Моята тема!

Да кажем, че живея за тези раздели във форумите.
Бих била много, много щастлива ако чуя мнението ви и най-вече критиките. Нищо не е по-ценно от една критика.
По-късно ще пускам глави от един мой разказ и на още някой(общ проект), а сега нещо по-различно.


Последното е нещо нахвърляно набързо.
Не е много добро, но някак си ми харесва. Може би бях твърде влюбена в самата идея и се отплеснах от самия стих.

Добри са.А аз рядко казвам това.Адски рядко. Значи наистина значи нещо.
"Безсилието на един писател"-страшно е!Толкова много смисъл откривам в него!Много,много добро. Браво!!!
"Проза за черната роза" - Също много добро и много смислено.
За последното... личи си,че е нахвърляно бързичко, но не е и лошо.
Може да постнеш още нещо,ако искаш.

Според мен са прекрасни!Продъллжавай само така!Нямам търпение да прочета още от творбите ти.

Едно фикче от мен. Започнато е с идеята да си го пишем дългичко. Много дългичко, но на не много големи части. Иначе ето го.

Пролог
В най-забутаните кръчми, вонящи на долнопробен алкохол и евтини цигари, все още се повтаряше една и съща преправяна история. Подхвърляше се сред пиянските брътвежи и всевъзможни разправии, колкото да разнообразят вечерта си. Историята никога не звучеше еднакво. Версията в повечето случаи зависеше единствено от това дали разказвача вече е заменил съдържанието на стомаха си със спиртна течност или все още някак стои седнал без да пада или повръща. Слушателите също бяха всевъзможни и изпълваха помещението с шумни възгласи. Хлапета оставени от майките си запътили се към поредната стая и следващия противен клиент. Мързеливи и абсолютно отегчени държавни чиновници подпиращи глава с юмрук. Редовните напълно зависими клиенти, които поне си спомняха, че са били тук и миналата нощ. Все хора, които по един или друг начин можеше да наречеш отрепки или нещастници. Едни по чужда вина или неволята на съдбата. Други, направили поредните грешки и пак самосъжаляващи се. Най-голямата грешка на тези глупаци? Смехът носещ се в залата след края на историята и гнусните им подмятания за същината й. И все пак тази история в неподправения си вариант звучеше така:

Нощта създаваше най-невъзможни и невероятни истории. Истории за неща, които са били и ще бъдат. Истории за нереални и реални събития. Истории, които се разнасяха сред нощните ветрове и танцуваха по лунното отражение. Всяка от тях мимолетно прекъсваше с първите слънчеви лъчи. Превръщаше се в обикновена легенда, която си разказваха по улиците на големите градове. Биваха променяни и забравяни. Легенди, които едва ли вярваха, че някога са били истории. Докато времето неминуемо отминаваше дори легендите се превръщаха в митове изгубени сред поколенията. Митове, които криеха своите истории подслонени сред нощния мрак. Ето, че сега един мит стар, колкото самото време беше на път да се въздигне отново, като феникс от пепелта на забравата. Времената неусетно се променяха и историите се повтаряха. Истории за едно зло създадено, за да победи друго. И сега мъдрите се събираха. Мъдрите, които останаха, за да запазят спомена за силата извоювана с кървави жертви. Спомена за силните, които чакаха в мрака да бъдат повикани отново. Отново, когато настъпи нощта на вампирите и белязаните разплискат кръвта си!
Дали това беше мит или пророчество? Само времето щеше да покаже!

В очакване
Насред едва разгарящия се нощен живот и бавно утихващия работен ден се променяше целия вид на познатия свят. Всичко изглеждаше по-потайно, по-магично, по-мистично.Из въздуха в замръкналия град се носеше познато ухание на похот и поквара. Улиците, тъмни и ужасяващо безлюдни, криеха замаскираните си тайни сред тъмнина и илюзия. Носеше се аромат на бензинови изпарения, пропили се за вечността в каменните стени, или на протеклата вода породила мухъл сред тухлените сгради. Евтиния парфюм на разпръснатите в нишите компаньонки се усещаше натрапчиво в гърлата на минаващите покрай тях студенти закъснели да се приберат навреме.
Светлината едва се прокрадваше сред уличния мрак. Мнозина от лампите бяха потрошени, а голяма част от тях никога не бяха работили. Все пак се долавяше мъжделива светлина хвърляща зловещи сенки по-вековната каменна постройка. Издигната на малък кръстопът от някои по-големи улици тя изглеждаше сякаш някога много, много отдавна е била музей или поне архитектурна забележителност. С няколко прости погледа можеше да бъде наречена занемарена и запусната. Тухлените стени варосани и боядисани в нежен бял цвят сега неудържимо се рушаха и напукваха. Прекрасната желязна ограда с мотиви на нежни розови стъбла и една напъпващи цветове беше покрита от жив плет растял години наред. По керемидения покрив се забелязваха следи от поправяни дупки и такива, които не бяха изобщо подложени на опит да бъдат закърпени. И все пак няма как да наречеш една сграда безлюдна, когато пред масивната й орехова порта стояха няколко души. Трима мъже на видима възраст най-малко петдесет години, но с очи на твърде мъдри дори за възрастта си. Ръкомахах живо и спореха по някаква тема, която видимо предизвикваше реакция в суровите им лица.
-Томас, знаеш, че трябваше да предприемем това. Дявол да ме вземе, ако имаше друг начин! Кръвта бе пролята и връщане няма. Един от тримата водачи разкъсан на парчета. На парчета! Сякаш е кукла подхвърляна от диви животни! – Очите на най-възрастния мъж се изпълниха със срах и огромна мъка. Мъка и божествено страхопочитание.
-Знам, знам! И все пак да повикаме и двата отряда. Да ги съберем заедно? Да съберем останалите двама заедно с хората си! Каква нощ! Ако не се хванат за гърлата при първа възможност то ще хванат нас. Сега, като се замисля сградата е твърде малка, а не достатъчно просторна, както се изказах преди три вечери.
Останалия до момента мълчалив слушател прочисти гърлото си и последвалата реакция напомняше повече сякаш се е разкрещял да млъкнат или директно е запушил устите им с ръце. Глъчта секна и два чифта очи питащо изгледаха видимо най-младия мъж.
-Защо не спорехте преди да ги повикаме? Някой от вас ли ще застане и ще каже на едните да изчакат отвън докато приключи с другите? Това искам да го видя и чак тогава ще го повярвам. Не, не ме гледайте така!
Възцари се неловко мълчание последвано от разговор с недоумяващи погледи и твърде резки звуци. След близо няколко минути, проточили се цяла вечност, тримата мъже отвориха широко масивната дървена врата и пристъпиха изнервени в помещението. Единственото прекъснало мълчанието беше някакъв жалък опит от страна на Томас да се извини.
-Извинявай! Все пак това е траурна нощ. Само, че след погребението няма да съм аз този, който ще им съобщи идеята ни. Още по-малко ще го нарека решение все едно сме ги задължили. Няма начин!
Мисълта му завърши с няколко смънкани думи:
-Не, че има значение. Цяло чудо ще е, ако раздразнените копелета не ни направят на кайма.
-Чух те! Обаче това си е шибаната истина.[/center]

Противно на общата практика аз имам желание предварително да ви запозная донякъде с главните герои. И под донякъде искам да кажа визуално. Нищо повече. Две групи-една съдба. Напълно различни и напълно еднакви. Странно, но факт. Доста време ми отне да събера картинки, които поне малко да се доближават, но някои са си страшни попадения. Снимките на моменти не са точно едно към едно и се гледа като нещо средно. Сори!

Пазителите(после ще ви стане ясно)

Рен (червенината на очите му си е естествена и не се споменя в определени обстоятелства Хихихи)
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/Picture59.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/guy.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/AnimeGuy10-vampire.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/anime-guys-anime-guys-5756788-394-5.jpg
Тифа
https://i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/OgAAAHIyJVOcIBLW6vUHgrNZyYza3VUl1TT2CvdkW18mjt1bxT8hkukM8iD1aWn6 qPZ8GRCgqDqJYu6OCgtnlehTIJUAm1T1UPVYcyFnP1nI9QYufSyFsz92iyGU.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/3021581.jpg
Шинто/Шин
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T130246783394756a99447e3cffb8ebc1a91fefbc46c3.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/purple.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/7aacaab8fc.jpg
Виторио
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T13005930985682f51e0bb61ed3bae4faf6cb935fe4d9.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T1302472821690a6d944ddf953a9fd8f65290c2de9d67.jpg
Розали/Али (Косата й е кафеникаво лилавееща. В много отношения зависи от свелината.
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T1292035983233c1cc1f5c40832701d37f09d4053ee9f.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/sad-emo-anime-girl.jpg
Мариам
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T127699930511dc1eaddbcd905f535d135f08ba871bbd.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/Anime-Girl-anime-girls-7642247-250-500.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/5238035807_09bce1c9e0_z.jpg
Ривърт
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T130168878097b7965f7a992dcee03cdc2f014401479.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/003.jpg

Преследвачи/Ловци

Алрейн/Рейн (Сиви очи! Успях да си издиря само със синкави, така че имайте предвид, че са метално сиви)
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/InnocentGrey0.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/271653178737-2.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/569769-normal_beauty_1_large.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/605784-bigthumbnail.jpg
Кира (Явно се забелязва, че с очите имам най-голям проблем. Нормално са му синако-зелени, а червени са във по-специалните момети(сещайте се))
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/pa20068.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/_gekk.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/274477.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/kaii.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/327405.jpg
Александър/Саша
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/Sasuke.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/Picture266.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/HotAnimeGuy.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/anime-guy-anime-guys-6785916-320-547.jpg
Кай
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/l_a62af64c6f8432b00648a3147fd7c2c6.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/aizen.png
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/14.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/T1297761818441f2cad37f57508483cd40191fc89355d.jpg
Близнаците/ Ви(ляво) Ди(дясно)
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/1216142216_anime_boys1.jpg
Арио/Арт
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/123-1.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/af6fb5a512.jpg
Даро
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/Guy1.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/GaldRivera.jpg
Торис/Тори (малко прилича на момиче, но просто так си изглежда. момче е.)
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/guygrey2.jpg
https://2img.net/h/i683.photobucket.com/albums/vv192/Elada/boy2-1.jpg


Увлякох се, но реших, че си струва. Скоро ще ви запозная с всеки един от тях.

Единственото което мога да кажа е поклон.Уникално е.Много ми хареса и нищо че е дълго, искам още.Страхотно пишеш и е цяло удоволствие да го чета.Имаш невероятен стил, а това за героите накрая ме плени.Искам да знам всичко за тях.така че дано има продължение скоро.Защото аз се влюбих!

Привикани
Широкото преддверие на масивната постройка, използвано главно за чакалня, сега бе празно и всеки момент трябваше да започне да се пълни. Подът от масивни мраморни плочки лъщеше под светлината на огромния старинен полюлей закачен на близо 5 метра от него. По цялата му окръжност на няколко етажа бяха подредени бели и червеникави свещи с почти еднаква височина и абсолютно съвършено запалени до последното фитилче. Останалата нужна светлина се постигаше чрез няколко свещника поставени произволно в краищата на салона. Няколкото едва забележими прозорци бяха покрити със завеси от тежка плътна коприна свободно падаща и разстилаща се по пода. Стаята с форма на полумесец позволяваше в момента, в който преминеш през масивната врата, да можеш за миг да огледаш всяко малко кътче до последния детайл без никакво изключение. Разбира се в този момент търсения ефект беше прекалено двупосочен.
Една от вътрешните врати изскърца издайнически, сякаш за да напомни колко стара всъщност е постройката. Тримата мъже пристъпиха плахо в залата и впериха размътените си погледи във вратата. Единствен вход и единствен изход в тази час на огромната постойка. Ако ехото в стаята бе една идея по-силно щеше да разпръсква звука на туптящите им сърца, като камбанен звън. Загледани в очакване, звънливият и плътен мъжки глас накара дъха им да секне сякаш бе един човек, а не трима глупаци, надяващи се да имат някакво заблудено предимство.
-Разкарайте тея стресирани физиономии на препарирани гризачи! Вас никой не ще да ви яде!
Триумфалната усмивка бавно огря лицето му разкривайки перлените кучешки зъби изпъквайки в идеален чифт. Ако не бяха смъртно ледените му зеленикаво-синкави очи можеше да се закълнат, че иска да приложи любимото си хоби, да дебне и напада малката неочакваща нищо жертва.
-Хиляди светии, Кира! За теб няма ли предна врата или поне някакъв издайнически звук, който да ни спаси от някой инфаркт. Дявол да ви вземе вас и шибаните ви навици.
-Старче, от мен никой светия не може да те спаси, а инфаркт все още никой от нас не е получавал. Колкото до дявола, мен лично ме взе отдавна.
Разсеяни от задушевния разговор за добре дошъл, напомнящ конско тип дядо мъмри внуче, мъжете едва забелязаха постепенно пълнещата се зала. Определено бяха точни! Зверски сатанински точни! И все пак централните фигури на днешното и изобщо всякакво събиране все още липсваха. Гостите се събираха на всевъзможни групи сякаш по сценарий и това нито беше изненада, нито нещо ново. Някои можеха да бъдат наречени непредвидени възможности, но точно с тях всичко, което си въобразяваш, че можеш да предвидиш се изпаряваше, като утринна пролетна мъгла. В най-далечната час на тълпата, твърде организирана, за да я наречеш паплач и отчасти прекалено нискоморална за други по-учтиви изрази, се виждаха дори почти непознати лица. Разбира се тук всеки знаеше най-неподозирани неща и точно тримата домакини трябваше да се правят на клюкарска хроника и да слухтят за всяка изпусната дума, но все пак можеше ли човек да знае всичко?
През очите на един нововъведен в порочната им общност всичко това изглеждаше непонятно различно дори за техния достатъчно объркан вампирски свят. Момчето тъкмо беше дошло и можеше да мине незабелязан на някое друго „парти”, но не и тук. Тук трябваше да си същински гений, за да кихнеш и да не получиш мигновено кърпичка гравирана по случайност с точно твоите инициали. Невинно, но със същия успех можеше да си спечелиш и кинжал между някоя двойка ребра.
До него бързо се присламчи, с походка шепнеща хладна увереност, един пленително обаятелен мъж. Интелектуалец, ако можеше изобщо да се съди по външен вид, за който и да било от присъстващите. Мъжът се надвеси грациозно над рамото на момчето и ако беше казал „Бау” това щеше да бъде първия случай на вампир претърпял инфаркт в историята.
-Интересно е да ги видиш за пръв път, а? Е, аз няма от къде да знам, че и без това ме наричат „дърто”, но пък мога да предположа.
Момчето определено подскочи, като зайче и запримига невярващо. Преди секунда беше поне на десет, не двадесет, крачки от него.
-Ъъъ, да! Всъщност аз съм Даро! И съм нов. –Последното прозвуча сякаш се извиняваше на учителката в началното училище, че за пръв път е без домашно. И тези мили огромни очи гледащи те с влажен поглед. Арт едва се въздържа да не избухне в истеричен кикот.
-Арио, но ми казват Арт. Дълга история, но ще разбереш, че тук всеки си има поне по десетина такива. –Тук също никой не подаваше ръка, за да завършат запознанство или дори като поздрав. Идеята да оставиш едната си ръка заета не беше от най-умните хрумвания в подобна компания.
– Какви приказки си чувал за нас? Все пак си от нашите и определено трябва да те светне някой как наистина стоят нещата. –След като натърти на „наистина” се възцари онова мълчание сякаш всеки момент ще засвири симфоничен оркестър.
-Аз не съм от напълно незапознатите-започна момчето някак отнесено и несигурно-баща ми е приближен на старейшините. Щом разбрали, че мога да ...мога да стана някой от вас те веднага започнаха да ми наливат „нужната информация за израстване в това общество”
-Давай по същество, защото нямаме много време. Повечето вече са тук.
-Ние-тази дума сякаш прогаряше езика му изричайки я- имаме по-различни способности от обикновените вампири. По начало сме същите, но с времето разкриваме различния си потенциал. Едните пазят нацията ни, другите избиват враговете ни.
Мъжът внимателно се усмихна и с разсеян поглед подметна:
-Ясно! Ти нищо не знаеш освен заучен учебник. Само, че не е времето да ти се обяснява. Те вече са тук. И двамата!

Отново поздравления.Уникално е, но защо толкова малко.изтезаваш ме майКазвам ти дай ми наркотика защото иначе ще превъртя.Историята стана супер интересна и искам да науча още повече за нея.а това с изображенията на героите доста помага за визуалното представяне на обстановкатта.Супер е!Браво

Айде следващата. Искаш да е по-дълга, но реших да не се овличам в излишни неща, за да е малко по-непредсказуемо и интересно. Много неща не се разбират, но скоро ще стане ясно. Това е само загатване на началото.

Разгорени спомени
Даро очакваше нещо по...какво по дяволите всъщност очакваше? Параден вход с духова музика и разноцветни конфети? Може би някаква смразяваща кръвта мъртвешка тишина или гробовни изражения на заобикалящите го хора? Нищо подобно! Чувстваше се като пълен идиот, детенце тъкмо измъкнало се от полите на любящата си майчица, зяпнал с широко зейнала уста вълнообразно разделящата се маса вампири. В стомаха му се надигна някакъв непознат трепет на малки пеперудки, които бързо умираха от чиста и първична паника. Беше чувал всякакви неща. О, какви неща! И на какво трябваше да вярва?
Въздуха, в дробовете му, му се струваше леден, а всяка измъчена глътка можеше да сравни единствено с бръснарски ножчета, които бавно и сигурно си проправят път към сърцето му. Преглъщаше тежко и задъхано и отново се сепна от мелодичния глас на мъжа до него. Проклятие, съвсем се бе отнесъл.
-Страх ли те е?-Усмивката изплувала на лицето му беше някак топла и приятелска. Дали?- Умно! Ако те е страх няма да си позволяваш неща, които да ти костват главата.- Кикот? Той сериозно ли му се присмиваше? Побиваха го тръпки.-Макар, че за тях нищо не се знае. И мен ме беше страх. Дори много.
Ръката му се вдигна и пръстта му посочи някъде настани от тях. Централно в залата, непосредствено под огромния полюлей, заобиколени от групичките хора стояха няколко вампира, двама мъже и една жена. Разтърси глава под светлата си коса в опит да открие повече от очите си. Изглеждаха точно както можеше да си ги представи. Величествени, невероятни, ужасяващи.
-Е, какво мислиш? Можеш ли да познаеш кой е нашия?
-Нашия? – Звучеше му сякаш говореше за домашен любимец. Какъв странен човек.
-Нашият водач. Лидер, предводител, главнокомандващ и т.н.
-Той?
Момчета посочи стъписано единия млад мъж, който спокойно подрънкваше с множеството си синджирчета, увиснали на панталона му. Беше висок, внушителен, а очите му бавно разглеждаха всичко наоколо. Също като него, студени и проницателни, блестяха странно под светлината на свещите. Чак сега забеляза цвета им, синьо, което биваше разсичано от множество жълти нишки. Сякаш в очите му грееха безброй светкавици. Въпреки нежното си лице изглеждаше сякаш може да убие всички дори само с присъствието си.
-Кай?! Де да беше той. Изглежда точно толкова смъртоносен, колкото е, но всъщност истината се крие точно до него. Красива жена е нали?
Жена?! Белязан?! Макар, че... Чак сега успя да фокусира поглед върху нея и внимателно се приближи през тълпата. Миг преди да попита коя е тя, обаче, всичко се раздвижи. Нежните й пръсти впиваха нокти в гърлото на третия мъж. Бавно и прецизно разкъсваха кожата на малки чертички и потъваха в мускула. Една ръка внимателно отмести дланта й от надигащото се гърло.
-Не си струва! Не и за тях. – Беше другия мъж. Кай, ли беше казал онзи? Звучеше толкова студен, колкото всъщност изглеждаше.
-Не си струвам. Ще си изцапаш хубавкото личице с кръвта ми и после гаджето ти няма да иска да те оправи.
Моля? Другия искаше да го разкъса ли? Тя съскаше ли му? Какво ставаше по дяволите?
-По противен си отколкото съм чувала, Рен! Как си позволяваш да сте тук? Закъсня да защитаваш мъртвите.
-Правилно, няма как да спасяваме мъртвите. Вие се справяте много по-добре. Колко трупа погребахте невъзможни за спасяване? Колко?
-Затваряй си устата! Хората ти са твърде заети да се дрогират и напиват докато ние умираме. О, извинявай! Вие предпочитате да чукате всичко, което шава, но не и да спасите някой от нас.
Бяха започнали да викат и всички наоколо стояха и просто слушаха ставащото. Сякаш гледаха поредния нискобюджетен сапунен сериал и похапваха пуканки.
-Аз поне не пращам на сигурна смърт собствените си хора. Или всичко, което съм чувал за теб е лъжа? Няколкостотин години няма да променят една безскрупулна убийца. Ако мъртвия не беше точно този щях да се обзаложа, че си го пратила сам да убива чудовища. Ей така, за спорта.
-Прекали! Ако мъртвият не беше точно този? Кой? Третият белязан освен нас или този, който управлява цивилните. Може би пропускаш факта, кой е наистина. Да го убия?!
-Не е нужно да крещиш, като истеричка. Нима не би го убила за собствените си цели. Жените са подмолни същества или и този е бил в леглото ти?
Изведнъж половината присъстващи просто застинаха. Безмълвни, вковани и с обезкръвени лица, сякаш видели призрак. Можеше да се види почти на забавен каданс как чернокосият мъж заедно с още един червенокос обвиха ръце около тялото й. Изглеждаше безумно силна в опитите си да се отскубне. Стоманено сивите й очи можеха да изплашат всеки. Точно в този миг никой нямаше да може да отрече, че такъв човек е водача на Ловците. Излъчваше агресия и жажда за кръв, колкото красота и грация преди секунди. Дълбокия й леко звънлив глас сега звучеше дрезгаво и болезнено под напора на едва сдържани викове.
-Ще ти изтръгна езика със собствените ти черва докато все още си поемаш въздух, за да избълваш поредната гнусотия. Никога повече не си позволявай да говориш така за брат ми! Кълна се, ако си чувал нещо за мен, с което плашат малките деца, това ще бъде само началото.
Из залата се понесоха сподавени шепоти с повтарянето на думата „брат”. Даро не разбираше нищо от случващото се, но това, което видя никога нямаше да забрави. Онзи мъж, който крещеше обиди към нея, до преди секунди, сега стоеше неподвижен и ако такъв човек можеше да се шокира то той беше.

Айде нещо различно. Изрових си папките с авчетата и ето 7те, които първи сварих. Утре ще кача още 20тина пък да видим. Просто ми е много тромаво качването.Ще си ги направя на цели файлове от по 50 и ще ги кача.

Момиче обичам те!Това да го издадеш и искам автограф на първата страница!Много е красиво и супер интересно.Само аз пропуснах нещо, не разбрах как се казва жената която стана новият ми идол
отново казвам, пристрастена съм към творенията ти и вече изпадам в нервни кризи когато не мога да ги чета и препрочитам.

Айде следващата. Доста се поувлякох и тази стана тежичка, но от следващите почва готината част. Сещате се смях, сарказъм, кръв,битки, разврат

В огън

Нещата все пак вървяха прекалено добре имайки предвид фаталните очаквания за събирането. Идеята пъкала да се отвори, с гръм и трясък под краката им, бе налудничава, но предложението за предстоящ армагедон си струваше замислянето. Виковете и опитите на двете групи да се въздържат бяха нещо ново на фона на последните потресаващи събития. По-добре малко успокоение било то заблудно лъжливо, отколкото самата разтърсваща истина.
Възрастните мъже, изпънати като струни на цигулка, размениха няколко питащия погледи преди едни от тях да престъпи напред. Никой от останалите двама не си направи труда да смекчи облекчената физиономия изплувала на изопнатите им лица.
- Тишина моля! Можем да започнем, ако сте приключили с приятелските поздравления за добре дошли. – Гласът на възрастния мъж, леко загрубял и все пак задържал старата си мелодичност, разсея суетнята в залата.
-О, я стига! Сега ще се правиш на самата невинност, а Кристофър? Мамка ти и на теб и на онези глупаци в съвета! Тук съм, за да прибера тялото на брат си, а не да се запознавам с шибаняци.-Нейният глас имаше онази странна звънливост, като ледени висулки пропускащи вятърни течения, и самодоволна саркастична нотка. И все пак не толкова безчувствено студен с леката си мекота. Нежно напевен дори.
-Алрейн, както винаги ти не познаваш думата уважение и още по-малко учтивост.
-Извинявам се, че нямах време да си прегледам речника. Щом се разкарам от тук това ще бъде първото нещо, което ще направя. Колко си предвидлив?! Така ме улесни и двете думи се пишат с „у”.
-Между другото тук сте, защото ви повикахме тук. Нямаме намерение да задържаме тялото му. Щом приключим можеш да го прибереш. И все пак сме изненадани. Не очаквахме да се появиш. Последния път, когато уважи съвета, беше преди, ами сто години. – В очите му се четеше онова противно изражение на учител разочарован от малките непослушни деца. Привидна маска на безпокойство.
-Между другото, хората ти не струват за нищо. Така информативно да го знаеш. Ако не ги бях намерила можеше и тази среща да пропусна. Подочух от старите си информатори, че някой ме търсел в Румъния. Веднага се сетих кой идиот може да ме търси с всичките глупави титли и фамилни имена без дори да може да опише приблизително външния ми вид. Е, отне ми време да стигна от Сибир до там, но ето ме тук. Едва ли сме се събрали да ти гледам противната мутра. Познах ли? – Въпреки, че Рейн изобщо не се шегуваше или опитваше да се прави на остроумна се чуха подхилквания зад гърба й. Съвета на мъдреците можеха без проблем да се кандидатират за клоуни. Поне едно нещо щяха да правят, без да оплитат всичко не виждайки по-далеч от сбръчканите си носове.
-Докато не ти го дам няма да свършим никаква работа нали? Ти си от онези вбесяващи хора, които винаги правят всичко, за да получат, каквото поискат. И мътните ме взели винаги успяваш.
-Аз пък си мислих, че това е най-хубавото ми качество. Какво да се прави? Никой не може да устои на чара ми или поне няма жив такъв, който да разкаже.
Рейн продължаваше са придърпва внимателно качулката над лицето си крачейки след мъжа из залата. Колкото по-малко от тези изроди можеше да я огледа внимателно толкова по-малко щети за нейните хора. Макар, че в изблика и преди няколко минути все някой бе успял да мерне поне очите й. Наистина щеше да стане касапница и то каква.
Спря да си мисли за възможната възбуждаща картинка, когато застана сама пред завитото с черна завеса тяло. Усещаше на няколко крачки зад гърба си всички в залата. Никой не знаеше защо и как, но тя наистина нямаше нужда от очите си. Можеше да каже точно къде са, колко са, дори колко тежат само с усета на тялото си. Усещаше остро очите им вперени в гърба си и лекото дихания на притаените вдишвания. Тя беше една ужасна, уверена жена без намек за слабост или несигурност в себе си. Трябваше да бъде такава и почти винаги успяваше. Въпреки това не очакваше да бъде толкова... Толкова студена! Леден огън-така казваха Кира и Кай уж на майтап. Глупости! Тя беше точно такава. Или едната или другата крайност и почти винаги можеше да избере кога и коя крайност. Сега просто стоеше застинала и вперила очи в черната материя. Ръката й премина бавно над лицето и с върховете на пръстите си отмести коприната надолу. Усмихваше се ангелски дори в смъртта си. Тя не беше красива като брат си. Нямаше нежните му топли черти или усмивката, която винаги може да те сгрее и в най-мразовитата зимна вечер. Нямаше копринената му почти бяла коса разстлана като ореол около лицето му. Ако можеше да открехне клепачи щяха да се покажат светло синьо - сивите му очи с цвят на утринно ясно небе.
Алрейн плъзна нежно ръце и обгърна с длани лицето му. По-нежна и по-премерена ласка от тази, която даваше на дръжката на остриетата си. Сякаш държеше безценно чуплив кристал пропукал се в ръцете й. Тялото му беше толкова различно студено от обикновено. Вампирската кожа не задържаше петната кръв по себе си, но неговите стояха напълно ясни в пурпурния си отблясък. Личаха си несръчните опити да закърпят разкъсаната плът. Личаха си синините и ожулванията пръснати по раменете и ръцете му.
Въпреки всичко гнева не се връщаше в нея. Щом разбра за случилото се вълните на бяс, гняв, скръб и безпомощност забушуваха в нея в борба за надмощие. Сега обаче нищо. Само онова задушаващо, вковаващо всяка мисъл и желание, чувство. Може би дори мъртъв той успокояваше всеки демон в нея. Отново за последен път.
С ръка под врата и коленете му тя го притисна към себе си. Някой се опита да помогне, но точно сега искаше да усеща само своите ръце върху него. Понесе го внимателно към задната врата на сградата. Така трябваше да бъде каквото и да казваха гласовете зад нея.
-Алрейн, какво ще правиш? – Кога Арт беше започнал да внася някакво чувство в гласа си?
-Не е ли очевидно? Ще погреба брат си. И ще го погреба така, както трябва да бъде.

Задният двор откриваше гледката на онези противни малки паркчета в повечето големи градове. Изкуствено засадени дървета на мястото на тези, който вече бяха изсекли. Залени, нисички и стаени в мрака. Това не беше важно. Имаше това, което трябваше. Над главите им се разстилаше нощта и безбройните звездички проблясваха в мрака. Точно като единствената рокля, която някога имаше. Подарък от брат й. Черна коприна с разпръснат сребърен прах отгоре. Коленичи и внимателно положи главата му на пръстта и приглади кичурите разпилени по лицето му. Застана на колене зад него и надигна главата му полагайки я леко в свивката между рамото и шията й. Тази част бяха отрекли мъдреците и точно тази част тя искаше повече от всичко. Паметта на война се отбелязваше така, а той бе повече крал, отколкото всички подозираха. Щеше да дойде времето, когато ще разберат какво сториха за тях, но не сега.
Зъбите й нежно и внимателно разкъсаха тънката кожа и потънаха надълбоко в плътта. В мига на първия си досег до алената течност очите й мигновено потънаха в същия омаен цвят. Сякаш през върховете на зъбите течността се изливаше в очите й. Нейните ставаха с толкова многобройни жилки на червената краска, че жълтеникавите линии само засилваха илюзията за горящи клади в погледа й. Кръвта беше студена и лепкава и трудно минаваше в гърлото й. „До край и завинаги!” Не го изрече, когато отлепи устни от врата му, но точно така се казваше. И тази „чест” се падаше на най-близкия на война и само той можеше да го стори. Никой не предаваше приятел пожелал това от него. Чувството, вкуса, емоцията бяха ужасни, но никой не отхвърляше такава молба.
Едва стояща на краката си чернокосата девойка успя да отстъпи две крачки преди нечии здрави ръце да подпрат гърба й. Господи, тя наистина щеше да се стовари безсилна на земята пред всичките тези зяпнали я вампири. Така ставаше щом изпиеш такова количество кръв, чиста и на всичко отгоре роднинска. Просто тялото ти реагираше затруднено на огромното количество енергия влято в него. Главоболие, световъртеж, гадене. Абе май беше нещо като бременността при хората.
Тъкмо се приготви да кимне в благодарност на Кира или Кай, когато застина в пълен потрес. Здравите мускулести ръце подпрели гърба й с такава лекота всъщност бяха на вампира, с който започна вечерта си. И то с какъв прекрасен скандал. Рен? Да май така беше. И точно тази личност току що спаси задника й да се изсипе на пръстта заедно с цялата и репутация на великия безпощаден войн. Прелест!
-Рейн, искаш ли аз да? Искаш ли да го направя?- О, Кира колко пъти щеше да и спаси кожата от разбиването на безценното й его? Мразеше да благодари на непознати и никога, ама никога не се молеше. Макар, че в този случай беше готова да преглътне дори да се моли на колене.
Няколко пропуквания във въздуха и тялото лумна в пламъци. Беше толкова лесно да запали огъня и толкова трудно да гледа как догаря. Как единственото й семейство се губи сред светлина докато тя самата оставаше в мрака. Иронично, но от двамата тя повече обичаше да си играе с огъня и никога не се гореше. Сега той изгаряше друг, но болката от това беше върху нея. И все пак в огън си отиваха великите крале и войни, а той беше и двете по един или друг начин.

Мамка му, момиче!Страхотно е.Мисля че ми отговори на въпроса, и не ми се вижда просто съвпадение героят ти да има същото име като вампирката, която аз толкова харесвам.хайде сега следващата глава и сега искам малко бруталност, че без нея на никъде
както ти казах днес, минах на Стивън Кинг и сега очакванията ми се високи, знам че ще ги покриеш, но моля те, прескочи ги с доста разлика.
успех със следващата глава и отново благодаря за всичко което пишеш за нас