Завинаги заедно

Graduates Брой мнения : 107

Искам да ви пусна нещо и да събера мнения, от безпристрастни читатели. Нямам нищо против критиката, напротив радвам се, когато някой ме критикува (особено, когато критикува нещата, които пиша). Сега ще пусна първа глава и ако има дори един човек, който иска да прочете следващата ще пускам докато им интерес.

Посвещавам:
На тях
На героите в книгата, на приятелите ми, че ми дадоха нещо, заради което си струва да пиша. Че бяха до мен хвалейки и критикувайки черновата.

На теб
На теб, че ми показа нещо различно, че ми показа, че всичко може да започне отначало.

На любимите ми автори
На тях, че ме накараха да обикна книгите, че изградиха стила ми на писане

На живота
На него, че ме направи това, което съм, че ме караше да се боря за всеки миг щастие и ме научи да оценявам малките неща.

Graduates Брой мнения : 107

Глава първа
Новини

Ким

Събудих се невероятно отпочинала, в очакване на поредния прекрасен ден. Огледах стаята си и се усмихнах. Обичах това място, моя малък свят. Светло сините стени, плакатите по вратата, разхвърляните дрехи по пода и залятото с листове и тетрадки бюро и моята гордост – рафта с трофеите от състезанията по плуване..
Обух пантофките си и се отправих към банята. Тъй като все още бях сънена успях да се сблъскам с рошавата руса коса на брат ми.
-Ей, внимавай хлапе. Побързай ако искаш да те закарам. - Усмихнах се и го пернах леко по главата. Нейтън се ухили и кимна, определено предпочиташе да го закарам, така че се отправи към стаята си. За изумление на всичките аз и брат ми се разбирахме невероятно добре, макар че бяхме коренно различни във всяко едно отношение. И в характера и във външния си вид аз бях точно копие на баща си, а той точно обратно – беше събрал чертите на майка ни. Влязох в банята и се погледнах в огледалото.
-Хм, поне не приличам да призрак днес. - Поклатих тихо глава и се оправих набързо. Светло кестенявата ми коса се стелеше на леки къдрици почти до кръста ми и нямаше нужда от особени грижи. Всъщност отдавна исках да я отрежа, но най-добрата ми приятелка беше твърдо против. Прекалено много обичаше да си играе с нея. Нямаше как да не я послушам, все пак и аз обожавах нейната. Погледнах се отново в огледалото и срещнах отражението на лешниковите ми очи. Всъщност исках и лещи… Поклатих недоволно глава и се завъртях към стаята си, защото вече определено трябваше да се приготвя, за да не закъснеем заради мен.
Отворих си гардероба и след доста мислене се спрях на черни дънки, лилава тениска, големи слънчеви очила и за всеки случай кожено яке. Огледах се и след като нахвърлих няколко тетрадки в чантата си се спрях за да се огледам в огледалото. Усмихнах се на отражението си и влязох с кухнята, където мама, татко и Нейт вече закусваха.
-Добро утро. - Дръпнах един стол и си сипах корнфлейкс. Татко погледна часовника си. Макар да беше на около четиридесет все още изглеждаше запазен. В кафявите очи, които бях наследила се четеше онова буйно младежко пламъче, което сега аз притежавах.
-Трябва да тръгваме за работа, не забравяйте да заключите, деца. И се приберете веднага след училище, искаме да поговорим за нещо с вас. - Той и мама ни целунаха по челата и излязоха. Обърнах се към малкото ми братче.
-Хайде Нейт, да тръгваме. Не искам да закъсняваме, а и искам...
-Да се видиш с Алекс. –Той се усмихна и довърши изречението ми. Познаваше ме перфектно. Кимнах му с усмивка и след малко се качихме в колата. Днес нямаше да минавам да вземам най-добрата си приятелка, така че след няколко минути паркирах директно пред училище. Паркинга бе пълен с ученици, които весело си бъбреха, но все пак няколко погледа се обърнаха към мен. Брат ми ми каза набързо чао и изчезна някъде при приятелите си, а аз се огледах за моите. Нечии ръце ме гушнаха и се обърнах, за да видя Алекс. Всъщност тя повече щеше да подхожда за сестра на Нейтън – синеока и руса.
-Как си? Какво имаме първите часове...?
-Супер... Имаме френски, математика и испански... И по френски май най-накрая, ще ни върне последните контролни.
-Чудесно. - Усмихнах се мило, но след миг погледа ми бе привлечен от току-що паркиралата наблизо кола. Пламен, Николай и Ангел - драскачите. Погледа ми ги проследи до входа на сградата, когато тихото покашляне на приятелките ми ме върна в реалността. Алекс ме погледна с сериозно изражение и се накани да каже нещо, но биенето на звънеца я прекъсна. С няколко бързи крачки влязохме в стаята, с по късно и в кабинета по френски. С Алекс се настанихме, но погледа и остана в Антонио – може да беше що-годе готин, но не беше за нея и това беше ясно на всички. Обърнах се към задния чин, където стоеше Тифани, още една от приятелките ми – висока брюнетка, която обаче изглеждаше прекалено плашеща, за да кара хората да си говорят с нея. Само миг след като бяхме седнали госпожа Стейлс влезе и след обикновения рапорт от дежурните се зае да връща контролните, естествено с няколко коментара относно тях. Имах петица и не бях особено доволна от представянето си, но щях да го преживея. Не слушах особено какво се случва през останалата част от часа и се посветих на морския шах, който играехме с Алекс на края на тетрадката ми.
***
Биенето на последния звънец за деня ме накара да подскоча.
-Момичета съжалявам, но трябва да се прибера бързо, нашите искат да говорим за нещо.
-Споко няма проблем. - Алекс ме гушна набързо, а Тиф последва примера и. Качих се в колата и звъннах на брат си, който обаче щеше да се прибере с някакъв негов приятел. Явно щях сама да мога да се наслаждавам на тихото ръмжене на двигателя. Обичах тази кола, знаех колко трудно беше успял баща ми да намери мустанг 61-ва и още по-трудно да го докара до това състояние, в което от вън изглеждаше типичната ретро кола, но вътре беше съвсем различно – последен мотел радио, бежова кожена тапицерия и най-важното волан с различна форма, защото знаеше, че това бе единственото, което не харесвах в традиционния мустанг. Метнах чантата си на свободната седалка и потеглих към вкъщи. Когато отключих вратата установих, че Нейтън все пак в успял да се прибере преди мен. Чувах приглушените гласове от хола, но това не ми направи особено впечатление. Стаята, обзаведена почти изцяло от антикварни мебели създаваше уют и излъчваше топлина. Влязох с усмивка и заварих семейството си настанило се на дива и очакващо ме. Погледа ми падна на брат ми, който явно се бе прибрал доста бързо, защото дори бе имал време да се преоблече и сега стоеше с дрехите му за фитнес – широк анцунг, който да прикрие факта, че краката му бяха прекалено кокалести и впита тъмно синя тениска, която да очертае мускулите под нея. Не можех да не призная на хлапето, че бързо бе пораснал, но както често му напомнях, аз винаги щях да имам снимки как си смуче палеца до шест годишна възраст. Погледнах мама и татко, за да успя да преценя, колко време щеше да трае семейното събрание, но по лицата им прочетох единствено предпазливост, граничеща със страх.
-Седни мила, искаме да поговорим за нещо. - Мама звучеше прекалено сериозна. Дръпнах стола и седнах замислено. Не ми харесваха израженията им.
-Ами Ким, Нейт за... Вижте сега, след няколко дена ние с баща ви... Ъм трябва да заминем на един семинар за около две-три седмици и... – Личеше си, че това изречение има край, но исках да ускоря процеса и просто я прекъснах.
-Добре. Няма проблем, обещавам да не правя глупости.
-Хм, не сме свършили. Ще дойде да ви гледа леля ви Елза, тя ще е с дъщеря си - Майли. На 14 е, много мило момиче. Ще се разбирате перфектно... - Татко ме погледна мило, но след миг изражението му се промени. - Моля те Кимбърли не откачай.
-Какво? Ще... Какво? - Ума ми не го побираше. - Как така, все пак аз ставам на 17 мога да се грижа за себе си. Няма нужда някаква да идва да ни гледа. Аз да не съм бебе?! – Усещах яда с всяка частица на тялото си, мразех някой да ми казва какво да правя и бях дала това право само и единствено на Алекс, а родителите ми вече го бяха приели. Тази леля щеше да го научи по трудния начин, сигурна бях, малко бяха възрастните, които приемаха лесно факта, че момиче на седемнайсет прави каквото си иска и когато си иска. Погледнах баща си за подкрепа с надежда да ми каже, че това е някаква тъпа шега, но той само поклати глава.
-Ким, хайде успокой се... Не е кой знае какво само няколко седмици. Не прави голям проблем от това. – Мразех, когато ми говореше така, все едно казваше „Хайде не се дръж като бебе, бъди зряла и отговорна.”
-Как да не правя проблем? Някаква непозната ще ми казва какво да правя? Вие сте полудели!
-Погледни от добрата страна: Така няма да има нужда да се грижиш и да мислиш постоянно за Нейтън. - Зелените очи на майка ми се впиха в мен явно с надежда, че това би могло да послужи като някакъв аргумент, но успя само да разпали гнева ми.
-Нейт е четиринайсет. Мога да се справя! Няма нужда някаква непозната... - Гласа ми се беше повишил и баща ми започна да се ядосва, веждите му се събраха, а това винаги беше лош знак.
-Кимбърли Стюърд, престани веднага. Не е непозната, а леля ти. Казва се Елза и я познаваш!
-Няма да стане! - Нейт най-накрая се беше включил. Той не обичаше да се кара с нашите и обикновено се примиряваше, просто не беше скандалджия, но сега явно бе решил да ме подкрепи. Очите му ме стрелнаха леко и явно искаше да се успокоя, но аз просто не можех. Нямаше да приема тази жена в дома си и май родителите ми го прочетоха по погледа. Мама и татко ни погледнаха дълго и изпитателно.
-Моля ви, наистина всичко ще е наред. И... ще ви изпълним по едно желание ако не изпаднеш в нервна криза, Ким.
-Аз... Аз... Господи... - Бях, отчаяна, вече ми беше станало ясно, че няма да спечеля този спор каквото и да направя. Какво си мислеха тези хора?! - Добре, но да ви предупредя че ще си искам желанието. Излизам... Ще се прибера... Хм... - Не довърших тъй като не знаех кога точно ще се прибера. Станах рязко от дивана и метнах якето си на рамото. Трябваше да се махна от това място, не можех да остана с нашите, защото в най-добрия случай щях да предизвикам още по-голям скандал. Нахлузих кецовете си и вече знаех къде да ида – при Алекс. А и по-късно имах тренировка, това бе достатъчно да ме разсее от проблемите. Затръшнах силно входната врата.

Students Брой мнения : 437

Раян Скот написа:: " Тъй като все още бях сънена успях да се сблъскам с рошавата руса коса на брат ми."
"..аз и брат ми се разбирахме невероятно добре, макар че бяхме коренно различни във всяко едно отношение. И в характера и във външния си вид аз бях точно копие на баща си, а той точно обратно – беше събрал чертите на майка ни. "
" Не искам да закъсняваме, а и искам...
-Да се видиш с Алекс."

Колко познато! Само че моят брат е по-голям от мен и Алекс в моя случай е момче.
Айде, чакам продължение и развитие на действието

Students Брой мнения : 103

Раян, чакаме продължение на историята. :P Хайде, че ми стана интересно!!! ^.^

Graduates Брой мнения : 107

Глава втора
Риск

Излязох почти на бегом от вкъщи и дори не се качих в колата. Алекс живееше само на няколко преки от нас, така че можех просто да изтичам разтоянието, това бе другото нещо, което можеше да ме разсее.
Спрях пред вратата на семейство Бенсън и въздъхнах. Предполагах, че майка и си е у дома и не можех просто да нахлуя, макар че с Алекс бяхме като сестри и ме приемаха като част от семейството. Усмихнах се насилствено и натиснах кратко звънеца. Госпожа Бенсън ми отвори и за пореден път настръхнах при приликата и с най-добрата ми приятелка.
-Здрасти Ким, влизай, Алекс си е в стаята. – Получих кратко кимване към вътрешноста на къщата и този път наистина се усмихнах. Отдавна беше минало времето, когато госпожа Бенсън викаше най-добрата ми приятелка да ме посрещне на входа, сега просто казваше в коя стая е дъщеря и и ме пускаше да вляза. Събух се и се отправих към тъмно червената врата. Дори не си направих труда да почукам, а просто нахлух вътре.
-Нали съм казвала да…. – Алекс се обърна. – Ким? Какво правиш тук? – Блондинката спря филма, който гледаше и ме погледна изненадано. Сините и очи се впиха в мен, изучавайки лицето ми, а аз просто вдигнах рамене и се отпуснах на леглото и. Дори не ми се говореше, дори самото и присъствие в стаята ме успокояваше.
-Скарах се с нашите. – Въздъхнах тихо, мразех това, мразех да ме съдят, а знаех, че Алекс щеше да сметне, че са били прави, а аз правя от мухата слон. Познавах реакциите на най-добрата си приятелка и дори не се изненадах, когато тя седна до мен с кръстосани крака и погледна очаквателно, за да и разкажа. Срещнах сините и очи и просто се облегнах назад потъвайки в тоновете възглавници на леглото и. Обичах това, тази стая. Всички прекрасни моменти, които тези четири стени можеха да разкажат. Докоснах леко тапета с върха на пръстите си и се наместих по-удобно. Десетината възглавници създаваха усещането, че съм се облегнала върху облак.
-Харесвам тези възглавници хлапе. – Ухилих се до уши. Макар Алекс да беше година по-малка от мен това почти по нищо не и личеше. С височината от 1.70, съразмерно развитото тяло, специфично русата коса и сините си очи най-добрата ми приятелка можеше да създаде илюзията, че вече е навършила пълнолетие. Въпреки всичко в изражението и имаше нещо типично детско или поне на мен така ми се струваше. Винаги, поне в моите очи, Алекс щеше да си остане дете. Обръщенията от типа на „хлапе” бяха част от ежедневието ни от години, макар че често я дразнеха.
-Не съм хлапе! И сега ми разкажи какво става? – Русокоската не беше глупава и ме познаваше прекалено добре. Не се надявах, че ще успея да отложа този разговор. Въздъхнах тихо, след като гнева ми се беше успокоил и вече можех да разсъждавам трезво знаех, че скандала беше напълно излишен. Така или иначе нямаше да променя мнението на родителите си, а и те знаеха, че ще отровя живота на тази жена. Разказах на Алекс историята и я погледнах чакайки да каже, че съм идиот.
-Прекалила си нали знаеш? – Погледа и бе критичен, но знаех, че ме разбира, познаваше импулсивността и емоционалността, които вкарвах в реакциите си понякога.
-Може би прекалих, но бях права за бога… Алекс, твоите родители ми имат по-голямо доверие отколкото моите. Те нямат проблем да ни оставят сами.
-Да, когато е за вечер или две, не са няколко седмици. – Най-добрата ми приятелка ме погледна дълго и изпитателно, а накрая просто хвана ръката ми. – Трябва да им се извиниш.
-Не!
-Не го ли заслужават?
-Заслужават го, но няма да се извиня. Не и на тях. Ако беше ти – добре, знаеш че си признавам грешките, но на тях няма да се извиня. – Гнева отново беше започнал да се събужда и знаех, че ако се опитам да говоря с тях отново щеше да стане скандал. Алекс явно го видя в погледа ми и не настоя повече, но знаех, че просто го отлага докато се успокоя. Нямаше да ми се размине.
Отпуснах се леко на рамото на най-добрата си приятелка и усетих как ръцете и се обвиват около мен. Тя знаеше, че просто ми трябва малко време, за да се успокоя, а нейната прегръдка бе перфектното място за това. Рамото и бе създадено, за да ми е удобно, ръцете и, за да ме прегръщат или поне така се чувствах. Точно както и тя, когато я гушках. Приятелството ни бе минало през какво ли не и просто вече бе закалено във времето. Заедно бяхме минали през какво ли не, нямаше нещо, което да не знаехме една за друга. Знаехме всеки белег по коленете си, пазехме историите на тези белези, истории, които сме писали заедно. Знаехме всяка болка, всеки дребен страх стаен в сърцата ни. Просто лежах в ръцете и и чаках гнева ми да се успокои. Не исках да говоря, риска да избухна беше прекалено голям. Накрая, когато все пак реших да кажа нещо госпожа Бенсън влезе в стаята с поднос, от който се носеше невероятен аромат.
-Момичета направих ви сандвичи. И не си и помисляйте да откажете, след малко трябва да ида да прибера Марти и искам да хапнете.
-Благодаря. – Усмихнах и вътрешно се зарадвах, че трябва да ида на тренировка и ще си спестя срещата с малкото чудовище, което се водеше брат на най-добрата ми приятелка. След като майка и излезе се обърнах към Алекс и между хапките казах:
-Трябва да ида на тренировка, хайде да дойдеш с мен….? – Погледнах я и се опитвах да вкарам максимална част от милият ми поглед. Знаех, че и беше скучно, когато идваше, но просто не ми се ходеше сама.
-Киииим. Знаеш, че не ми се идва нали? – Алекс ми хвърли кратък, отегчен поглед.
-Моля те… - Отново направих онова тъжно изражение, което я разтапяше.
-Добре, добре, но ще дойда към средата на тренировката, искам да си догледам филма.
-Дадено. – Ухилих се до уши и обвих ръце около врата и, задушавайки я в прегръдка. – Но аз трябва да тръгвам. – Погледнах часовника си. – Сега.
*****

Влизайки в съблекалнята побързах да се приготвя. Нямах търпение да вляза във водата, там се чувствах почти толкова добре, колкото когато бе в прегръдката на Алекс, а и отбора ми винаги успяваше поне за малко да ме разсее. Бяхме страхотен екип. Облякох банския си, минах през душовете и влязох при басейна. Отстъпих крачка към стената, за да се засиля се и елегантно като морска фея скочих във водата. Топлината, която ме заля, беше приказна. Преплувах няколко дължини, след което просто се отпуснах на повърхността на водата.
Петнайсет-двайсет минути по-късно, вече чувах гласовете на съотборничките си. Най-после, пет минути преди появата на трениорката, целият отбор беше в басейна.
-Добре момичета. Надявам се че сте добре. Загрейте с няколко дължини и после ще поговорим се регионалното. - Госпожица Дейвис се усмихна.
*****
*****
Алекс влезе при басейна с умивка. Госпожицата я поздрави и каза че след малко ни пуска да си ходим. Треньорката ми беше свикнала с постоянното присъствие на най-добрата ми приятелка по време на тренировка. Алекс кимна и се настани на една от пейките. Разхилих и продължих да плува. Стигнах стената на басейна, превъртях се, отблъснах се и заплувах последната си дължина. Някъде към средата нещо стана. За секунди загубих контрол над крайници те, не можех да помръдна дори мускул. Изгубих представа къде е дъното и къде е повърхността... Съотборничките ми веднага усетиха че нещо не е наред и усетих, че някой ме извади от водата. Треньорката изтича ужасена до тях, тя бе почти толкова смъртно бяла колкото и Алекс. Сълзи бяха избили в очите и. Бе ужасена. Едва след няколко минути започнах да идвам в съзнание. Бях напълно объркана, нямах представа какво се е случило. Почти веднага бях дръпната в прегръдката на уплашената си приятелка.
-Ким... Господи, толкова се уплаших. Добре ли си? - Алекс се преглътна сълзите си. Единствената мисъл в съзнанието и бе това да се увери че Кимбърли е добре.
-Аз... Какво стана... Добре съм. Алекс, успокой се. Нищо ми няма. Някой ще ми каже ли какво стана?
-Ами ти просто загуби съзнание. Изведнъж започна да потъваш, Вероника те видя и те извадихме от водата. - Треньорката всъщност доста съкрати историята, но Алекс нямаше да ми спести истината.
-Доста трудно те върнахме в съзнание, дишането уста в уста, сърдечния масаж…. Беше погълнала много вода. – Блондинката още се опитваше да преглътне сълзите си.
-Ясно. - Изправих се и хванах ръката и. – Хайде да тръгваме. – Извлякох я към съблекалните и се облякох по най-бързия начин. Исках да се махнем възможно най-бързо, не исках да я държа тук.
Извървяхме пътя в мълчание, щяхме да говорим, когато седнем някъде. Спряхме се в огромния парк и се настанихме на любимата си пейка, това място също навяваше толкова спомени. Алекс ме погледна и виждах, че в погледа и още се четеше ужаса от случилото се. Можех да разбера какво и, аз едва не се удавих, това бе нашия най-голям кошмар. Обвих ръце около раменете и и я гушнах силно.
-Успокой се, добре съм. Всичко е наред, няма ми абсолютно нищо.
-Ким… Какво се случи в басейна?
-Не знам… Загубих контрол над крайниците си, просто сякаш мозъка ми отказа да функционира, не можех да помръдна дори мускул в тялото си, не можех да определя къде е горе и къде е долу. Усетих, че ме извадихте от басейна, но след това не си спомням нищо преди събуждането. – Преглътнах сухо и се радвах, че тя не вижда погледа ми. Всъщност перфектно знаех какво се е случило в басейна, знаех защо се получи така, просто беше прекалено неочаквано. Трябваше да се случи чак след няколко месеца. Мразех се за дето лъжа най-добрата си приятелка, човек на който казвах абсолютно всичко. Знаех, че един ден тази тайна, която нося откакто съм се родила ще излезе на яве, но и знаех, че тя няма право да знае, докато не навърша пълнолетие. Гласа на Алекс ме извади от транса ми.
-Трябва да идеш на лекар.
-Ако се случи пак ще ида, може би е просто защото бях прекалено уморена и прекалено изнервена. – Потърсих погледа и, за да я успокоя. – Добре съм. – Погледнах часовника си и се изправих. – Трябва да тръгвам. Леля ми и малкото и изчадие би трябвало да пристигнат всеки момент, нашите са ми писали съобщение, че трябва да заминат още утре и аз трябва да се прибера навреме, за да се престоря на доброто момиче и да се запозная с двете натрапници. – Въздъхнах тихо и погледнах Алекс. Изобщо не исках да се прибирам, можех да остана при нея, исках да я видя спокойна и да ми повярва, че съм добре, но трябваше да се прибера. Всъщност имаше и друга причина да бързам, но просто не можех да я споделя, трябваше да проверя в книгите дали това, което ми се случи е нормално и дали не е някаква аномалия, която би означавала само едно – смърт.

» Заедно във вечността ♥