След няколко години в имението Монгомъри

Вчера, тоест до преди няколко минути, имах рожден ден. Навършваха се петнадесет години от раждането ми. В момента, няколко минути след полунощ, майка ми беше решила да ми покаже стари снимки. Домъкна в стаята ми около десет албума, седна на леглото ми и потупа мястото до себе си. Колкото и да умирах още да си попиша с някой в интернет, седнах до нея. Винаги щом я видех на лицето ми грейваше усмивка, затова не се налагаше да лъжа, че ми е приятно с нея, беше си истина.
Първите няколко албума бяха пълни главно с бебешки снимки. С ръка на сърцето мога да се закълна, че съм била най-сладкото бебе на света (нямам никакво, ама никакво самочувствие, хих). После дойде време и на снимките с малко по-голямо русо дете на тях и накрая, един албум, събиращ последните три години (не позволявах да ме снимат вече).
- Мамо, не трябваше ли да си спомняме годините вчера? - Попитах по едно време, като в главата ми изникнаха толкова много спомени.. И един, който беше само сянка, не знаех нищо за него. Баща ми. Но това беше болна тема за мама, не можех да я питам.
Последния път беше преди пет години. Тя мълча около минута, след което от окото ѝ се търкулна една сълза и тя излезе от стаята. Оттогава не съм се осмелявала.
- Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш за него.. - Изръсих, без да искам, но не показах с нещо, че съм изплашена, напротив - в очите ми се четеше сила, както никога до сега.

Преди няколко минути първородната ми дъщеря беше навършила петнадесет години.Толкова бързо растеше...бях толкова горда.Беше стана много красива през годините,а и беше и умна...Оставаше и само една година до постъпването в училището където щеше да се почне и четиригодишния и живот на минаване на промяната.
Влезнах в стаята и като донесох няколко албума - всичките - със нейни снимки.Двете обичахме да разглеждаме снимки,а някои предизвикваха много смях у нас.Още помня деня в който се беше родила....то просто нямаше и как да го забравя.Тогава и едва не умрях,но Бела не знаеше това...все още и много,много не исках да научава.
- Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш за него... - чух дъщеря си.Потръпнах.Погледнах я,сините ми очи срещнаха нейните.В очите и се четеше сила.Въздъхнах.Затворих очи за миг и извърнах глава.Отворих очи като погледнах пода,но после реших отново да погледна дъщеря си.Щом тя можеше да ме гледа с такава смелост защо трябваше да отвръщам глава?
- Да,мисля,че вече си достатъчно голяма за да знаеш всичко. - думите излезнаха с болка от устата ми.Само при мисълта за Натаниел Нортфилд ме болеше. - Той се казваше Нейт...или по-скоро Натаниел Нортфилд.Колкото и странно да ти прозвучи той учеше в училището.Пети курс.Всичко почна просто като забивка.Тогава въобще не се интересувах от нищо...дали са ученици или учители просто...се забавлявах.С Нейт се поопознахме в един бар и после отидохме в парка на училището...там на една пейка ние....хм...направихме теб.
Това което казах звучеше...ами ужасно.
Да миличка,точно така.С баща ти се изчукахме на една пейка и определено беше яко и на мен много ми хареса,а на него му хареса как му духах и ако имаш моя талант ходи и се изчуках в някой парк с някой пич,но гледай да не ме правиш баба.
Тръснах глава и захапах долната си устна.Определено не можех да и кажа нещо такова....
- След като разбрах,че съм бременна с теб го повиках след един от часовете в кабинета си,но не успях да му кажа защото припаднах.После той разбра от един лекар до колкото помня и реши да поеме отговорност за бебето,което много ме учуди.След време почнахме да живеем заедно,а той много ми помагаше и постепенно аз се влюбих в него.Денят в който ми каза,че ме обича беше един от най-хубавите ми...хм..май беше деня в който се роди.Това не помня с точност....,но ако не беше баща ти аз сега нямаше да съм жива. - преглътнах.Трябваше да и кажа и за раждането при вампирите...и за нейното. - Бременността при вампирите е много тежка,а за раждането и дума да не става.Водите ми бяха изтекли върху обувките на баща ти ,а после под паника отидохме в лечебницата,едва не умрях след като те родих и се наложи баща ти да ми даде от кръвта си защото лекарите не можеха да направят нищо...е след като мина известно време е почувствах по-добре,но...Клара,моето раздвоение на личността излезна на бял свят защото бях слаба,опита да се да нарани баща ти,а следователно той отиде някъде...видях го в един бар да се целува с моя приятелка,той ме забеляза...тръгна след мен.В крайна сметка се сдобрихме,но...съдбата не беше добра към нас.Трябваше да се разделим.Той беше принуден да замине на другия край на света и сега сигурно си живее живота.
След този разказ очите ми е бяха напълнили със сълзи заплашващи да се стекът по лицето ми.Не мислех,че денят в който ще разкажа всичко на Бела ще дойде толкова скоро....
Няколко издайнически сълзи се търкулната по бузите ми,но дори не ги изтрих просто стоях и гледах напред,а с периферното си зрение дъщеря си.
- Дори мисля,че пазя няколко негови снимки.... - под смръкнах и се насилих да се усмихна.

Слушах я доста съсредоточено, не исках да изпусна нищо от разказа й, защото бях сигурна, че няма да се повтори. Знаех, че й струва много да говори за това, че спомените й причиняват болка, не исках тя да страда, но умирах от желание да разбера нещо за него. Все пак никога не съм го виждала или чувала за него, а ето че изведнъж мама се съгласи да ми разкаже. Разбира се, носех неговата фамилия. Все още не мога да разбера защо майка ми не се е решила някак да ми я смени, все пак да чува една част от името му сигурно няма да й е много приятно, но явно е преценила, че така е най-добре.
Когато приключи с историята, по бузата й се търкулна една сълза, последвана от още няколко, а тя не се опита да ги изтрие. Усетих, че няма да се сдържа, затова я прегърнах и притиснах лицето си в косата й. От моите очи също закапаха сълзи, които попиваха в копринените й кичури. Говореше толкова въздействащо понякога, че имаш чувството, че си бил там. За момент си помислих, че съм присъствала на тези събития, но не беше така.
- Съжалявам, че те накарах да говориш за това.. - Прошепнах възможно най-тихо, но дотолкова, че да ме чуе. - Не трябваше да го правя, извинявай. - Нямах представа, че това ще нарани както нея, така и мен. Надявах се да не ми е сърдита за това.
Ох, по дяволите, за пръв път виждах мама да плаче и имах чувството, че аз съм виновна.. Защото съм виновна. Ох, знаех си, че няма да е добра идея да говорим за него..
Леко се отдръпнах от прегръдката й и избърсах сълзите си в ръкава на блузата. Тя попринцип ми се караше, като направех нещо такова, но явно този път беше толкова разчувствана, че не видя. Трябваше да я разсея. Обаче нямах представа за какво да говоря. Мисли, Бела! Момчета, приятели, купони? Може би новото момче от училище..
- Знаеш ли, има едно момче.. Казва се Алек, на шестнадесет е и е нов в Шадоухуд. Т-т-той не знае за съществуването ми, предполагам, а аз знам много за него. Та, той е адски готин и мисля, че го харесвам. - Боже, за пръв път говорех с майка ми за това.. - И предполагам това е края на историята. Идеи какво да правя? - Ухилих се глуповато и гледах обърканото й изражение. Да, и тя осъзна, че за пръв път говорим на тази тема.

Осъзнавах,че историята която разказах на Бела звучи банално.Особено с тоя край за другия край на света.Но това беше истината.Макар и не много приятна,а доста болезнена.Дъщеря ми ме прегърна и двете останахме така известно време.Докато тя не спомена за някакво момче в училището.Погледнах я учудено.Двете никога не бяхме говорили на тази тема...не мислех,че ще я и повдигне с мен.При положение,че Клеър не беше кой знае какъв пример за подражание имаше деца...и гледаше да се държи добре.Беше се променила доста...,но не на външен вид разбира се.Да си вампир си имаше доста предимства.
- Алекс?Трети курс?Хм... - Клеър се замисли.Сто процента го беше виждала,но кое от всичките лица беше този Алекс.Откачено беше да се опитва да запомни имената на всички ученици учещи в Шадоухуд и все пак..се опитваше. - Сетих се за кой ми говориш.Водя им Социология.Да...интересно момче е.Не е от най-послушните,но...той и баща ти не беше.
Засмях се.Само като си спомнях за Нейт и всички наши спомени.Беше толкова хубаво.
- Знаеш ли,че веднъж мятах чинии по баща ти? - засмя се Клеър отново.Тогава беше подтикната от своята лудост още наречена "Клара" ,но...пак.Мяташе чинии по Нейт и това едва не ги раздели.После се оправиха...мм да. - А иначе за Алекс.Не мисля,че "ме знае за съществуването ти"
Монгомъри показа кавички във въздуха.
- Той..хм...заговори го.Не е лош...или поне не ми е направил лошо впечатление...не е като някои задници в това училище.Надали ще се държи гадно.Опитай.