мястото, откъдето мислех, че идваше шумът. Не видях нищо. Беше тъмно, дори с няколко прозореца, които всъщност бяха прашни и самия прах не допускаше светлината навътре.
Усетих някакво движение, отново погледнах настрани. Нямаше абсолютно никого, но знаех, че не би трябвало да съм сама, при положение, че усещам присъствие. Нямаше аура. Нищо.
Писък.
Всички тези шумове, писъци сякаш бяха нещо нормално в коридорите, особено в този, а може би и в целия замък. Всичко ставаше все по-странно . Нормалният свят, от който идвах си беше много по-...нормален. Не, не беше нормален.
Отночо чувството, че някой присъства и , че е близо до мен.
Погледнах към завоя на коридора.

Students Брой мнения : 10

Докато се разхождах без да знам къде отивам стигнах до това място. Толкова мрачно и зловещо. Започнах да стъпвам по-плахо и безшумно. Не знаех дали съм сама. Усещах присъствие, но всъщност нямаше никой. През цялото време докато ходех напред се оглеждах. Отвсякъде се чуваха писъци. Не можех да продължавам бавно за това забързвах все повече и повече докато накрая не започнах да тичам. Исках да спра и да разбера, защо всички отбягват това място, защо е така мистериозно, но краката ми не ми позволяваха да спра. Тичах с всичка сила. Накрая стигнах до края на коридора.
Застанах пред вратата поех си дълбоко дъх преди да побягна отново, но точно преди да отворя портата и да тръгна усетих някой да диша тежко зад мен. Не можех да помръдна. Стисках дръжката на вратата и не можех да премигна от ужас. Дишането продължаваше и за момент си помислих, че това нещо (каквото и да беше) се приближава към мен.
Накрая събрах сили и се завъртях възможно най-рязко. Когато погледнах напред нямаше нищо. Все едно нещото се беше изпарило. Не се поколебах още и бързо тръшнах вратата след себе си. Докато се отдалечавах не спирах да мисля за случилото се. Знаех, че е опасно, но много исках да се върна и да разбера повече.

Students Брой мнения : 47

Не си падах по местата на които ходеха много хора. Предпочитах около мен да няма никога, затова и тръгнах към кулите. Още когато започнах да уча тук и намерих това място, прекарвах доста време тук. Така де, аз продължавам да си прекарвам времето тук, във всяка свободна минута.
Даже си бях взел и китарата, освен учебниците. Макар да беше много мрачно обичах да си пиша домашните тук, а първо щях да започна с това, преди да си композирам новата песен. Може би си губех времето с това, защото така или иначе никой никога нямаше да я чуе, е освен тези стени тук... Те знаеха много за мен, повече от всеки ученик или учител в това училище.
Написах си всичко за по малко от час, не обичах да се мотам дълго време с доклади и такива глупости. За какво ми беше това образование, като след като завърша... Всъщност и аз не бях наясно какво ще правя с живота си. Е да кажем, щеше да бъде нещо...
Взех китарата и както бях седнал и облегнал гръб назад свих единия си крак в коляното и минах с пръсти по струните, а после отново. Започнах да свиря една позната за мен песен със затворени очи. Отново се вживявах...

Students Брой мнения : 176

Както всеки път, когато се преместя някъде, просто не можех да потисна любопитството си и да си остана на дупето, дори за пет минути. Бях тук само от няколко дена … може би две седмици и вече бях обиколила половината училище, като гледах да не излизам много през деня, защото за разлика от някои от учениците тук, аз изпитвах доста силно раздразнение от слънцето. Е .. слънчевите очила вършиха перфектна работа, но вечерта изглеждах като пребита от липсата на сън, затова и предпочитах да обикалям по коридорите след часовете.
Отворих поредната огромна врата, въвеждаща ме в някаква доста мрачна зала … или коридор, не можех да определя много добре. Типичния скърцащ звук при подобни врати липсваше, което нямаше как да не ме изненада, но какво пък … просто я затворих все така тихо, както я бях отворила и поех по дългия коридор. Вървях бавно, защото все още не можех да свикна с това, че виждам достатъчно добре на тъмното и винаги ме беше страх да не се пребия някъде … а може би се филмирах излишно, защото все пак имаше слабо осветление.
Нямаше как да не чуя, че някоя от кулите на замъка била обитавана от духове и единствения начин да разбера, дали по този начин големите плашеха новодошлите или наистина беше така, бе да обиколя всяка една от тях. Разбира се, не бях страхливка … ни най-малко. Бях си храбро момиче, което можеше да направи всичко … и което току що се разпищя … това май щеше да развали невероятната представа на хората за мен.
Нямаше как да не чуя приятния звън от китара, който идваше от някой от мрачните ъгли, но тъй като помещението беше повече от голямо, създаваше илюзията, че идва от всякъде. И като всеки идиот и аз се разпищях, докато не осъзнах, че музиката спря. Супер … сега духа знаеше, че съм тук и щеше да ме убие … няма що, преливах от смелост!
Огледах се уплашено, като се опитвах да преценя кое бе по-бързо – да се върна назад или да продължа напред. Бях минала повече от половината коридор и все пак, никога не можех да бъда сигурна, какво ме чакаше натам, затова понечих да побегна към вратата, от която бях влезнала, когато видях едно недоволно момче в сенките.
Нямаше как да не се смразя, но кожата му бе прекалено нормална, за да е някакъв си дух, а аз бях прекалено глупава, за да мога да оправя кашата си. И все пак се насилих да се усмихна, като вдигнах едната си ръка, за да му помахам лекичко, макар и да не бе кой знае колко далеч от мен.
- Здрасти – процедих с разтреперан глас и напълно се отчаях от себе си.

ПП. Sorry за лигавщините, ама това ми дойде на ум

Students Брой мнения : 47

Бях се улисал твърде много в музиката и наистина се стреснах когато чух писъка. Историите за духове държаха далеч от тук повечето ученици и малко бяха тези които се осмеляваха да прекрачат врата, зад която се намираше коридора. Някои обаче все пак се беше осмелил и беше дошъл тук. Друг беше въпроса, че се беше изпищял и беше стреснал и мен самия. За малко и аз да се извикам при нарушаването на музиката.
Вдигнах погледа си, който попадна на русо момиче което вече се усмихваше срамежливо и ми помаха. На мен ли махаше всъщност. Огледах се, но в коридора бяхме само двамата, освен ако тя не беше от онези които виждаха духовете обитаващи залата и не махаше на някой от тях. Поклатих леко глава и забих погледа си отново в китарата, като засвирих отново.
Беше някак странно като знаех че някои е тук и ме слуша, затова и отново спрях като погледнах към момичето. Бях отвикнал да разговарям. Всъщност не говорех ако не ме питаха нещо, ако това можеше да се нарече разговор.
- Здрасти... - Нямаше смисъл да се държа като някакъв пълен дебил. Момичето може би ме поздрави. Това, че не бях свикнал някой да го прави, не означаваше, че всеки ще ме подминава...
Усмихнах се мило, до колкото беше мила усмивката ми, не се усмихвах често и не знаех как изглежда. От това което видях до тук от нея разбрах няколко неща. Тя беше нова и беше изплашена.
- От кога си тук. - Гласът ми отекна в празното помещение, звучеше странен, но не и страшен, някак мелодичен.. - Имам предвид в училището...
Изясних въпроса си и отново сведох поглед към китарата в скута си. Не можех да гледам дълго момичето, започвах да се притеснявам.

Students Брой мнения : 176

В началото се смутих леко, защото не бях много сигурна дали просто така ми изглеждаше или момчето наистина не искаше да ми обърна внимание, а предпочиташе да се занимава с китарата си, което не беше чак толкова лошо, защото наистина ми харесваше това, което чувах. Добре … може би се опитваше да ми покаже по този начин, че няма намерение да ми обръща внимание, но след като бях достатъчно нахална да не мръдна от мястото си, очевидно бе решил, че не е чак толкова зле да ми отговори.
Без да чакам специална покана, кръстосах краката си и седнах върху тях, като чак след това осъзнах, че ми се виждаше малко далече. Надигнах се на ръце и започнах да се суркам към него, докато не ми се видя достатъчно близо. Нямаше как да не забележа, че близостта ми го смути, а това ме накара да се засрамя от себе си, че не го бях забелязала по-рано. И все пак … ето ме вече там, щеше да е грубо сега да бягам на другата страна, затова се направих, че не съм забелязала нищо и започнах да изпадам в подробни обяснения.
- Ами от … - казах замислено, вдигайки поглед към тавана, като изведнъж възкликнах ентусиазирано – Двеста тридесет и един часа – отбелязах щастливо, като видях лицето му и се замислих … не беше типичния начин за изразяване – Десет дена – казах накрая малко по-спокойно, свивайки виновно устните си.
Погледнах към китарата му и макар да не разбирах нищо от музика, просто ми хареса. Щеше да е ужасно глупаво да седна до него и изведнъж да стана и да си тръгна, затова отново го погледнах в очите и се зачудих какво точно да кажа. Не ме биваше много в разговорите с непознати … когато започнех да се притеснявам, ръсех само глупости, а това вече му бе станало ясно, затова реших да подхвана в различна посока.
- От кога свириш? – попитах с леко затруднение, макар и не точно това да желаех да кажа, но не можех да скоча направо на въпроса, който се въртеше в главата ми, затова го подкарах кротко – Не разбирам много от музика, но макар и малко, това което чух, просто ми хареса …

Students Брой мнения : 47

Беше от онези приказливи и любопитни деца, които се стремяха да научат всичко и наистина ги интересуваше... Нямаше как да не се забележи това. Аз обаче имах малък проблем с такива. Е аз имах с всички, но това беше малко по надълбоко в психиката ми. Честно казано, не обичах да ми нарушават личното пространство, но ако се отдръпнех щеше да стане още по - неловко. Поне за мен, защото това очевидно на нея не й правеше впечатление.
- Благодаря... - Казах накрая заради комплимента, който ми беше направила. Макар и несъзнателно или напротив, напълно съзнателно, тя ме похвали, а аз се усмихнах. Просто нямаше какво да направя друго, а и усмивката сама намери устните ми. Не се усмихвах често. Бях от онези вечно сериозни типове, но усмихнех ли се си беше от сърце, идваше ми отвътре, а това, че ме похвали, беше достатъчно, за мен. - Свиря от както се помня...
Това не беше толкова много време имайки на предвид, че повече от половината ми живот беше минал в забрава. Просто не помнех нищо преди да вляза тук, е може би от няколко дена преди да вляза тук.
- Стремя се към съвършенство... - Сега аз бях този който се разприказва много и след като се усетих просто млъкнах преди отново да е станало неловко...

Students Брой мнения : 176

Забелязах, че започна да говори спокойно, което ме накара да се почувствам … харесвана, но той отново предпочете да си замълчи. Бяха ми казвали доста често, че ако някога млъкна, предразполагам хората към разговор, но очевидно не можех да се справя с всички и това хич не ми харесваше. Затова и отново си отворих устата, но този път нямаше да говоря прекалено много, защото макар и учудващо за другите, понякога обичах просто да слушам.
- В такъв случай се чувствам голяма късметлийка, че ще ми посвириш – казах най-нахално, като по този начин не му дадох право на отказ.
Е … разбира се, винаги можеше да ми каже да си гледам работата и да се разкарам, но от това, което бях видяла, той беше доста далеч от тази мисъл. Не знам дали беше от неудобство, но ако продължаваше така, щеше да разбере колко нахална мога да бъда, а това си беше направо нищо. Хайде, нямаше да му споменавам още от сега, че обичам да се лепкам за хората и да не ги оставям да дишат сами, но и сам щеше да го разбере след време.
Сега просто положих ръцете си в скута, като го гледах с неприкрито вълнение в очите, а той рано или късно щеше да разбере, че няма да си тръгна, докато не изпълни желанието ми. Е … поне бях красива, иначе до сега всички да са ми били шута, което честно казано нямаше да ме изненада никак и все пак, продължавах да опитвам. Просто … не знаех как да го опиша, но исках всички хора да ме харесват и в стремежа си понякога пресилвах нещата.

Students Брой мнения : 47

тАма тя наистина щеше да остане, а? Това не беше добре... Не обичах да си имам компания. Бях свикнал със стените и някак си хората ме стресираха, бърках си струните. Това не беше нищо ново, все пак имах такова заболяване. Макар момичето да беше само едно на мен ми се виждаща като доста шумна тълпа с хора й просто не можех да се отпусна. Може би и за това не бях свирел пред никой. Ами ако реши да ме използва за личен музикант. Още по зле, да се мисли за певец и да ме кара аз да съм му музикалния съпровод.
- Щом настояваш... - Най - накрая поддадох на нещо. Щом толкова много желаеше, щях да свиря. Опитах се да се усмихна и затворих очи за миг, като започнах с нежно леко и да произвеждам музика, която се разпростеаняваше из помещението с помоща на струните...