Тъмната градина

Мразех това място. Мразех тъмнината. Мразех Ада. Мразех всичко, което бе свързано с баща ми, самия него го мразех. Да, голям съм песимист, но пробвайте да издържите хилядолетия с това изчадие и няма да имате търпение за двата месеца, които можете да прекарате на слънце. Два. Само и точно два. Не искаше да ми отпусне повече, а и едва го навих за повече от един.... час. Дали и той ме мрази? Със сигурност. Не можем да се понасяме. Не знам как околните изобщо издържат да ни виждат заедно... Поне не се случва толкова често и за толкова дълго време. Не ми позволява и да имам контакти тук долу. Като цяло Луси трябва да си стои у дома, да се занимава с Баскервил, да чете скучните книги, които носеха от света на смъртните тези, които можеха да ходят там, когато си поискат или просто да слуша музика и да свири на китарата си. Китара. Което ми напомня, че трябва да говоря с баща ми за нова китара. Да, няма да е зле.
А и няма да е зле той да се появи най-накрая, срещата ни беше...... окей, след десет минути е. Но той много добре знае, че аз винаги подранявам.. Не мисля, че ще му навреди и той да го направи някой път. Нали? Карай. Ритнах оградата с всичка сила и от удара тя се изкриви. По дяволите. Забавна ругатня, като се има предвид, че съм в Ада.. Заобиколена от дяволи. Шегувам се, аз съм дяволчето тук. Дефакто току що се пратих сама при себе си. Ох, татко, Луцифер, просто побързай..

Още с пристигането си баща ми се впусна в нещастните си действия. Погали бузата ми, а аз се отдръпнах възможно най-много, спомняйки си последната вечер, която прекарахме заедно. Не исках да си спомням, но нямах щастието да съм болна от алцхаймер. Дори не мисля, че при мен би могло да се случи нещо такова. Хванах ръката му и я отместих от себе си, но естествено, той ме прегърна през кръста и ме притегли към него.
- За какво всъщност ти трябвам? - Попита той и не за пръв път бях отвратена от близостта му и от гласа му едновременно.
- Пусни ме. - Казах тихо, опитвайки се да се отскубна от хватката му, но напразно. - Пусни ме ти казах! - Извиках вече по-силно и няколко глави се обърнаха към нас, но след като видяха кои сме, се завърнаха към заниманията си. Както и очаквах, този път отново не ме пусна. Изчадие. - Е, да побързаме с исканията тогава. Както може би знаеш, рождения ми ден беше преди две седмици. Искам да отида горе, искам почивка. От теб, от това място и от всички тук. Имам нужда от чист въздух, хотел, пари и спа. А също и нова китара, която ще си купя сама след като отида горе. Не ми се спори, имам право на два месеца, това отиване ще бъде един месец, за да мога да се отърва от теб още един път тази година. Е, кажи ми час, в който мога да тръгна и вече ме пусни. - Излях всичко на един дъх и чак сега усетих, че съм говорела доста силно, защото няколко глави отново се бяха обърнали. - Какво зяпате всички? - Изкрещях бясно и те притеснено избягаха нанякъде. Глупаци. Всички тук бяха глупаци.

Баща ми умело ме притисна о едно дърво и постави ръката ми върху набъбналите му панталони. Отвратих се. Отново ли искаше това от мен? Та последния път бе преди не повече от седмица. Обикновено чакаше месец или два. Чувствах се сякаш ще повърна..
- Сега... или след като се върнеш? - Прошеона той, при което аз се почувствах още по-отвратена. - Неизбежно е Луси. Няма измъкване от мен. Ти ми принадлежиш. - Отблъснах го възможно най-силно и този път успях да се отделя от него.
- Ако още веднъж ме докоснеш, кълна се, че Баскервил ще ти откъсне главата, ще я сдъвчи на малки парченца, а остатъка от тялото ти ще изям аз с огромно удоволствие. - Казах, съскайки, и му ударих силен шамар, при което всички се обърнаха към нас.
- Стига си плашила поданиците ни... - Изръмжа той и ме стисна за китката, а поданиците му се разбягаха на посоки. - Един месец... без да правиш глупости горе. Ясен ли съм? Защото винаги мога да ти намаля излизането до десет минути, че и до секунди. А ние не искаме това нали? Но пък виж... - Думите се лееха от устата му като наизустени.. И естествено, че бяха такива, това ми го казваше всеки път... И следваше: - Може да си заработиш излизането. - След което ме целуна по врата, а аз се оставих да го направи този път, за да не провали излизането ми наистина. Чувствах се ужасно използвана и нямах търпение да се махна.

- И не че нещо, мила моя, но Баскервил не може да се мери с мен. Нима забравяш кой съм аз всъщност?! Мога да убия малката твар с поглед, а ти не искаш това нали? - Прошепна той и тялото ми се сепна.
Той знаеше колко много държа на Баскервил, нямаше да го докосне, но просто ме заплашваше. Да, така е. Или пък грешах.. Не, трябваше да отпъдя тази мисъл от главата си. Баща ми беше умен, нямаше да ме нарани, защото знаеше, че и аз имам някаква (дори и миниaтюрна) власт над него.
Той отново погали бузата ми, но този път дори не си направих труда да се свия - прекрасно знаеше, че ме е гнус от него. Просто предпочитах видно да не го ядосвам, за да не провали излизането ми наистина. После каза, че не чул отговора ми, но нямало да ме мъчи - чак след това. Изпуфтях. Че то след това нямаше ли да е мъчение? Както и да е. След час отивах горе и нямах търпение да се отърва от него. Надявах се поне да взема Баскервил... Ей, не беше казал нищо против това, така че...
- И се разбрахме, нали? Без глупости. Пък може да ми донесеш някое сувенирче от там. - Промълви най-накрая, облягайки се на едно дърво.
Огледах го глуповато. Нищо нямаше да му нося оттам. Не стига, че горките хора изобщо след смъртта си идваха тук, пък и да му нося нещо. Ни най-малко.
- Разбира се, че не. - Казах твърдо. - А, и преди да забравя. Баскервил ще бъде моят придружител този път. - Смигах му и се завъртях като балерина преди официално да напусна градината, за да се подготвя за отиването си горе.