Вилата на Александер Барис

Външният вид на домът на семейството:


Трапезарията:


Кухнята:


Холът:


Стаята за гости:


Спалнята:




Басейна:

Тази сутрин се събуди малко по-рано от очакваното,тъй като беше се уговорил с една агенция да му пратят учител с чийто помощ да усъвършенства английският си език.
Не че не беше добър,но неговият испански акцент беше доста изразителен и това можеше да го постави в доста неловки ситуаций с хората.
Алекс си взе един разхладителен душ,който покрай тази жега си беше истински рай,след това си подреди стаята и слезе за закуска.
Палачинки с шоколад,мляко,абълков пай,тиквеник и папая бяха част от вкусотийте,който майка му беше приготвила рано сутринта,преди да излезе за работа.
-Чудесно,беше превъзходно,надявам се,че вие малки хищници се наядохте до насита и няма да искате още-замахна шеговито с пръст към тримата си братя,който имаха навика винаги рано сутрин да измислят някой номер и по време на закуска да се замерват с храна.
-Аз се наядох,повече от това здраве му кажи-разсмя се Албан,който беше целият оплескан в сладко и трябваше по спешност бързо да бъде изкъпан.
Големият брат чу звукът от приближаващат кола,затова побърза да посрещне гостенката и двамата отидоха в стаята за гости,като помоли никой да не ги безпокои.

-Ох,ах боли ме корема- стенеше на висок глас Александер в леглото си целият изпотен и целият трепереше.Ужасна нощ беше изкарал,досега не си спомняше да е преживявал нещо толкова ужасно, колкото в момента и болката, която го раздираше беше ужасно.
-Някой да ми помогне, викайте лекар! -изпадаше в паника момчето, а това беше проблем, защото само ускоряваше процеса на болестта.
Чуха се бързи, разтревожени стъпки и след малко по вратата някой започна да удря силно.
-Синко, чуваш ли ме?Добре ли си?- викаше майка му, която явно разбра, че става нещо лошо и се опита да развие врата.
-Остави тази работа за мен, Афродита- чу момчето гласът на баща му, който с лекота разби вратата и влетя вътре.
Алекс изглеждаше толкова отпаднал и безсилен, не чустваше никаква енергия и всички се уплашиха от видът му.
-Бързо,Мартим обади се по телефона и кажи на господин Винакуров да ни чака пред болницата и че случайт е спешен- даде нарежданияа бащата и като взе на ръце синът си, излезе навън и слезе по стълбите, а жената му изглеждаше доста уплашена и разтревожена, отиде до стаята на Албан, най-малкото дете и реши да го успокой, защото вече беше започнал да плаче.
-Нямам представа какво му е, но положението изглежда сериозно-това беше гласът на майка му и нейните думи бяха последното което бе чул преди да припадне.