(+18)Стая на Рейн Читсуки

Тишината попиваше в стените и всеки безумно тънък проблясък хвърлен от свещите се губеше в копринените чаршафи. Нежната материя се плъзгаше бавно и чувствено по кожата й. Бедрата й усещаха всеки допир, но съзнанието предчувстваше нощта. Всеки миг слънцето щеше да хвърли последните си лъчи. Всеки миг нощта настъпваше пробуждайки инстинкта й. Миг и тялото й се изхлузи от леглото проплъзвайки се сред намачкания плат. Мисли последвани от други в миг запрепускаха в още съненото й съзнанието." Трябва да се оправя и да се омета от тази стая колкото се може по-бързо. С моята така наречена дисциплина ще съм изгонена след не повече от седмица. Може би дни ако вложа старание, може би месец ако открия нещо интересно"
Студена садистична усмивка проряза устните й. Интересните неща бързо се бяха изчерпали и сляли в едно. Имаше ли по-интересно от кръвта? О, да! Битката за кръв.
Беше трудно да придадеш добър вид без подръчно огледало и разбира се без да се виждаш във въпросната повърхност. Практиката беше довела до доста примамливи картина.
Къси и безумно тънки кожени панталони бавно се пристягаха около бедрата и ханша й. Чувството на студената кожа винаги беше истински неустоима. Бюстие от същата материя се впиваше в гръдта й завършвайки с лека пола от фина копринена нишка. Макар, че трудно можеше да се нарече пола нещо с цепки, които не различаваха край и начало. В идеален комплект последваха копринени ръкавици и човапи прихванити с кожени лейти за китката й бедрата й. Едва ли можеше да си позволиш да идеш на училище в такъв вид, но пък тя обичаше да си позволява. Черните й коси изриво се спуснаха щом тя развързя малката лентичка, държаща ги послушни.
Всичко завърши с обвиването на кожена каишка около врата и поставянето на колие наподобяващо къравава диря. Не беше толкова аксесоар, колкото защитна мярка. Врата й бе твърде ценен, за да го оставя незащитен.
Кубинките вече бяха на краката й и остана последния щтрих. Малка кутийка прибрана грижливо беше най-скъпия аксесоар. Потопи върха на пръстите си и нежно ги приближи към устните. Сякаш мигновено чернената течност се попи в тях оставяйки загадъчен отенък. Щом напусна стаята след нея остана само онава старнно усещане от присъствието й и собствения и аромат. Аромат на парфум от вишневи дръвчета и кърваво червило.

Тежката врата се затръшна бавно зад гърба й и тялото й безпомощно се свелече по дървената повърхност. Ръцете й впили се в плата на килима бяха покрити от косите й, разпръснати около тялото й. Сякаш селия свят беше замлъкнал и застинал за няколко мига, в които усещаше само силните изтласквания на сърцето си.
"Това е невъзможно! Мамака му, трябва да се стегна. Правя се на тълна идиотка."
Мислите й приличаха повече на купчина разпилени зрънца ориз, от които успяваше да измъкне само "най-развалените" В ума й се преиграха милиони сюжети, кой от кой по-лоши. Единствения добър вариант беше да греши. О,тя добре знаеше, че да згреши него е невъзможно. Още усещаше кръвта му под кожата си. сякаш можеше да го намери и на другия край на света. Сега, когато отново бе познала това чувство.
Бяха минали няколко тягостни минути докато събра сили да се изправи. Все още не можеше да си обясни защо реагира така. "Та той е само един проглет егоистичен тъпанар" Колко пъти и се искаше да имаше един единствен миг, в който да поговорят. Един единствен отговор, който да получи. И какво направи тя, когато дори не беше сигурна, че този човек е той? Побягна? Като страхлива глупачка? Това момче, не, този мъж изкарваше най-лошите и най-добрите й страни.
Отдалечи се от вратата и се шмугна в спалнята си. Може би нямаше за какво да се тревожи? И все още го усещаше. Това чувство сякаш нещо я дебне, но не като звяр в мрака. Нещо различно.

Това глупаво момиче винаги слагаше тежка и масивна врата, но почти никога не я беше заключила. Ето, че поне в това не се бе променила ни най-малко.
Изведнъж го лъхна аромата й. Толкова познато. Чувството, че тя е тук, че е била в тази стая, нахлу в него. Можеше да убие, за да го почувства отново. Очите му обходиха помещението. Усещаше я, но я нямаше. Друга стая? Седна и зачака с онова изражение на непокист. Кожен диван? Голям и много, много типичен за нея. Тя изобщо не се бе променила. Три години не бяха толкова много време. Сега трябваше да се разбере с единствения човек, който съжаляваше, че беше наранил. И да я нарани още повече. Колко голяма лъжа можеше да кажа, за да спре поне нейните въпроси?
Мислите му рязко бяха прекъснати от онова чувство, че парче от него се връща на мястото си. Нямаше нужда да вдига глава, за да знае, че тя е там. И все пак искаше да го стори, за да се обеди, че е истина. В момента, в който вдигна лице всичките му планове за лъжите изчезнаха. Не се бе променила? Що за невероятни глупости си бе помислил. Момичето, което бе познавал сега беше жената, която стоеше пред него. По изваяното й тяло едва се спускаше тънка, като паяжина бяла рокля. Искаше му се да докосне материята повече от всичко. Да усети кожата й под плата. Да вплете пръсти в косите й и зъби във врата й. Искаше всичко и знаеше, че няма как да получи каквото и да било. Това го караше да го иска още по-силно.
-Не се научи да заключваш?- Стана и се доближи до напълно изумената жена. Впери поглед в сивите й очи. И сякаш го бяха ударили с нещо тежко в тила. Можеше да го усети и това го съсипа.
-Убивала си? Убила си вампир?-гласа му излезе на пресекулки, а гнева и болката му бяха ужасяващи. -Станала си като мен?Очите ти са като моите!-Вика му прокънтя в помещението, а ръката му избута тялото й в стаята, от която бе излязла.
Болка? Бузата му гореше, а ръката й стоеше високо вдигната над главата й. беше се променила и то много.
-Копеле! Тръгна си и ме заряза, а сега ми търсиш сметка. Ти ми беше приятел. Заради теб направих тази връзка, а сега ми търсиш сметка? Много добре знаеш, че това е в кръвта ни-чистата ни кръв. Ние сме убийци. Убиваме своите, за да накажем греха, който дори ние не можем да простим. Знаеш го, а ме съдиш?- викаше като бясно животно. може би цялото общежитие я чуваше.
Обвзет от яростта си не се усети кога затисна нежното й тяло към леглото. Бялата й кожа се открояваше на фона на черната коприна. Черната коприна и черните й копринени коси. С върха на пръстите си погали врата й. Тя потръпна. Наистина потръпна.
-Ние сме убийци, но не желаех и ти да ставаш такава. Ти си различна. -Прошептя го, защото иначе едва ли можеше да го каже. Толкова трудно признание. Очите й се разшириха и преди да изрече отговора си той попи думите й с целувка. Устните й бяха влудяващо нежни и топли. Като кадифе. И тогава стана това, което едва ли можеше да очаква-тя отвърна на целувката му. Плахо и несигурно, но отвърна. Ръцете й още лежаха отпуснати под хватката на неговите. Езика му се плъзна по врата й и бавно очертаа извивката на шията. Свободната му ръка докосна бедрата й. Бяха нежни до полуда. Цялата беше топла и подканяше сетивата му. Не усети кога устните му започнаха да целуват цялото й потрепващо тяло. Изхлучи коприната и остави порцелановото й тяло да лежи под неговото. Тя се усмихваше нежно и безумно красиво. Протегна ръка и докосна устните му. Провря пръсти през тях и докосна зъбите му. Нежно и внимателно. Толкова безумно красива.
Провря ръка под кръста й и я повдигна. Седнала в скута му очите им се гледаха на милиметри едни от други. Нямаше нужда от думи. Тялото й говореше достатъчно. Зъбите му бавно и абсолютно внимателно се впиха до край в шията й. Сега беше в нея по всеки възможен начин. Можеше да я усеща като част от себе си. Последното, което си спомняше от тази нощ беше как облиза една сълза смесила се с кръвта течаща от врата й.

П.п. Само да каже, че го писахме заедно със собственика на героя. И буквално дума по дума. Да не излезе, че нещо съм се възползвал от чужд герой. Макар, че имахме някои разногласия мисля, че така е добре. Явно двама души наистина пишат по-добре от 1.

Събуди се лежаща в здравата хватка на ръцете му. Дланите му държаха нежно гърба й, притискайки я към тялото си. Усещаше, влудяващо приятно ,студената му плът прилепнала към нейната й топлия му дъх спиращ се в устните й. Можеше да лежи така вечно. Можеше да си представи рая й той изглеждаше точно така. Нямаше никаква представа, че през всички тези години тя бе успяла да се влюби в мъжа лежащ до нея. Нямаше представа до преди да усети устните му върху своите.
Обърна се и го погледна. Стоманените й очи милваха всяка нежна черта на спящото му лице. Надигна се внимателно между хватката му и приседна над лицето му. Пристите й леко пригалваха клепачите му. Очертаваха формата на устните му. Наведе се и ги целуна едва доловимо. Той тихо изстена в просъница и отново се извъртя.
Измъкна се внимателно от леглото. Имаше нужда от малко чист въздух, за да обмисли случилото се. Нищо нямаше да е същото сега. Това вече не я плашеше.
Облече кожена рокля с ципове по двете дължини в стани. Кожата сякаш беше шита за нея. извивките й сякаш бяха модела на роклята. Избра я, за да прикрие с яката й малките дупчици във врата си. Той беше първото момче, което не виждаше в нея изискана глупава аристократка. Той беше първото момче, което я позна истински. Той беше първия вампир пил от кравта й. Той беше първия мъж, който тя обикна. Той беше пътвия й.
остави малка бележка с изрисувания си почерк до лицето му "Ще се върна" и излезе от стаята.